ПЛОВДИВ ОРЕОЛЪТ НА ВЕЧНОСТТА – ОДЕОН
Откъс от един роман на Мария Колюшева
В ресторант “Одеон” подът е от теракота в наситен бриг, охра и оловносиньо. Kрасив светъл орех очертава стените, дървената част на столовете и масите, плотовете на етажерките, рамките на огледалата. Тифани стъкло украсява стени и тавани. Закачалките, крайъгълните масички, цветарниците и изящните стоящи пепелници са от ковано желязо. В огледалата се виждат отраженията на красиви глинени съдове, създадени от ръцете на вещи майстори. Само на крачка от древните римски отломки на Античния форум с одеон те хвърлят мост между минало и настояще. Внасят уют и спокойствие, за които човек може само да мечтае. Гледам дълго картините, отрупващи стените на “Одеон”, и се потапям в атмосферата им. Тя кореспондира с интериора и внася изтънченост, от която фантазията литва. Как се стрелват в едно коне и щъркели, напускат покривите и отлитат в синевата! Как старите родопски къщи оживяват в сфуматото на летния ден, а короните на дърветата преливат във всички гами на зеленото.
Това ме кара да си мисля за бели нощи в летен ден. За миг си казвам, че съм в унес от плътното, червено мерло, отгледано в топлия юг на България. То може само да вдъхновява в един изненадващо пролетен ден на януари. Прескочили две трети от месеца, без помен от зима, хората преживяват една необозрима еуфория, граничеща с лудост. Главозамайване, световъртене, унес и необятност те обхващат и виждаш лястовици посред зима. Дворовете белеят от кокичета вместо от сняг и над покривите на къщите се вият свадливи гларуси вместо дим. Ако асоциираме Витебск с летящите козли на Марк Шагал, то тук, над многобройните пластове от руини, на един от най-древните световни градове Пловдив, не можеш да не се замислиш за ефимерността на полета. В този град не можеш да не съзреш виталността на плеяда художници, множество, от които са изобразили в картините си сияйните нишки, свързващи историята на града с космическото пространство.
“Одеон” се намира точно срещу хотел “Тримонциум”, сега наречен Рамада. Мога да го видя от прозореца. Въпреки, че името му е сменяно многократно в годините на прехода, този внушителен хотел си остава за мен “Тримонциум”. Ресторантът в него, където се провеждаха абитуриентските балове не се е променил много. Само няма достъп до лятната градина и до “Бомбарника”. Това бе мястото, където правеха деликатесните бомбари и където тарикатите на града се събираха да хапнат, да пийнат, да огледат мадамите с минижупи, да потанцуват луд рокендрол и да ги поканят на среднощна разходка с лодка по езерото и после на Острова. Такава развлечение не се отказваше в онези спокойни времена. Возенето с лодка в Цар-Симеоновата градина бе задължително условие за една романтична нощ. В нея серенади от щурци правеха най-красиво звучащия концерт. Призрачната нощ се къпеше в луната, ухаеше виолетово на теменужки, осветени от сребристата синева.
Тази вечер в “Одеон” вместо Аспарух Лешников – Ари, звучи Уитни Хюстън, но и тя пее старомодно, защото ме връща двадесет години назад във времето на голямата промяна. Днес го няма “Бомбарника”, няма ги нощите, наситени с теменужен аромат. Лодките не са тук, а лебедите от Цар-Симеоновата градина отлетяха много преди да се появят “пеещите фонтани” и бетонната бездна, изкопана от “Запрянови”, да помете праха на онова време.
Очертанията на Джендем тепе, Бунарджика и Сахат тепе успокояващо присъстват не само в картините на пловдивските художници, но и в съвременната панорама. С радост ги виждаме, когато излизаме от входовете на бетонните си новопостроени кооперации и вдишвайки прашния въздух, се успокояваме, че Пловдив остава и след нас. Въздишката е нашият спомен за Марково тепе и няма някой, който е преживял разбиването му на калдаръм и появата на “Горилата”, да не види във фона на времето една друга картина. В тази картина се очертават Циркът и Виенското колело.
Въздишам за Пловдив, за калдъръмените му улички, за мириса на смокини и цъфнали сливи, за дълбокия дъх на чимшир, лъхащ от почти всеки двор. Спомням си времето, когато децата играеха на стражари и апаши, на мижитарка и когато скалните кухини на тепетата бяха моите читалища. Там, от Джендем тепе, изпращах слънцето с книга в ръка, а в нея се отразяваха златисточервените летни лъчи.
Сега, близо петдесет години след това, теракотата на “Одеон”, очертанията на “Тримонциум” с римските останки в нощта, старото ковано желязо, камината с картините на пловдивските художници над нея и пролетната нощ на януари напомнят за това. С охра, пустинножълто, разтворено в оловно синьо, акценти от кадмиевочервено и електриковосиньо присъства в картините си А. Х. Той сякаш е тук. Магическата мрежа от метални плетеници, опасващи сиво-синкавата феерия, създадена от С. Н. я връща от Италия.
Фантастичната реалност за нас е не Витебск на Шагал, а Пловдив, летящ и тържествуващ във времето. Осенява ме усещането за вечност, за разтворимост в безкрайността на Млечния Път. Въвличам се във водовъртежа на едно отминало време, пулсиращо в сърцето на днешния ден и проектиращо се незнайно далече. Опитвам се да запомня всички детайли от картината на стената и зная, че след като напусна ще ги търся отново в съзнанието си, Така ще се стремя и към състоянието, предизвикано именно от това, което усетих тук.
Публикувано в Авторски текстове от Mirela23
