Проучване на Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн за древния индиански град Кахокия, разположен на брега на река Мисисипи, до днешния Сейнт Луис, Мисури, САЩ

Една от задачите на археологията е да анализира климатичните въздействия върху различни човешки общества и цивилизации. Често пъти изследванията идентифицират корелация между периодите на климатични промени и активни социални трансформации.

Археологът Тимъти Р. Паукетат (Timothy R. Pauketat) от Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн (University of Illinois at Urbana-Champaign) публикува статия в Journal of Anthropological Research, в която споделя как климатичната кривата през Средновековието* влияе на историческото и културно развитие на могъщите индиански колонии в долината на река Мисисипи.

Подемът на Кахокия започва през Х век, когато градът става център на мисисипийската цивилизация, за което спомага и местоположението ѝ, вливането на трите реки – Мисисипи, Мисури и Илинойс. В този период местното население се е увеличило от 1000 до 40 000 жители.

Никое друго северноамериканско населено място не достига подобна урбанизация чак до края на XVIII век.

Според Паукетат внезапният прираст на населението в Кахония съвпада с мощен религиозен подем, вероятно провокиран от експлозия на свръхнова през 1054 г., осветявайки небето повече от месец.

Проведените през последните години разкопки показват, че по-голямата част от населението на Кахокия е било от имигранти, дошли за религиозни поклонения, след което се установяват в града и околностите му.

В центъра на Кахокия е разположена т. нар. монашеска могила, с височина 100 метра и площ на основата от 5,6 хектара – най-атрактивната историческа забележителност в Северно Мексико. Това е било мястото за провеждане на публични игри и религиозни ритуали. Името си получава от общността на монасите траписти, населявали могилата векове по-късно, след изоставянето на града.

Церемония на парна баня

Паукетат е анализирал нивата на въздушните потоци и валежите в Кахокия през средновековния климатичен максимум и заключението му е, че евапотранспирацията* е основната причина за урбанизацията в долината на Мисисипи.

Паукетат изследва и институционализираната форма на евапотранспирацията – свещен ритуал, известен като „церемония на парна баня“.

Според Паукетат местното население, уповавайки се на поверие за взаимовръзка между живата и неживата материя, интерпретира климатичните феномени като духовни проекции от природата към човека. „Церемонията на парна баня“ е практика за мощен енергиен трансфер, при който водата се превръща в пара, чиято уловена субстанция от жителите на Кахокия ги дарява с лечебен елексир.

„Церемонията на парна баня“ е само един от многобройните ахетипове от културния и социален Ренесанс на Кахокия, който Паукетат нарича „Големия взрив“.

Около 1050 г. сл. н. е. стават характерни непознати дотогава архитектурни елементи и стилове, изразяващи предимно водните и лунните цикли. На мястото на старите селища за кратко време са изградени могили, площади и религиозни сгради. Съществуващите вече светилища са били разширени, като към тях са създадени пътища, свързващи ги с могилите за „церемония на парна баня“.

Моделите на PDSI (Palmer Dough Severity Index) отчитат значителна промяна на климатичните условия през XII век –  рязък спад на валежите и продължително засушаване.

Според проучването именно спадът на валежите и последвалото засушаване се оказват катализаторите за драматичните промени в Кахокия – миграция на населението, презапасяване с хранителни ресурси, недоверие и отказ от церемони и подмяна на култове.

* Равномерни валежи и умерен климат в периода IX-XII и значителното покачване на температурите, спад на валежите и засушаване след XII в северноатлантическия регион.

** Отделяне на влага в атмосферата чрез директни изпарения от земната повържност, от една страна и от растителна транспирация, от друга.

Древните селища са открити чрез лазерни скенери, монтирани на борда на хеликоптер 

Под буйната растителност на Амазонка група археолози откриха, използвайки дистанционни лазерни скенери, монтирани на хеликоптер, конфигурация от древни селища, подредени във формата на часовник.

При изследването, публикувано в Journal of Computer Applications in Archaeology, е използвана сканиращата технология LIDAR.

„Открихме тези селища и техните инфраструктури с LIDAR, което доскоро не беше възможно, защото повечето са трудно забележими и при най-прецизните сателитни изображения“, казва археологът Хосе Ириарте от Ексетърският университет, Обединеното кралство.

Вместо да правят разкопки, обикаляйки от една могила на друга, както се практикуваше в миналото, изследователите са успели да забележат селищата чрез сензора RIEGL VUX-1 UAV LIDAR, наблюдавайки терена от въздуха.

Сканиранията показват как селата, построени между 1300 г. и 1700 г. сл. н. е., са организирани по начин, който представя специфични социални модели, без изразена йерархия.

„Равномерното пространствено разположение на селищата вероятно изразява представата за космоса на индианците“, казват изследователите.

Археолозите са идентифицирали между 3 и 32 могили в конфигурация по терена, с височина в някои случаи до 3 метра и с дължина – до 20 метра. По-подробно проучване в бъдеще ще трябва да установи точното предназначение на всяка от тези могили – от строеж на селища до гробници и ритуални светилища.

Учените идентифицират и инфраструктура, – главни и второстепенни пътища – която е разположена подобно на слънчеви лъчи или часовникови стрелки, излизащи от могилите. Повечето села разполагат с по два пътя, водещи на север и на юг.

„LIDAR е нова възможност за локализиране и документиране на наземни площи в залесените части на Амазония, характеризиращи се с гъста и трудно проходима растителност“, казва Ириарте.

Археолозите са изследвали около 36 селища, някои само на 2,5 километра едино от друго. Освен кръгли и елипсовидни, са открити и такива, с правоъгълна конфигурация.

Това изследване запълва някои „празни пространства“ от историята на този район от тропическите гори на Амазонка, – югоизтокът на Бразилския щат Акър – за който се смяташе, че е бил рядко населен.

Археоложката Ан Сайфърс и антропологът Енрике Виламар са извършили изследвания на митохондриална ДНК, които да докажат или отхвърлят африканска визуализация

Колосалните олмекски глави са скулптури от големи базалтови камъни в Сиера де лос Тукстлас, в мексиканския щат Веракрус. Те изобразяват мъже с пълни бузи и устни, плоски носове и раздалечени очи. Тези им характеристики провокират спекулации в продължение на повече от 150 години, че те представят негроидни хора. С други думи, в предколумбова Америка африканци и автохтонната раса са живеели заедно. В този смисъл олмекските глави не изобразяват африкански, а мезоамерикански черти. Твърдението, направено от археоложката Ан Сайфърс, от Института за антропологични изследвания (IIA), е подкрепено и от нови научни изследвания.

През 1869 г., когато за съществуването на олмекската култура все още не се знаеше, Хосе Мария Мелгар и Серано (José María Melgar y Serrano) открива първата скулптура – главата на Hueyapan. Мелгар предполага, че характеристиките на скулптурите съответстват на хора от Етиопия, т.е. на хора от негро-австролоидната раса.

Сайфърс обаче смята, че нещата са по-прозаични. Скулптурите са разположени в троновете на владетелите на олмеките. Създателите им са искали, за да постигнат внушение за величие, главите да са несъразмерно големи, спрямо троновете, вследствие на което лицата им са се деформирали. Нито една глава не представя изпъкнали орнаменти, всичко е компактно, изобразено монументално, като призмата. Това обяснява защо главите са плоски отзад. А характеристиките? Наподобяват африканци ли?

Археолозите никога не са откривали африкански артефакти при разкопки в Олмек, което априори изключва произхода на обектите на африканския континент. През 1994 г. в Сан Лоренцо Теночтитлан, Веракрус, Сайфърс открива последната от 17-те глави. От сегашните митохондриални ДНК тестове, Сайфърс установява мезоамериканската идентичност на тази цивилизация.

Антропологът Енрике Виламар Бесерил изследва проби от две погребения: едното, в Лома дел Сапоте (от 1200 г. пр. Н. Е.); и другото, в Сан Лоренцо (от 1000 г. пр. Н. Е.). „Взехме костни проби от ребро от тези две погребения и направихме митохондриална ДНК тест, за да установим родословната линия, която майката придава на дадено лице“, казва Виламар за Gaceta UNAM.

Митохондриалната ДНК позволява да се идентифицира хаплогрупата. „Получихме хаплогрупата от двете проби и установихме, че те принадлежат към хаплогрупа А, една от най-разпространените сред местното население на Америка“, казва Виламар.

Това означава че скулптурите изобразяват мезоамериканци, но… Може би изобразяват пришълци на кораби от далечни земи? Ако е така, защо ги поставят на троновете? Енигмата продължава.

Като всичко около нацисткия режим, историята за Осмото чудо на света се разкъсва между реалността и легендата

Възникването на Кехлибарената стая ни отвежда в края на 17-ти век, когато София Карлота, кралица и съпруга на първия пруски крал, Фридрих I, си позволява лукса да покрие стените на един от салоните в двореца Шарлотенбург с един от най-благородните и красиви материали. Немският бароков скулптор, Андреас Шлютер, на когото Фридрих I възлага проекта, стига до заключението, че няма по-голяма красота от блясъка и нюансите на кехлибара. Конструкцията е изпълнена от датския майстор на кехлибар, Готфрид Волфрам.

През 1716 г., Фридрих Вилхелм I подарява фантастичната Кехлибарена стая на Петър Велики, който е възхитен от нея, при посещенията си в Прусия. Стаята е изпратена в Санкт Петербург и инсталирана в Зимния дворец.

През 1755 г. императрица Елисавета заповядва стаята да бъде преместена в Екатерининския дворец в Царско село. Италианският скуптор Бартоломео Растрели, използвайки допълнително кехлибар, доставен от Берлин, преработва кехлибарените панели, за да може да се монтират на новото, по-голямо пространство.

През 1941 г. нацистите демонтират кехлибарените панели и ги отнасят и инсталират в замъчния музей в Кьонигсберг. Към края на 1943 г., поради развоя на войната, към директорът на музея, Алфред Роде, е издадена заповед да демонтира стаята и да я заключи в сейф. През следващата година, обаче, градът е бомбардиран от съюзнически самолети и музеят е разрушен.

Според архивите, последният, който е имал контакт с Осмото чудо на света, е нацисткият главен администратор и довереник на Хитлер, Ерих Кох. След него вече никой не е виждал стаята и се смята за изчезнала или унищожена. През годините се появяват много хипотези за местонахождението ѝ и много ловци на съкровища са се опитвали да я открият. Все още не е намерена, но търсенето не е приключило.

Изправени сме пред историческа и културна енигма, провокираща перманентно безпокойство в поколенията.

Почти осем десетилетия, след изчезването на Кехлибарената стая, пенсионираният изследовател, Карл-Хайнц Клейне не спира да търси изгубеното съкровище. Клайне е убеден, че стаята се намира в запечатана камера под гр. Вупертал, област Рур, Германия. Според Клайне, новооткрити от него документи посочват, че Ерих Кох я е отнесъл в родния си град Вупертал, където е скрил съкровището.

„Под Вупертал има голям брой тунели и бункери, които все още не са претърсвани. И стаята е тук. Започнахме разкопките, но процедурата е скъпа. Имаме нужда от доброволци, оборудване и финансиране, за да завършим изкопа. Разполагам само с малката си пенсия, но който се отзове и помогне ще получи своя дял от находката. Оптимист съм, просто ми трябва подходящото оборудване, за да завърша работата докрай“, казва Клайне.