Фотография: Диляра Дуру

Ирен Петрова е родена на 11.03.93г. в град София. Дебютната й стихосбирка озаглавена „Процеп към Париж“, издателство Scalino, излиза през юни тази година и е посветена и повлияна от Париж. Официалното представяне на книгата се състоя на 08.06.16. в „The art foundation“. На представянето бяха прочетени следните стихотворения: „Късен тропот“, „Нейният роман“, „Любовникът“, „Борови иглички“, „Филмова сцена“, „В неделните следобеди“, „Нашата стая“, които авторът любезно предоставя за прочит.

 
Късен тропот

Когато всичко е утихнало
затваря ръкописите
спира за миг
загледана в тъмнината навън
в пустотата
после изважда от бюрото
от онова специално чекмедже
червени обувки на токчета
обува ги една по една
и плъзва ръце по краката
нагоре
той слуша отдолу
този тропот
като счупване на стъкла
всяка вечер
към единайсет
и знае
тя танцува

 

 

Нейният роман

„Нормалният живот не е за мен“
си мислеше тя,
но и другия не знаеше как да живее
и като търсеше рецепти в книгите,
не ги намираше.
Откриваше пасажи
изписани със страст
за разни хотели в градове
създадени единствено за любов.
Попадаше на глави за пътувания
които да препрочита с носталгия.
Имаше глави за сълзи
които да капят
по страниците
на самотата ѝ.
Казваше, че е готова
да жертва живота си,
за да създаде сама една такава история.

 

 

Любовникът

той е мъж
на когото не се налага да казваш
добро утро или обичам те
който не ти е длъжен за нищо
не се извинява за отсъствието си
не чувства вина
за лошото ти настроение
не се опитва винаги да го оправя
свободен е
да не отговаря на обажданията ти
да те търси само при нужда
да не те товари със семейните си грижи
той е мъж
с когото не обсъждаш чувства
когото не е нужно да опознаваш
за да осъзнаеш, че с него ти е добре
а без него невъзможно
той е мъж
когото не лъжеш
не му оправяш вратовръзката
и не питаш дали е прекарал добре
мъж, с когото не знаеш
дали ще се видите отново

 

 

Борови иглички

стъпките хрупат
като парче ябълка
мъглата трепери
унасям се
с борови иглички по косата
с борове в очите
вятърът ме гали
не търся нищо
нищо не виждам
дъх от устата
мокро е
вървим за никъде

 

 

Филмова сцена

Гледаш ме,
както се гледа „Сталкер“ или „Огледало“.
С безкрайно търпение,
с отвлеченост.
Меланхолно
се прибираш в себе си.
Думите губят своя смисъл.
Сега и ти си кадър,
който не потрепва.
Две филмови сцени
се сглобяват.
Черно-белият ми спектър
се размива в цветовете ти.

 

 

В неделните следобеди

Когато навън вали,
а аз искам само да пиша.
В тези неделни следобеди,
когато е толкова тихо.
Когато ти лежиш и ме гледаш
как пиша
и не се усмихвам.
Когато идваш до мен
и поставяш ръка на гърдата ми,
когато я оголваш,
за да има и ти какво да правиш,
докато аз пиша.
В тези неделни следобеди,
когато вали
и е толкова тихо.
Когато не те поглеждам,
защото искам само да пиша.
Когато без думи ти казвам,
че ще дойда след малко при тебе.
Когато знаеш, че ще получиш
тези най-нежни целувки,
най-голямата страст
в леглото.
Защото съм доволна.
Защото съм писала.

 

 

Нашата стая

затвори ме в стая
където да идваш понякога
да те чакам
с влажни очи
с тихи стъпки да отварям вратата
скрий ме в тъмнина
нека никой не знае за мен
и за нас
нека светът ме забрави
нека съм твоята тайна
загаси светлините