AПРИЛ

    Скоро беше –някъде дълбоко под снега се зароди
ново лято, с цъфтеж
и  сладостен мирис на пролетни дъждове.
     Този дъх упойва, сякаш аромат  на  екзотични цветя,
долетял с прелетните птици.
Колко бързо изчезва Нещото, ако  се вкопчиш в него,
ако  го погледнеш отблизо.
Размисъл...и ето дърветата танцуват, облак гърми като ударни
инструменти, светкавица трещи, а дъждът обгръща
със  звук на виоли.
       Изведнъж тишина и... пеква слънце. Чувам собствения си глас.
Какво е това? Стари въпроси на глас, пролетната игра на април,
като ритуал на любенето, коридор на усещанията, не, 
не усещане, а усет
за присъствие на цъфтеж, съзнанието за
сладостен мирис на  пролетен април –
пъпки,  млади листи и вода, която се опитва
да избута бреговете  в  страни, оставяйки слаб полъх
на стари илюзии, че се случва  нещо ново...
а  ново ли е? 


С ТЕАТЪРА В СЕБЕ СИ 

Онова   усещане  за различност – има го,  интимно е...
различията са съдба. –жестоко е в топъл ден
да водиш битка, да видиш как се плъзва самотно  авеню –
няма надежда за убежище – нито дърво ,
ни буболечка по пътя,
а тревите от стъпките се пазят...нахълтване във фина
самотност, без уговорка,  диво, безусловно те завърта.,
захвърлена дори от себе си в, самотен лукс –
търсиш непознатата музика...
тя е като
затоплена шума за полягане, по – чакана  от докосващ
                                                         поглед,
сгушен между клепачи – единствено щурче
          да къса струна  след струна...
с един
             
           ЩРИХ
Отляво си
и ми е вкусно
и небето пак е небе
и сенките скрива в един танц
под звуци на шансон -
               гърди до малко джобче с очила
            прибран смях и
четка –отдавна чака щрих
на греховна луна
която се усмихва
                    нагло...

Как  да си – с красива и пъстра душа,  в един разсъблечен
и гол свят, тревожен и уродлив в мислите,
където мен ме няма...

Сега тишината дращи с нокът,  а ние разиграваме 
театъра на сенките...
Обичам театъра в себе си, но мисля за... смисъла