Ваня Клечерова е магистър-филолог по образование и експериментатор по дух. Обича и практикува импровизации в литературата и фотографията. Харесва тишината. Специализира прилагането на отвъдни, лежерни походки. Основното й занимание е работата над себе си.
Родена е на 25. 05. 1978 г. в град Благоевград. Живее и работи най-вече в себе си. Пише поезия и кратки поетично-прозаични текстове. Има публикации във в. „Литературен вестник“, в. „Компас“ (Бургас), електронно списание „LiterNet“, сп. „Участ“ (Стара Загора), във виртуална библиотека „Словото“, сборника „SMS поезия – 2006, Трети конкурс“ (2006), антологията на унгарски език „Саморасляци и трохи“ (2006; преводач и съставител Дьорд Сонди), сборника „Лирика 2010“ (НДК, Фестивал на поезията, 2010), електронно списание „Сборище на трубадури“, онлайн изданието „Manu Propria” (2015) и в други книжни и интернет оазиси.
Из цикъла „Поздравителни картички“
Поздравителна картичка 2
здравей,
тук времето е спряло,
слънцето е зелено,
а думите са препечени.
(цигарата кротко дими
и ме разбужда.)
п. п. пиши, когато
морето достигне до шията ти.
чакам. с усмивка.
в.
Поздравителна картичка 17
здравей,
тази нощ далечен приятел
нагази съня ми,
сградите се извисяваха над мъртви води,
множество погледи слухтяха
около гласовете, притихнали в шепите ми,
приятелят, когото животът отпрати по други склонове,
далечни от моите, поклащаше чело,
подобно часовник без стрелки,
отмерващ необятното безвремие.
споменът сви гнездо в сърцето ми,
липсата отвори рана в гърлото,
приятелят се превърна в глух шепот,
прах при прахта, образ без тяло,
поникнал в окото.
(понякога, като в един друг стих,
искам да ти кажа, че отсъствам.)
нощта глезливо разтваря обятията си,
сплита възел от линиите на жвота ми,
око на врана, без дом,
зорко вгледано в хоризонта.
пиши, когато сънят развърже
ръцете ти.
твоя,
в.
Поздравителна картичка 18
здравей,
тишината се увива около върха на недопушената ми цигара,
димът се разклонява между ребрата на нощта,
притиска дробовете й, разбулва дълбините й,
разлиства мълчанията й, древни и недостъпни,
оловнотежки.
седя в този миг с мисъл за теб,
дъждът кротко отмерва разстоянията,
заличава хоризонтите, отмива грешните думи,
разчленява времето на дребните му съставки,
до пълното му обезличаване,
подобно нощта, която изяжда деня,
за да извае своята плът и своето безвремие.
от пръст и кал, от дъжд и нощ,
на ръба на това изречение,
пониква историята,
без време, кротка и тиха,
на върха на езика,
беззвучен шепот в отвъдното.
(когато дойде синият облак, хвани се здраво за него
и с красив реверанс забий точката,
право в слепоочието на необятната нощ,
после започни да сънуваш,
цветно и шарено, като в детски аквариум.)
твоя,
в.
