Единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът

 

Интервю на Мигел Сегуро (Miquel Seguró), Filosofía&co, 27 март 2018 г.

Славой Жижек (Slavoj Žižek) е един от най-атрактивните съвременни философи. Причина за това е или небрежнатото му и непредизвикано поведение, или противоречивите му творчески проекти, или лапидарните и, на моменти, екстремни мисловни конструкции. Жижек е роден в Любляна през 1949 г. Има близо 40 издадени книги, които са едни от най-продаваните филисофски текстове. В трактатите си той често използва препратки от концепциите на Жак Лакан* и марксистката диалектика към съвременната поп култура. Бил е изследовател в Института по социология към Университета в Любляна, а по-късно – професор в колумбийски университети, Принстън, Мичиган и Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк. В момента е международен директор на Института за хуманитарни науки Биркбек към Лондонския университет.

---

Въпрос: Твърдите, че философията трябва да бъде ангажирана със съвременността. Виждате ли връзка между случилото се през май, 68-а г. и философските концепции от онова време?

Отговор: В един смисъл, да, а в друг – не. Един от най-шикозните графити по парижките фасади от 68-а г. беше: „Структурите не ходят по улиците“. Да, няма как да се обяснят безкрайните демонстрации на студентите и работниците през 68-а г. със структуралистическа терминология. По тази причина някои историци определят 1968 г. като разделна между структурализма от постструктурализма. За разлика от пасивността на структурализма, постструктурализмът се оказа политически много по-ангажиран. В този смисъл Жак Лакан казва: „През 1968 г. структурите излязоха по улиците“. Екстремните събития от 68-а г. бяха резултат от структурна промяна в социалната и символната база на съвременна Европа. И събитията в следващите години потвърдиха, че Лакан е бил прав.

В: В какъв смисъл? Можете ли да го уточните?

О: Това, което всъщност се случи, като продължение на 68 г., е появяването на новия „дух на капитализма“, който, демонстрирайки отстъпване от дивашките си форми, експлицира визия за нова либерална регулация на производството. Капитализмът приключи с „фордизма“ (от Хенри Форд, изобретател на на конвейерната линия) и структурира децентрализирана производствена схема, фокусираща се върху индивида. На мястото на централизираната ерархична структура, се появи новата групова ангажираност в управлението на производството, която изведе на преден план професионалната компетентност, екипното планиране и бизнес проекти, отчитащи предпочитанията на клиента.

В: Искате да кажете, че капитализмът е променил структурата си, тоест сменил е кожата си, за да се адаптира към новите условия? Ако е така, не трябва ли да си зададем въпроса: какво, всъщност, е останало от него?

О: От днешна гледна точка, между „нашата” основна идея от май, 68-а г. и случилото се в Париж, има определящи различия: връзката между студентските протести и работническите стачки се забравя, а е основното, корто движеше процеса. Наследство от 68 г. е отхвърлянето на либерално-капиталистическата система, едно тотално НЕ на глобалния капитализъм, категорично НЕ на всякакви популистки формули от рода на: „Нека бъдем реалисти и да не искаме невъзможното“.

В: Преди няколко седмици в Испания имаше мащабен протест на жените по случай 8 март. Как ще интерпретирате този протест?

О: Петдесет години след събитията през май, 68-а г., в Париж и другите европейски столици времето на доминиращия мъжкар приключи. Това е в резултат на дългогодишна борба – от 60-те г. насам – за сексуална еманципация и предефиниране на половите различия. Днес доста влиятелни личности са обвинявани в сексуално насилие. Да споменем само Харви Вайнщайн**, който заяви, че се нуждае от специализирана терапия за състоянието си. Доста нагло, нали? Случаят „Вайнщайн“ не е спорадична патология, а  фундаментална мъжка нагласа за превъзходство и воля за власт. Именно този фундамент трябва да бъде преосмислен и реконструиран. А именно: жените вече никога да не се приемат като пасивни сексуални обекти за мъжките хормонални отклонения; женската сексуалност да се мисли като еквивалент на мъжката, а не нещо повече; обществената и социална ангажираност на жените да е толкова важна, колкото и мъжката. Това е посоката.

В: Смятате ли, че живеем в исторически момент на социална трансформация на колективната справедливост?

О: Както съм казвал по други поводи, моята отправна точка винаги е песимистична. По простата причина, че песимистът е лишен от всякакви очаквания, което означава, че в даден момент е възможно да бъде изненадан. В този смисъл, никога не свалям поглед от Хегел. Той беше свидетел на постреволюционна Европа (след Френската революция от 1789 г.), виждайки как революцията, породила толкова много очаквания, приключва с едно отвратително извращение – гилотината. Хегел обаче си даваше сметка, че дългосрочните перспективи на тази революция ще оцелеят и въпреки че революционните естетика, етика и морал да изглеждат съмнителни, революцията като такава, винаги е възможна. И това се оказа големият триумф на Хеголовото мислене. Същият е случаят и днес с тоталния крах комунизма през последните години. В този смисъл мога да кажа, че съм хегелианец: единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът.

В: Какво остана от марксизма днес? До каква степен чрез него може да се стимулира социална трансформация?

О: Съвременното левичарство е в перманентно диалектическо заиграване със структурата на капитализма, единственият резултат от което е замаскиране на властовите му механизми. Става дума за така наречената „либералната левица“. В това словосъчетание има тежка несъвместимост между двете думи – „либерална“ е убиецът на „левица“. Революцията е начин на съществуване на света и по тази причина трябва да е перманентна. Хората, които излизат на улицата, е задължително да възприемат себе си като носители на промяна и че това, което правят, е правилният начин. Тази нагласа, обаче, изисква символично разрушаване на самата революция – клониращо се, перманентно, диалектическо състояние. Зараждане и отмиране, отново зараждане и отново отмиране. Революция и контрареволюция, отново революция и отново контрареволюция. Нагласите ни към тотална демокрация не са добра идея – това са кадифените ръкавици, с които задушаваме революцията. Революцията трябва да бъде именно революция – отново и отново, утихваща и активираща се, смекчаваща и радикализираща се. Това е нейната парадоксална диалектика. В този смисъл фигурата на Маркс все още е вдъхновяваща. Но той не би се съгласил, че съвременната левица има нещо общо с неговата.

——————

* Жак Мари Емил Лакан (на френски: Jacques Marie Émile Lacan, 1901-1981) е френски психоаналитик и психиатър с научни разработки в психоанализата, философията и литературната теория. Води семинари в Париж от 1953 до 1981 година. Смятан е за един от най-влиятелните френски интелектуалци от 60-те и 70-те години на XX век, особено сред философите постструктуралисти.

** Харви Вайнщайн (на английски: Harvey Weinstein) – американски филмов продуцент, обвинен от редица холивудски знаменитости, между които Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу и Салма Хаек, в сексуално насилие. През март 2020 г. нюйоркски съд го признава за виновен и осъжда на 23 г. лишаване от свобода.

 

 

Комунизъм и национализъм

Проблемът комунизъм и национализъм

Тази статия разглежда отношението между комунизъм и национализъм в Източна Европа като цяло и в България в частност след края на Втората световна война. Нейните главни цели са две. Първо, да направи критичен преглед на теориите в англоезичната и главно в британската литература за комунизма и национализма в контекста на модернизма, които засягат Източна Европа. Второ, да очертае тезата, че комунизмът влиза в сложни взаимоотношения с национализма и прави постоянни и непоследователни опити да го използва, за да се легитимира като политическо управление.

Теоретично това изследване се основава на идеи, които са част от британската история, социология и политология за политическите традиции на Източна Европа и Балканите преди и след идването на комунизма. По отношение на българската традиция, статията предлага възглед за комунизма и национализма, който е нов, въпреки че подобни изследвания в България има. Повечето от тях интерпретират темата като твърдят, че по време на своето управление комунистическата партия е потискала национализма. Тази теза се поддържа и от западни изследователи((Вж. Нешев, К. Балканският сблъсък на цивилизации. С., Св. Климент Охридски, 1996; Мутафчиева, В. Увод. В: Съдът над историците: Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944–1950, 1995, т.1; Bugajski, J. Introduction. – In: Bugajski, J. Ethnic Politics in Eastern Europe: A Guide to Nationality Policies, Organizations, and Parties. Armonk, New York, London: M.E. Sharp, 1995; Kupchan, C. A. Introduction: Nationalism Resurgent – In: Kupchan (ed.). Nationalism and Nationalities in the New Europe, p. 1; Mason, D. S. Revolution and Transition in East-Central Europe. 2nd.edition, USA, Westview Press, 1996, 143–144; Pundeff, M. V. Bulgarian Nationalism – In: Sugar, P. F. and I. J. Lederer. Nationalism in Eastern Europe. Seattle and London, University ofWashington Press, 1969, 159–165.)). Макар и да споделям отчасти това схващане, в хода на изследването се убедих, че отношенията между комунизма и национализма са по-сложни. В случая с България, аз мисля, че комунизмът едновременно забранява и иззема елементи от българския национализъм, които се опитва да представи като част от своята идеология, за да запази власта си. Настоящото изследване се допира до тезата на Вера Мутафчиева, че българският комунистически интернационализъм е съветска идея, която е насочена срещу националната независимост и се опитва да отстрани “нацоналното” в българското политическо мислене((Мутафчиева, В. Съдът над историците, 1995.)). В същото време мисля, че българският комунизъм не само се стреми да удовлетвори съветския интернационализъм, а и да се представи като национална идеология, и не се съгласявам с мнението, че той просто превръща национализма в нихилистичен живковизъм((Виж Kiuranov, D. Bulgaria: Where It Comes From, and Where It Is Trying to Go. – In: Kiuranov, D., E. Dainov, V. Garnizov. Bulgaria in Transition: Three Points of View. Sofia, Centre for Social Practices, 1996; Нешев, К. Цит. съч.; Lilov, A. To Overcome the Distortions Among the Turkic-Speaking and Muslim Population in Bulgaria. Report. Sofia, Sofia Press, 1990.)). Постоянното в този стремеж е целта да остане на власт и интуитивното усещане за силата на националното, а непостоянното – променлива политика в резултат от липса на ясна политическа концепция за национализма, непознаването му в дълбочина, а също и мисловна неуточненост за това, какво наистина значи да управляваш именно българската, а не друга държава.

Няколко думи за България. България е страната, която познавам най-добре и през призмата на която разглеждам проблема за комунизма и национализма. Всеки човек гледа първо през призмата на своята страна и се надява оттам да види и света. Интелектуалният стимул за това изследване се дължи на убеждението, че отношението на комунизма към национализма е важно както за настоящото, така и за бъдещето българско политическо развитие.

Терминология

В това изследване терминът комунизъм се използва в общоприетото му значение. Комунизмът е политическа система, основана на принципите на един определен прочит на марксистката философия – марксизъм-ленинизъм. Основните политически принципи на марксизма-ленинизма са два: добре организирана комунистическа партия, която ръководи комунистическата революция, и силна и централизирана комунистическа държава, която контролира обществото. Комунизмът идва на власт в бившия Съветски съюз през 30-те години на ХХ в., а в Източна Европа – след края на Втората световна война. Според тази статия комунистическата идеология и държава в Източна Европа, включително и в България, е внесен съветски политически модел, който  влиза във взаимодействие с националната държава, установена през ХІХ в.

Настоящият анализ използва понятията национализъм и национален идентитет също в техния общоизвестен  смисъл, формулиран от британския социолог и специалист по национализъм Антъни Смит. Национализмът е политическо и социално движение, основаващо се на идеята, че индивидът има колективно съзнание за принадлежност към страна и политическа система, които смята за свои. В повечето случаи целите на национализма са да защитава целостта, суверинитета и идентичността на съответната нация (или потенциалната нация)((Тази дефиниция е въз основа на определенията на Смит за нация и национализъм в Smith, A. National Identity. London, Penguin Books, 1991, 13–14, 72–73.)).

Етническият идентитет, или ethniе, има шест компонента: 1) име, с което общността се обозначава и идентифицира; 2) мит за общ произход – именно мит, а не факт, мит, който се отнася до общия произход и е разположен контекстуално “във времето и пространството” и създава представата за фикционално родословие; 3) памет за общо минало, включително герои и събития, които се празнуват; 4) един или повече елементи на обща култура, които обикновено включват религия, обичаи, език; 5) свързаност с родината, която не е задължително да е физическа, а може да бъде и само символична; 6) чувство за солидарност, споделяно поне от една част от етническата общност((Hutchinson, J., A. D. Smith (eds.). Ethnicity. Oxford, New York, Oxford University Press, 1996, 6–7.)).

Широко разпространен е възгледът, че в Източна Европа национализмът е по-различен от този в Западна Европа в смисъл, че там исторически се е развило силно разбирането за нацията като “преди всичко общност от един етнически произход”, докато в западния модел етничността също присъства, но първостепенно значение има “историческата територия (не етническата – б.а., М.Б.), политически узаконеното общество и равенство на неговите членове в общата гражданска култура и идеология”((Ibidem, p. 11.)).

Тази разлика се оказва полезна при дефиницията на националния идентитет, която се използва в статията. Националният идентитет се състои от пет основни неща: 1) историческа територия или т.нар. “родина”, 2) обща митология и историческа памет; 3) обща култура; 4) общи узаконени права и задължения, важещи за всички; 5) обща икономика и право на  придвижване на територията на страната на всички граждани((Smith, A. National Identity. London, Penguin Books, 1991, p. 14.)).

Под Източна Европа в статията се разбират страните, в които след Втората световна война се установява комунистически режим. Англоезичната литература очертава споменатия район като специфична част на Европа и преди. Това изследване също се опира на по-старата  историческа и политическа традиция, която характеризира Източна Европа.

Но в анализа на взаимодействието между комунизъм и национализъм се набляга на държавите, преживели комунизма. В исторически аспект Балканите са обособен географски район, а в политически – в рамките на това изследване – и част от източноевропейското развитие. България например принадлежи както на Балканите, така и на Източна Европа – като по отношение на комунизма (1944–1989) тя има повече общо със страните от т.нар. “съветски блок”, отколкото с Албания или бивша Югославия.

Методология

В анализа на отношенията между комунизъм и национализъм основна е  концепцията за модернизма. Комунизмът е идеология, която твърди, че целта й е да модернизира обществото. В същото време когато той идва на власт в Източна Европа, национализмът вече се е установил там под формата на национална държава, която е израз на новото. От гледна точка на модернизма, тези две движения се оказват в отношения на съревнование, което довежда до промени в развитието на  националната държава в Източна Европа и на Балканите. Анализът на това съревнователно идеологическо напрежение, намиращо израз в конкретната политика на комунистическите партии към национализма, помага да разберем  периода на комунизма и неговото влияние върху държавните традиции. Освен това с идеята за модернизъм можем да обясним каква е комунистическата идея за нацията и национализма в Източна Европа като цяло и в България в частност.

Когато идва на власт, комунизмът се представя за “нов” световен ред. От негова гледна точка национализмът е “стар” принцип на обществено устройство. Комунизмът твърди, че ще замести национализма като по-прогресивна форма на политическо управление. На практика обаче национализмът го измества. Нещо повече – вследствие на провала на комунизма да модернизира обществото чрез наднационални форми на управление, национализмът засилва значението си на особено важна източноевропейска политическа традиция. В този смисъл отношението на комунизма към национализма спомага за поддържането му в оригиналната историческа форма.

Главната причина комунизмът да се окаже в съревнователно отношение с  национализма е, че докато национализмът се е установил като легитимна форма на политическо управление през 19 век в Европа, от която Източна Европа е част, комунизмът няма такова историческо развитие. Вследствие на неговата политическа същност като “диктатура на пролетариата” той не може да се легитимира като демократично избран начин на политическо управление и се опитва да се преобрази в национална идеология. Вместо да преодолее национализма, комунизмът търси да се опре на него и дори неволно да го засили.

В същото време комунизмът не може да стане алтернатива на национализма, защото се опитва да го отрече преди да има разбиране за неговата политическа роля в Източна Европа като легитимна политическа сила. Освен това, макар и в дадени моменти да се представя за национално движение, нито в един момент от своята история и в нито една страна той не бива възприет сериозно като носител на националното. По-скоро промените в отношението му към национализма се възприемат като безпринципност и непоследователност, която целє да манипулира общественото мнение в негова полза.

Много анализи разглеждат българския комунизъм чрез близката връзка между Българската комунистическа партия (БКП) и комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), както и със съветския комунизъм изобщо. Действително тази свързаност е основна за разбирането на българския комунизъм. От гледна точка на национализма, най-интересното е как БКП успява да поддържа просъветска политика и в същото време да се представя като партия на българския народ, т.е. национална? Отговорът на този въпрос е в двустранното отношение на българските комунисти към съветската линия. От една страна, българският комунизъм използва българо-съветската партийна близост, за да се превърне в идеология на етническия национализъм, като подчертава уникалността на българския и руския народ като славянски етноси с близки езици и религия.

От друга страна, българският комунизъм използва българо-руската историческа връзка, която е част от българската национална идея, за да оправдае близостта си със съветския комунизъм и го представя като не толкова “чужд” на българския народ.

България не е била по-податлива “по природа” от други бивши комунистически държави на послушание към СССР. Главната причина за постигането на това послушание е инструменталното използване на връзката на българския национализъм с Русия, което дава възможност на комунизма да се представя за национална идеология.

Връзката между българските комунизъм, национализъм и език е пример за тази политическа динамика. БКП изгражда своята политика към българското езиково образование по съветски модел, като най-важното комунистическо нововъведение е задължителното изучаване на руски език. В повечето други комунистически държави това би се разглеждало като предателство към националната култура и изучаването на руски език е ограничено. В България тази комунистическа реформа като цяло не се възприема като истинско национално предателство. Обществеността се отнася сравнително доброжелателно към задължителното изучаване на руския език в българските училища. Липсата на съпротива до голяма степен се основава на българо-руската езикова близост, която е част от българския национален мит за цивилизационната мисия на България като разпространител на славянството, който българският комунизъм пропагандира активно.

По-нататък комунистическата идеология твърди, че ще промени цялостно социалната структура на обществата в Източна Европа и ще заличи класовите разлики. Комунизмът не успява да постигне социално равенство и основните различия – между града и селото – в цяла Източна Европа остават непреодолими. Тук отново отношението на комунизма към национализма е двузначно. От една страна, единственият начин за българския комунизъм да компенсира този неуспех е да се представя за пазител на националните традиции в селската среда чрез идеализация на българската природа и село. От друга страна, на практика тяхното разграждане в България е особено деструктивно именно под натиска на комунизма за урбанизиране и национализиране на земята.

Етническите конфликти също показват комплексната и противоречива връзка между българския национализъм и комунизъм. Общата теория, с която разполагаме за етническите конфликти по времето на комунизма, разглежда главно малцинствата и комунистическата политика към тях в отделните страни. Като цяло в нея е изяснено, че комунизмът не донася равенство за различните националности. Всъщност по-важното е, че комунизмът не се и стреми към такова равенство, което става ясно например при анализ на комунистическата политика към българските малцинства. В България антагонистичното развитие на етническите конфликти по времето на комунизма е пряк резултат от възгледите на БКП за националната държава като етнически хомогенна, които тя развива постепенно след  идването си на власт. БКП използва различни методи на етническо управление – от асимилация до изселване – като ги обосновава с опростената схема на историческия стремеж на българския народ към независимост след разпада на Отоманската империя.

Към модернизъм: комунизъм срещу национализъм

Може би най-известното за комунизма е идеята, че той ще донесе модернизъм в Източна Европа чрез радикална социална революция, водена от обединения пролетариат. Чрез масовата индустриализация и образование, комунизмът заявява, че ще направи всички хора равни пред политическата власт. Това политическо управление се нарича “народна демокрация”. Според комунизма модернизмът значи по-добър живот за всички, които вярват в неговите идеали. И освен това модернизмът, пак според комунизма, се постига чрез отстраняване на всички различия между хората, включително и националните. В този смисъл в комунистическото политическо устройство модернизмът се равнява на пълна обществена хомогенизация. Комунистическите граждани се наричат хора, притежаващи “социалистическо съзнание”, което отразява техния класов идентитет. Идеята за класовото развитие на обществото е основана на марксизма, според който модернизмът е преди всичко характеристика на икономическото развитие, създаващо класовото разслоение, което трябва да се премахне. В системата на комунизма модернизмът е принцип, прилаган универсално и на всички нива от обществения живот в условията на пълна хармония между идеи и практика. По този начин модернизмът бива разбиран като тотална сила, която всички трябва да усвоят по един и същи начин.

Според други теории за модернизма, които по същество не отричат марксизма, в основите на модернизма стои национализмът. Много от т.нар. “модернисти” смятат, че модернизмът е стремеж към хомогенизация на обществото чрез масова индустриализация и разпространяване на писмена култура, които обаче създават нацията, а не комунистическата държава. Според основателя на академичното изучаване на национализма във Великобритания през 80-те години на ХХ в. Ернест Гелнер,  марксизмът не може да обясни модернизма, защото не вижда неговата културна комплексност. Марксистката теория не е в състояние да обясни задоволително нито модернизма, нито национализма, казва той, защото се концентрира само върху икономическото измерение на обществото. И в същия ход на мисли – при марксизма разпространението на образованието и писмената култура е само начин и средство на класово изравняване. Гелнер не отрича тотално марксисткия подход, като смята, че модернизмът наистина предполага преодоляване на общественото  неравенство. Той обаче вижда неравенството между хората като резултат от неравномерна модернизация и най-важното – не само икономическа. Той пише, че модернизмът е специална форма на човешкото мислене, което създава нацията като нова “структура” на “променяща се обществена култура”((Gellner, E. Thought and Change. Great Britain, Redwood Press Limited, 1972, 154–155.)). Според него предмодерното общество се основава на принципа на роднинството, докато модерното е обединено в нацията и ръководено от държавната бюрокрация. В неговата теория минимумът за наличието на модернизъм е писмената култура, която може да бъде разпространена масово само в условията на една национална “по размер” образователна система. В този смисъл Гелнер определя нацията като “най-основната политическа единица в модерния свят…”((Ibidem, p. 159.)) В модерното общество, казва той, езикът и масовото знаене на езика обединяват хората в общество; то – модерното общество – “говори” на език, който всички живеещи в него разбират.

Развитието на нацията, твърди Гелнер, е резултат от мобилизацията не само на икономически, но и на интелектуални възможности. Тяхната политическа изява, заключава той, създава националната държава. Етническата принадлежност според него стои в основата на нацията. Но той като модернист подчертава, че етническият идентитет на човека съм по себе си не може да му даде националност. Само в контекста на модерното общество, където етничността придобива политически смисъл и участва в политическия живот, тя става част от нацията. В това, заключава Гелнер,  се състои национализмът: “Национализмът не е пробуждането на нациите до самоосъзнаване. Той създава нации там, където ги няма, но ако има необходимите предпоставки и определителни, с които да се работи…”((Ibidem, p. 168.)) По този начин Гелнер различава етническия идентитет от националния. Той не вярва в “естественоста” или “изначалната истинност” на нацията, а по-скоро смята, че нацията е контекстуална и се появява и живее “във времето”((Ibidem, p. 151.)). Разликата между неговата теория и марксизма е, че марксизмът по принцип не разглежда етническата принадлежност като обособен феномен и затова и комунизмът я отрича като основна съставка на обществата, които управлява. И най-важното, Гелнер набляга на комплексния и контекстуален характер на национализма, даващ политическия контекст на нацията, която е “култура” – начин на мислене и на живот в най-широкия смисъл на тези понятия.

Вследствие на тези разсъждения можем да стигнем до заключението, че в теорията на Гелнер марксизмът и произтичащата от него комунистическа идеология не могат да дадат алтернатива на национализма и националната държава, защото, казано накратко, те са едностранчиви възгледи за обществото и не разбират неговата “културна” същност.

Комунизмът създава разбирането за модернизъм само доколкото той може да представя класовия идентитет. В него няма понятия за комплексния характер на човешкия идентитет, който в европейската култура в някои случаи може да бъде и класов, а в други – не. Комунистическият подход е да се отрече културният контекст на модернизма и да се определи модерното развитие на личността единствено като резултат на  комунистическата революция.

Бенедикт Андерсън също разглежда национализма във връзка с модернизма и марксизма. Подобно на Гелнер, неговата теория е отчасти в отговор на марксическия възглед за нацията и държавата. Андерсън смята, че както модернизмът, така и национализмът са продукти на капитализма, за което в марксизма има объркване: “…национализмът се оказва неудобна аномалия за марксистката теория, защото Маркс говори за класата като за нация”((Anderson, B. Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. Rev. ed. London & New York, Verso, 1991, p. 3.)). Пак като в теорията на Гелнер, Андерсън отдава първостепенно значение за развитието на модернизма на образованието и езика. За разлика от него обаче, той смята, че нацията не е точно културен феномен, а по-скоро начин на виждане на обществото. Андерсън става известен с идеята за “въображаемостта на нацията”, която се превръща в център на неговата теория за национализма. Езикът, казва той, е начин на въображение, чрез който обществото може да бъде видяно като нация. А когато езикова култура се напечата за масова употреба, тя се превръща в основния елемент на модернизма, чрез който хората общуват по въображаем начин – в смисъл, че те не разговарят на живо един с друг, а чрез писменото слово. Андерсън твърди, че този тип езиково общуване става основата, върху която се изгражда националното съзнание((Ibidem, p. 43.)). При него четенето става “разказвач” на националността, а биографията на една нация е съставена от начина, по който хората си спомнят или забравят разказа за нея((Ibidem, 204–206.)). Очевидно е, че идеята за нациите като “въображаеми” определя национализма главно като емоционално отношение на хората едни към други в мястото, където живеят. В тази теория хората изпитват солидарност, която се проявява, когато нацията се мобилизира в политически смисъл. Според Андерсън в това национално “въображение” е същността на модернизма.

Подходът на Андерсън е в известна степен марксически. Марксизмът, а заедно с него и  комунизмът също представят национализма като емоционална нагласа, която като всичко емоционално няма реална същност и е фалшивата буржоазна идея и декадентска фантазия. В този смисъл Андерсън се съгласява с марксизма, че националността е преди всичко мисловна нагласа, докато “истинското” измерение на човека е социо-икономическото, което се развива в капитализма. В отношението на комунизма към национализма е залегнала същата идея, макар и във вулгаризирана форма – национализмът, твърди комунизмът, е инструмент на буржоазията, чрез който тя търси политическа власт. Хората, казва комунизмът, трябва да излязат от “нереалния свят” на нацията и да стъпят в “материалния свят”. В същото време в комунизма също има елемент на нереалност, защото той, въпреки материалната си същност, постоянно обещава бъдеще, което всички трябва да си представят. Комунистическият модернизъм се смята за едно особено “въображение”, което ще отведе хората в идеален свят, където няма воюващи нации и национализъм; според него по същество те са не важни в политиката и ще отпаднат.

Както Гелнер, така и Андерсън смятат, че национализмът не е продукт на исторически и политически събития. Те и двамата по-скоро търсят неговите корени в културата и в начина, по който тя се променя с настъпването на модернизма. Техните изследвания се занимават главно с въпроса – защо и как национализмът става световно политическо движение, и завършват с установяването на националната държава като основна съвременна политическа форма. Въпреки че и двамата засягат развитието на национализма в Източна Европа, те не се занимават специално с този район и в повечето си разсъждения спорят директно с  марксистката теория. Въпреки това от техните изводи се вижда, че в Източна, както и в Западна Европа главната проява на модернизма е национализмът. Комунизмът идва на власт след установяването на националната държава – след национализма. Оттук нататък следва да се види дали комунизмът може да донесе коренно нова модернизация.

Комунистическият модел на държавата

В контекста на общата теория на модернизма комунистическата държава е тоталитарна и модерна едновременно. Тя е тоталитарна, защото целта ѝ е да има пълен контрол над живота на гражданите и модерна, защото ефективно централизира и разширява държавния апарат на политическата власт. В съвременната британска социология модернизмът по принцип се свързва с уголемяването на държавата в смисъл, че държавата започва да разполага с повече и по-добре свързани средства за управление. Поради своята ясна идейна компактност, националната държава предоставя уникално ефикасни възможности за контрол на населението. Известният наш съвременник, социологът Антъни  Гидънс, който създава цялостна теория на модернизма, смята, че модерната държва в своята абстрактност създава условия за тоталитаризъм, защото в нея са налице икономически, информационен, политически и военен контрол: “Модерният свят се създава в пресечната точка на капитализма, индустриализма и национализма и системата на националната държава… “Институционалните възли” на модернизма са четири: засилена възможност за наблюдение, капиталистическа инициативност, индустриално производство и консолидация и централизиран контрол на средствата за насилие.”((Giddens, A. The Nation-state and Violence: Volume Two of Contemporary Critique of Historical Marxism. University of California Press, Berkeley & Los Angeles, 1987, p. 5.)) Гидънс набляга на факта, че модерната държава има начин да наблюдава гражданите, а не само да изисква те да се наблюдават един друг. Но най-важното според него е, че в епохата на модернизма се появява концепцията за ролята на външните наблюдатели в живота на една държава, и то наблюдение от други държави. Гидънс вижда в модерността на държавата нейната връзка с външния свят. Според него в модерния свят международните отношения престават да бъдат сцена, на която държавите главно се  представят, а се превръщат в поле на активно участие и взаимна политическа регулация. Гидънс е убеден, че един от главните белези на модернизма е точно тази нова идея, според която външният свят не само наблюдава, но може и да се намеси в работите на дадена държава. Ако изведем тази теория малко по-нататък и я свържем с нацията, става ясно, че според Гидънс модерната национална държава не само се отграничава от другите, но и едновременно с това е в постоянно отношение с тях. И още по-важно – тя не може да бъде наистина модерна, ако живее в изолация.

В този контекст комунистическата държава сама се поставя в противоречие, като твърди, че е носител на нов и модерен световен ред, а в същото време прерязва връзките с капиталистическия свят извън нея. Тя се стреми да донесе модернизъм  чрез установяването на вътрешен контрол, но не допуска контрол отвън. Или накратко – нейната модерност е половинчата и незавършена.

Гидънс критикува концепцията на Гелнер за нацията, като смята, че тя не може да обясни задоволително нейната модерност, защото не прави разлика между национална държава и национализъм. Според него не е ясно защо национализмът води до създаването на националната държава, а не до някаква друга формация и до този момент никой не може да отговори на въпроса, защо индустриализацията на обществото трябва да се извърши в рамките на националната държава((Ibidem, p. 214.)). Тук Гидънс показва, че го интересува повече феноменът на национализма, доколкото той предшества глобализма и доколкото той не може да го обясни задоволително. От прочита на неговата теория се вижда, че той в по-малка степен от Гелнер и Андерсън се занимава с конкретното отношение на комунизма към национализма, което се проявява в източноевропейските страни, защото подходът му набляга на универсалното в модернизма.

Във връзка с отношението на национализма и индустриализацията, в България националната държава е налице както преди започването на индустриализацията на страната след освобождението от османско владичество, така и по времето на комунизма, който индустриализира по свой начин. Важното е, че наистина индустриализацията сама по себе си не може да обясни устойчивостта на българската национална държава. Ако се придържаме към разсъжденията на Гидънс, той предлага национализмът да бъде обясняван отделно от националната държава, като казва, че национализмът е преди всичко психологически феномен –  “индивидуални личности, свързани в система от символи и убеждения, които наблягат на обществения аспект на политическото устройство”((Ibidem, p. 116.)). В този смисъл според Гидънс национализмът е вид емоционалност, присъща на модерния човек, докато националната държава е рационален продукт на модернизма.

Тези мисли налагат впечатлението, че модерната политика, в която националните държави са главните участници в международните отношения, може да се разглежда като нещо отделно от модерното съзнание на човека. В случая с комунизма това предполага, че той е нещо различно от комунистическата държава. Комунизмът, като идеология може да бъде видян като емоционална реакция спрямо капитализма, а комунистическата държава – като провален опит да промени и рационализира капиталистическата държава. Тази идея по принцип не е нова, но в теорията на Гидънс е поставена в контекста на модернизма. Тя е присъща на повечето марксистки теории на Запад, а след 1989 г. комунистическите партии в Източна Европа я издигат с настояването, че може да има нещо като “комунизъм без комунистическа политика”.

Може би най-важното, с което тези британски модернисти не се занимават, е политическата концепция за отношението между държава и общество, която се вижда по-ясно в живота на комунистическите държави, отколкото в теорията. Главният проблем на комунистическата държава от гледна точка на модернизма е опитът да управлява без обществено съгласие. Комунизмът приема за нормално, че държавата е “седнала” върху обществото и го управлява без одобрението на гражданите. Авторът на това наблюдение-идея е Джордж Шопфлин – политолог и специалист по Източна Европа. Според него при комунизма държавата се смята за носител на напредък, която обществото дърпа назад. Или, казано по друг начин, държавният апарат олицетворява модерното и прогресивното, докато обществото е ретроградно и назадничаво. Този начин на мислене, твърди Шопфлин, е в разрез със западноевропейската традиция, при която обществото се смята за извор на изобретателност и модернизъм, а държавата – за регулатор на ограниченията, в които то живее. В неговата теория, в резултат на това комунистическо мислене, наложено при определени исторически и социални обстоятелства, Източна Европа заживява в модернизъм, обратен на западноевропейския((Schöpflin, G. Politics in Eastern Europe: 1945–1992. Oxford, Blackwell, 1993, 5–6.)). Главните изводи в теорията му за комунизма и модернизма са два. Първият е, че в Източна Европа модернизмът поначало идва отвън, от Западна Европа, и  поради това корените му там са по-слаби и той може по-лесно да се влияе от политически промени. Вторият е, че  комунизмът драстично трансформира този модернизъм чрез своите “цели, митове и утопии”((Ibidem, p. 37.)). Шопфлин смята, че деструктивният характер на комунизма е в  стремежа му да измени хода на самия модернизъм чрез радикални промени, отношение към частната собственост и бърза индустриализация((Ibidem, p. 14.)).

От тази гледна точка в Източна Европа процесът на модернизма най-убедително се интерпретира като  прекъснат. Комунизмът нарушава западноевропейския начин на развитието му, който преди него е слаб и неравномерен. Комунистическият модернизъм се оказва отклонение от европейския начин на политическо устройство, към който Източна Европа исторически се стреми. Комунистическата модернизация е наложена отгоре и без обществено съгласие. В нея липсва основният политически смисъл на модернизма – че национална държава е избран начин на управление и може да просъществува само ако в обществото има съгласие, че това е държавата в която повечето хора искат да живеят. Комунистическата концепция за държавата има два принципа – диктатура на пролетариата и интернационализъм; в тях не се казва нищо за обществата които управляват, освен че в тях според комунизма има класови различия, които трябва да се преодолеят. В комунистическото мислене отношенията между държава и общество са отражение на еднопосочната връзка между управляващи и управлявани и най-важното – държавата е апарат за контрол на гражданите.

Комунизмът отрича нацията да е в основата на държавата. Комунистическата държава се представя за  чисто политическа и постоянна система на власт. Но в процеса на своето управление комунизмът търпи промени, които не може да обясни чрез своята теория. Затова той постоянно се стреми да се опре на национализма като по-стара, последователна и общоприета модерна идея за устройство на обществото. В същото време поради необходимостта да се придържа към интернационализма, комунизмът никога не успява да убеди обществото, че е “национална” идеология. Така той става представител на “фалшивия” национализъм, противопоставен на “оригиналния”, и засилва представата за постоянно незадоволения национализъм в Източна Европа. Комунистическата държава не става алтернатива на националната държава, а се опитва да я изопачава и използва като инструмент за задържане на политическата власт. Това обаче затвърждава убеждението, че националният идентитет е по-силен от комунистическия. Обратно на стремежа за изграждането на наднационален класов идентитет, комунистическата идеология сама потвърждава устойчивостта на националното, с което тя се опитва да се легитимира политически.

Въпросът за устойчивостта на националния идентитет е основен в академичните  проучвания на Смит, който твърди, че нацията и национализмът са изградени на стари, и то много стари общи идеи за обществото. В известен смисъл Смит възражда и развива възгледа за старинността на нацията, в основата на която стои идеята за етническа общност((Виж Smith, A. Op. cit.)). Нейната устойчивост може да бъде разбрана само чрез произхода й, свързан с митологията и с непрекъснатите интерпретации на историята. Нацията, казва той, е нещо повече от културен феномен, както твърди Гелнер. Тя има и етнически, и политически, и исторически контекст. Смит смята, че докато историята и политиката са променящи се величини, в идеята за нацията има елемент на постоянност, който я прави особено устойчива и който той вижда в нейния етнически произход. В неговата теория нацията се изявява политически чрез държвата, а отношенията между двете са дълбоко комплексни. Смит специално подчертава, че държавата не е просто физическото пространство, в което нацията живее. Държавата е, казва той: “комплект от определени, автономни и обществени институции, които са съсредоточени териториално и юридически имат права върху дадена територия, както и монопол върху тяхното даване или отнемане.”((Smith, A. State-Making and Nation-Building in States in History. – In: J. A. Hall (ed.). States in History. Oxford, Basic Blackwell, 1986, p. 235.)) В този смисъл в държавата има както отношения между управляващи и управлявани, така и дълбоки културни традиции, носени от етническия идентитет.

Неговата теория се спира бегло на Източна Европа или на комунизма, като подчертава, че всяка държава е изградена на съществуваща преди нея национална традиция и че комунизмът отрича това на теория, но го према на практика: “Съветският опит показва, че дори и революционната “изобретена традиция” трябва да обуздае или измисли (често и двете) националните културни и политически идентичности, ако иска да пусне дълбоки корени.” Затова, продължава Смит, съветската власт се опита да запази политически контрол, като даде културни авнтономии на различни националности – като признание на националните им чувства((Smith, A. National Identity, 147–149.)). Според Смит комунистическата държава е политически израз на модернизма, изграден върху предмодерната идея за нацията.

Трудно да се обясни защо този учен отделя толкова малко внимание на национализма в Източна Европа. Това, което знаем от неговите книги, е, че той вижда важното в нацията в нейната етническа издръжливост и по-малко важното – в нейната държавност. В основата на липсата на повече интерес към отношението на комунизма и  национализма вероятно стои убеждението, че комунизмът е сравнително кратък и сравнително незначителен епизод от развитието на нацията. Това може и да е вярно.

В същото време Смит е може би най-големият привърженик на идеята, че модерната национална държава е процес на преосмисляне на миналото и в този смисъл неговата теория ни кара да мислим сериозно за това минало, което неминуемо има значение за настоящето и за бъдещето на Европа.

Многоезичност без нации

Една от областите, в които взаимодействието между комунизъм и национализъм е най-видимо, е езиковото образование. Комунизмът обявява, че е грандиозен проект, който ще ограмоти и образова всички хора. Тази цел води до съществената връзка на комунистическата идеология с езика. При нея най-важното условие е образоването да е изградено на комунистически принципи. Прилагането на тази теория на практика се оказва проблематично, главно защото  в страните от Източна Европа живеят хора от различни националности с различна езикова култура. На теория всички те трябва да  получат комунистическо образование на родния си език. И тъй като в комунистическото общество не се предвижда да има национални различия, се оказва, че то може да бъде многоезично, без да е многонационално. По този начин комунизмът се опитва да отдели националния език от националността.

Повечето автори, споменати дотук, смятат, че никъде другаде в Европа езикът не е така силен като елемент на националния идентитет, както в Източна Европа и на Балканите.  Дори и Смит, който по принцип не представя езика като основен елемент на националния идентитет, въпреки че приема неговата важност в разпространението на масовата култура, митология, историческа памет, забелязва ролята на филологията и фолклора в националните култури на Източна Европа. Там – казва той – езикът е етнически белег на нацията, който надминава по значение гражданските елементи на националния идентитет((Ibidem, 12–14.)). Шопфлин смята, че езикът е станал един от най-важните елементи на националния идентитет в Източна Европа, именно защото там има висока степен на многоезичие. В стремежа си да се запази, езикът в източноевропейските и балканските страни се превръща във фактор на националното съзнание в по-голяма степен, отколкото в Западна Европа.((Schöpflin, G. Ethnic Minorities in South-Eastern Europe: Analysis and Solutions in Post-Communist Transition and European Integration Process. – Paper. Second Summer School. Cervia-Italy, Longo Editore Ravenna, first unit: vol. 1, 1996.))

Комунизмът се опитва да отрече тази роля на езика като казва, че езикът ще стане изразител на комунистическия, а не на националния идентитет и неговата първа задача е да разпространи марксизма-ленинизма на колкото е възможно повече езици. По този начин многоезичността ще престане да е носител на национални различия, ще промотира интернационализма и всички хора ще “говорят на един език”. Тук има непоследователност – в смисъл, че самата идея за масово образование набляга на това, колко важно е да се знае националният език. Гелнер, Андерсън и Смит, както и американският специалист по национализъм Джон Армстронг, отдават голямо значение на масовото езиковото образование при създаването и утвърждаването на нацията и се съгласяват, че всяка масовост на езиково образование спомага за утвърждаването му в националното съзнание((Armstrong, J. A. Nations before Nationalism. Chapel Hill, University of North Carolina Press, 1982, 279–281.)).

Комунистическата идеология не съдържа разбиране за ролята на езика в историята на Източна Европа или за начина, по който масовото образование може да я промени. В резултат на това проектът за създаването на многоезиково, но безнационално общество се проваля. Първоначално, след установяването си на власт, комунизмът обещава, че ще развие многоезично образование. Много скоро обаче, тъй като на практика става очевидно, че езикът не престава да бъде елемент на националността, комунистическите партии се преустройват към политиката на езикова хомогенизация.

Българският комунизъм е пример за това развитие. Първоначално БКП следва съветската линия на държавен контрол върху образованието на майчиния език на малцинствата. Партията обаче забелязва и не одобрява, че в резултат на тази политика националното съзнание не само не се изтрива, но на практика поддържа етническите различия между българи и турци, и започва политика на маргинализиране на турския и на другите малцинствени езици. Различните етнически общности изживяват по различен начин промяната в тази политика, но общото е, че според БКП говоренето на какъвто и да било език освен българския, е потенциална заплаха за комунистическата държава. Към средата на 70-те години идеята за многоезично общество няма реално съдържание. Двата главни езика, на които хората имат правото да се образоват, са български и руски. Българският е езикът на етническото мнозинство, а руският – езикът на съветската доминация в България. Кулминацията на комунистическата политика за езиковата  хомогенност намира израз в насилствената кампания за преименуване на българските турци през 1984–1985г.

От друга страна би било пресилено да се твърди, че комунистическото езиково образоване не дава никакви позитивни резултати. Историкът Ситън-Уотсън анализира комунистическите реформи в перспектива и смята, че съветският модел на обучение по замисъл е бил прогресивен в сравнение с езиковите права на малцинствата в източна Европа преди Втората световна война((Seton-Watson, H. Eastern Europe between the Wars 1918–-1941. Cambridge University Press, 1946, p. 272.)). Според него комунистическата идея има и психологически ефект, защото на фона на пораженията на войната, тя изглежда привлекателна и някои малцинства действително постигат напредък в образованието чрез нея. Пак удачен е примерът с българските турци, които през 50-те години на ХХ в. се ползват с най-добрите възможности за образование на майчиния език в България след Освобождението. Друг пример имаме в Югославия, въпреки че е специален случай по отношение на комунистическото си развитие, където от 1945 г. нататък държавата успешно промотира развитието на македонския език.

Въпреки това при една равносметка на плюсовете и минусите на комунистическото езиково образование, постиженията са спорни. Проблемът е не толкова в степента на езиковия напредък, който малцинствата правят, а в непоследователността на комунистическата политика. В България БКП прави промени в нея според промените в партийната линия към национализма. Резултатът е обратен на обещания – вместо да заличи етническото значение на езика, българският комунизъм, без да иска го засилва. Политиката, с която се постановява, че гражданите в България трябва да говорят само български език, е в някакъв смисъл връщане на страната към 30-те години когато българската държава се стреми към езикова хомогенизация на обществото. Голямата разлика е, че комунизмът заявява съвсем различната цел – да донесе езиково равноправие за всички български граждани, която се проваля. И още: БКП променя политиката си към пълна непрозрачност, или да повторим – без съгласието на обществото. Българският комунизъм на практика налага схващането, че в комунистическото общество няма място за многоезичност и че малцинствените езици трябва да бъдат изличени насила.

Комунизмът и етническите конфликти

Теоретически комунизмът твърди, че се стреми към безконфликтно общество от всяка гледна точка и че в  социалистическото общество няма антагонистични етнически конфликти. Комунизмът заявява, че етническите конфликти ще бъдат решени чрез стремежа на хората към социално равенство. Конфликтите според комунизма са класови и се предполага, че комунистическата революция ще ги реши чрез елиминиране и без преговори. На практика, вместо да реши етническите конфликти, комунизмът се опитва да ги замаскира, игнорира или да отрече че те съществуват.

Проблемът с малцинствата в Източна Европа е стар и въпросът, как да се накарат малцинствата да са лоялни към държавата, е затруднение, което съществува отпреди идването на комунизма там. На езика на днешната политическа наука това затруднение се определя като “лошо държавно управление”, в което няма защита на човешките права, които да гарантират правата на малцинствата. Комунистическата държава се представя като противоположна на това, чрез обединението на всички националности в името на общия комунистически идеал. На теория тя е утопична държава, в която всеки гражданин, независимо от своята националност, е защитен по еднакъв начин. На практика комунизмът защитава властта на комунистическата партия в националната държава, а не гражданските права. Тук отново изпъква противоречието и непоследователността на комунистическата идея към национализма.

В литературата по този въпрос отношението между комунизъм и етнически конфликт се разглежда главно като въпрос на комунистическата политика към националните малцинства в отделните страни. В конкретния случай с българския комунизъм теоретическите изследвания в тази област помагат да се разберат етническите конфликти по време на неговото управление. В общата класификацията на Джон Макгъри и Брендън О’Лири за видовете етнически конфликти се дават два начина за политическо отношение към тях: елиминация или регулация. Към методите на елиминация спадат геноцидът и масовото преселване. Регулацията на етническите конфликти в общ план се дели от своя страна на два основни начина на политическо управление – федеративност или хегемонистичен контрол((McGarry, J., B. O’Leary (eds.). The Politics of Ethnic Conflict Regulation: Case Studies of Protracted Ethnic Conflicts. London, New York, Routledge, 1995, p. 4.)). Според тези автори комунизмът първоначално се стреми да трансформира етническата принадлежност в комунистическа, но когато тази идея се проваля, комунистическите партии започват да “политизират етническите различия” и на практика признават, че не могат да построят общество без антагонистични междуетнически отношения. Тогава те започват да съставят комунистическа етническа политика за контрол над малцинствата. Според Макгъри и О’Лири тя се състои главно в т.нар. “хегемонистичен контрол”, което значи “насилствено и/или селективно набиране на хора от малцинствата в служба на комунистическата партия, което парира всякакви етнически искания към държавата”.((Ibidem, p. 23.))

В България комунизмът прилага широко и двата метода. В случая с турското малцинство българското комунистическо правителство използва три варианта за елиминиране на етническия конфликт: 1) договорена имиграция в Турция (1949–1951, 1968–1978); 2) насилствено изселване (1989 г.) и 3) насилствена асимилация (1984–1985). Подобен е и методът с който БКП търси решение на проблема с българското еврейско малцинство – чрез елиминация и културна асимилация. Макар и станало при специфичните обстоятелства, свързани с геноцида срещу евреите през Втората световната война, БКП бързо подкрепя масовото изселване през 1947–1949 г. и други много по-малобройни и спорадични вълни по-късно. Македонският въпрос в България се оказва най-труден за решаване заради историческите обстоятелства на възникването му. Според комунистите е най-добре да се отрече, че той изобщо съществува. На практика обаче БКП използва както хегемонистичен контрол върху всякакви идеи, свързани с него, така и съветска помощ по въпроса, как да се отнася към проблема.

Еднопартийната структура на комунистическата държава прави невъзможно участието на малцинствата в политическата власт.  Те могат да присъстват в нея, само ако са комунисти. Освен това малцинствата имат много малко представители в политическата власт, а и БКП ги задължава не само да заявят своята лоялност към партията, но и в повечето случаи да се отрекат от етническия си идентитет. Партията не допуска хора от малцинствата, които потенциално могат да предявят искания за промяна в нейната политика към национализма.

Друг автор, който се занимава с теорията на етническите конфликти, е Ийън Лустик. Той също анализира метода на хегемонистичен контрол върху малцинствата, но го формулира по-широко. Според Лустик това е ефективен метод, защото използва не само принудително насилие или заплашва, че ще го използва, но и защото се опира на “широк избор от политически и икономически механизми, институционализирани правила, закони и социокултурни условия”((Lustick, I. Arabs in the Jewish State: Israel’s Control of a National Minority. Austin, London, University of Texas Press, 1980, p. 78.)). Казано другояче, контролът върху малцинствата създава социални, политически, икономически и културни условия за тяхното маргинализиране. Лустик, който разглежда специално положението на арабското малцинство в Израел, обръща особено внимание на контролирането на малцинствата и подчиняването им в служба на държавата като част от общата стратегия  да не могат да се организират политически.

Трудно е да се прецени в каква точно степен БКП лишава специално българските малцинства от икономическа независимост, защото тя контролира по този начин всички – не само тях. Също така БКП използва полицията и службите за сигурност, за да наблюдава както българските граждани, така и малцинствените, въпреки че в определени периоди някои от малцинствата са обект на особено внимание. Същата тенденция срещаме и при това, което Лустик нарича “степени на набиране на сътрудници на държавата”, които се градират в зависимост от заплащането за даване на информация на партията. Те са силно разпространени сред българското население, а сред турското и еврейското малцинство се засилват по време на етнически кризи((Това заключение се основава на 11 интервюта проведени в България през 1996–1997 г. със специалисти по отоманска история, бивши студенти по турска филология, активисти от ДПС и хора от турското и еврейското малцинства в София и Русе и две села в Делиормана. Някои от българските турци тогава споделиха и опасенията си от лустрация, при която може да се окаже, че са били сътрудници на комунистическия режим  заради предложенията направени им от БКП за напредък в кариерата или за парични възнаграждения по време на антитурската кампания през 1984–1985 г. и в последните месеци преди падането на режима през 1989 г.)).

Главното, към което тези автори ни насочват да мислим във връзка с етническите конфликти в Източна Европа, е защо малцинствата в комунистическите страни са податливи на хегемонистичен контрол? В случая с българските турци наблюдаваме ролята на няколко фактора: очевидната трудност с тяхната културна асимилация, малобройният им градски елит и слабото представяне във властта, икономическата им зависимост от БКП и, не на последно място по важност – изолацията им от Турция. При случая с българските евреи причините са главно свързани с малкия им брой със закриването на еврейските културни институции и враждебното отношение на БКП към Израел.

Въпреки всичко българската комунистическа държава не успява да превърне малцинствата в лоялни комунистически граждани чрез тези методи на контрол. Тя  по-скоро засилва етническите им очертания и на практика довежда до застой в междуетническите отношения. Този неумишлен резултат не е уникален за българския комунизъм. Според канадския изследовател на етнически конфликти Уил Кимлика, той е общ и в него се заключава най-големият провал на комунизма изобщо, защото, пише той, липсата на “интегрирано гражданство” за различните националности е най-важното следствие от живота при комунизма, което намира израз в т.нар. “подем на национализма” в последните години преди разпадането му((Kymlicka, W. Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of Minority Rights. Oxford.Clarendon Press, 1995, p. 67.)). Кимлика, който е най-известен със своята “либерална теория за правата на малцинствата”, смята, че етническите конфликти могат да бъдат решени успешно само с политическото съгласие на гражданите. Малцинствата в комунистическите общества, казва той, не се интегрират невинаги защото не искат, а защото партията не им разрешава, тъй като се страхува, че те ще внесат етническо разногласие в нея. Неговият главен извод е, че комунизмът не успява да изработи политическо съгласие за това, как за се живее в едно многонационално общество((Ibidem, p. 13.)).

Като заключение на тези разсъждения може да се каже, че комунистическите режими предлагат своя  т.нар. “интернационален идентитет” като средство за преодоляване на етническото съзнание. Той се оказва много слаб и не може да интегрира хората в общество. В комунистическата теория няма много място за малцинствата и за националната държава. Този въпрос най-често се разглежда като нещо отделно от държавата и неговата сложност се отрича. В резултат на това в живота на комунистическите общества се утвърждава представата, че за етническите разлики не бива да се говори публично (особено ако те не са еднозначни, какъвто е случаят с повечето хора от малцинствата) и че само партията има законното право да ги обсъжда политически.

България, БКП и съветската връзка

Българският комунизъм има уникално силна връзка със съветския режим. По време на цялото си управление – от идването си на власт през 1944 г. до самия край през 1989 г. – българските комунисти успяват да поддържат и заявяват своята неуморна подчиненост на съветската власт. Най-необичайното в българския комунизъм е не просто съветската връзка сама по себе си, а това, че БКП използва българския национализъм в нейна защита. Сателитната връзка на България със СССР се представя не само като полезна за развитието на българския комунизъм, а и като нещо добро за българската нация. Това го прави различен от други източноевропейски комунистически режими, където комунизмът не прокарва подобна идея. Изключение може би прави бившата ГДР там национализмът има специфично развитие поради свързаността му с нацизма през Втората световна война. От гледна точка на българския комунизъм, съветизацията не е беда в сравнение с етническите различия на страната и особено с наличието на мюсюлманско малцинство.

В тази си позиция българският комунизъм се опира на старата национална идея, че България е неразделна част от общославянския свят, в който Русия заема най-централно място, и че Русия е нейният закрилник по традиция. Съветският съюз се представя като естествено продължение на Русия, а комунизмът – като главно руска интерпретация на марксизма.

Българският комунизъм идва на власт след края на Втората световна война с решаващата помощ на съветската армия. България е на страната на Германия и против СССР, като накрая губи, отслабва като държава и връща спечелените за кратко време територии в Македония и Тракия, което се отразява на националното й самочувствие.((Crampton, R. J. A Short History of Modern Bulgaria. Cambridge, Cambridge University Press, 1987, 124–135.))

Червената армия влиза и остава в България от 1944 до 1947 г., което дава голямо предимство на комунистите. През това време те успяват да се установят на власт((Ibidem, p. 145.)).

Според повечето автори, разглеждащи този период, начинът по който българските комунисти идват на власт, определя и начина, по който те управляват. Джозеф Ротшилд пише, че факторите за победата на комунизма в Източна Европа са два: слабата държавност вследствие на войната и съветската намеса. Освен това според него във всички страни, с изключение на Югославия и Албания, комунистите успяват да омаломощят всякаква вътрешна партийна опозиция и в края на краищата напълно да я унищожат. България илюстрира добре тази теза. БКП, казва Ротшилд, “има пропорционално голяма роля в международното комунистическо движение… Езиковата близост, популярният сантимент (към Русия, б.а., М.Б.), иредентизмът и българската марксистка традиция, установена от Благоев и неговите колеги като особено близка на руския марксизъм, обясняват изключителното доверие, което руските комунисти имат към българските. Една от най-изостаналите източноевропейски страни, каквато е България, дава едни от най-добрите болшевики на международния комунизъм.”((Rothschild, J. The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development, 1883–-1936. New York, Columbia University Press, 1959, 300–301.))

Българският комунизъм идва на власт според него с “нескончаемата помощ на Дядо Иван–Русия”((Ibidem, p. 303)). Ротшилд не смята, че България, като малка страна гледа на Русия с присъщата  на своята култура сервилност и историческа сантименалност: “По-скоро комунистическа България поддържа тесни връзки със СССР в резултат на комбинацията от икономически интереси и стратегическо развитие.”((Rothschild, J. Return to Diversity: A Political History of East Central Europe Since World War II. New York, Oxford, Oxford University Press, 1993, p. 212.)) Ротшилд отдава голямо значение и на липсата на политическа опозиция: “Следвоенното положение в страната е отчайващо, като всички некомунистически партии са вътрешно разделени на колаборационисти и опозиционери и поради това не функционират.”((Ibidem, p. 123.)) И по-нататък: “Отмъстителността на българските комунисти към техните политически съперници е особено жестока; те разчистват хиляди стари сметки и пропорционално на населението на страната, броят на екзекутираните е по-висок от този в другите страни.”((Ibidem, p. 70.)) БКП легитимира действията си със съветска подкрепа и твърди, че това е единственият начин да се гарантира стабилността на България.

В крайна сметка обаче Ротшилд заключава, че уникалното в българското отношение към съветската власт е не толкова следвоенната сателитна позиция на комунистическия държавен апарат, а относително високата степен на подкрепа, която тази позиция има сред населението. Той търси обяснение за това не само в близките отношения на българските и съветските комунисти, а и в традиционната за българското селско население привързаност към всичко руско, която то превръща в  “значителна толерантност, дори и в подкрепа на комунистите”((Ibidem, p. 70.)).

Джон Бел, американски специалист по земеделската политика в България, също смята, че България се различава от останалите страни в Източна Европа по силната си просъветска ориентация((Bell, J. D. Peasants in Power: Alexander Stamboliski and the Bulgarian National Union, 1899–1923. Princeton, New Jersey, Princeton University Press, 1977.)). Той разчленява в по-голяма степен това явление в контекста на национализма като забелязва, че в България съветската доминация се възприема не само като външна намеса, но и като защитник на националните интереси, и също като Ротшилд набляга на популярната сред селското население проруска нагласа, която често преминава в просъветска.

Пол Лендвай, който разглежда динамиката между комунизма и национализма на Балканите, подкрепя тази теза от различен ъгъл. Лендвай проявява специален интерес към национализма в Източна Европа по времето на комунизма от гледна точка на отношенията между различните страни вътре в съветския блок, а не само във връзка с отношенията им със СССР((Lendvai, P. Eagles in Cobwebs: Nationalism and Communism in the Balkans. London, Macdonald, 1970, p. XII.)). Той смята, че в България съветската политика е насочена не толкова срещу българския национализъм, колкото срещу сътрудничеството с останалите източноевропейски страни и специално с балканските държави. Този подход е важен в случая с България, защото под комунистическо управление тя има обтегнати отношения с всичките си съседи във връзка с национални въпроси, въпреки усилията на БКП да представи балканските отношения като безпроблемни. Най-известният пример е македонският въпрос, който е колкото български национален, толкова и балкански. Тук натискът върху БКП е да следва съветската линия и да се откаже от балканско сътрудничество.

Други автори също поддържат схващането, че българските комунисти представят своята обвързаност със Съветския съюз и като продължение на българската национална традиция, която се отнася добре към руските неща((Richard Pipes, Russia under the Bolshevik Regime, (New York: Alfred A. Knopf, 1993) и Боян Пенев, ‘Нашата интелигенция: Фрагменти’ във Защо сме такива, Иван Еленков &  Румен Даскалов(ред.), (София: Издателство Просвета, 1994), pp. 131-143.)). Езиковата и религиозната близост между българската и руската култура са двата най-важни фактора в тази традиция. В контекста на българския комунизъм към национализма, те служат за легитимност, макар и недостатъчна, за близостта със съветския режим. БКП се ползва с голямото предимство, че може да се опре на старата национална традиция за добро отношение към Русия, без да рискува да бъде обвинена в антисъветски настроения. Въпреки че не може да се намери точен измерител на това, доколко българският народ вижда просъветското като проруско, може да се каже, че в България то се възприема повече като отклонение от, а не като откровена заплаха за националния суверинитет.

Всички, които споделят схващането за българския комунизъм като особено просъветски, защото може да покаже връзка с българския национализъм, намират ограничена подкрепа на тази теза в партийни документи или други писмени изложения. Техните заключения по-скоро се основават на анализ на практическите действия на БКП в отношението є към национализма. В това се състои и една от особеностите на комунистическата политика в България към национализма, която не оставя трайни доказателства по този въпрос. От една страна, това показва, че БКП няма последователна теория по този въпрос, а от друга – че тя също се страхува от националните въпроси като от нещо което не бива да се дискутира в политиката.

“Преселници в собствената си страна”: българската провинция, национализъм и  комунизъм

Българският комунизъм възнамерява да изгради напълно нова социална и политическа система, в която работническата класа е носителят на прогрес. Когато той идва на власт, по-голямата част от населението в България е селско и то според комунистическата идеология трябва да се интегрира в т.нар. “работническо-селски съюз” и селската провинция да се урбанизира колкото се може повече. Комунизмът предлага на българите нов пролетарски идентитет, като използва и изострените социални разделения след войната.

В хода на осъществяването на тази трансформация най-голяма пречка се оказва аграрната опозиция. Заради нея се налага да се промени политическият баланс, тъй като, както пише Крамптън, най-важният фактор в политическия живот след войната е сериозната опозиция на земеделските партии срещу комунистическия режим. БКП осъзнава, че селското население е настроено подозрително към нея. Първо тя се заема с унищожаването на политическите партии, представящи неговите интереси. Българските комунисти подемат жестока битка и срещу главната политическа фигура – Никола Петков, който е осъден на смърт на сталинистки тип показен съдебен процес през 1947 г.((Crampton. A Short History of Modern Bulgaria, 150–157.)) Непосредствено след това земеделските партии се вливат в Отечествения фронт, който е политическо партийно обединение под комунистическо ръководство. Новата официална земеделска партия става БЗНС, създадена от БКП и подчинена на нея. По този начин комунистическата власт принуждава земеделското население в България да є се подчини.

През 50-те години БКП под ръководството на Вълко Червенков провежда масовата колективизация на земята. Частната собственост е почти напълно унищожена и самата структура на българското село е променена. Българският комунизъм следва модела на съветската индустриализация, която става приоритет: “По същество политиката на Червенков създава условия за колонизирането на българската провинция – притисната и експлоатирана в името на урбанизацията и индустриализацията.”((Oren, N. Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria. Baltimore, London, The Johns Hopkins Press, 1973, p. 115.))

Главният резултат от тази политика, който е пак неумишлен, е засилването на традиционната за селото подозрителност към града. Селското население вижда в комунистите представители на града, които им налагат чужд за него начин на живот. Унищожаването на земеделските политически партии и натискът върху производителите на село да работят за индустриалния сектор ги отблъсква от комунистическата идея. Комунизмът се възприема като груба намеса в живота на българското село и българското селско население, което е едно от най-егалитарните в Източна Европа, се оказва политически, икономически и социално дезориентирано. Комунизмът не само му отнема земята, но и унищожава политическата му самоличност.

В същото време не може да се отрече, че комунистическата модернизация дава известен тласък във възможностите за социално и икономическо издигане на българските селяни. Една част от тях могат да отидат в града, да започнат работа в индустриалния сектор и да се включат в градската култура. Животът в града ги адаптира донякъде към нов начин на мислене, свързан с информация, каквато на село почти няма. Въпреки това комунистическата модернизация на българското село остава половинчата. Новите граждани поддържат връзките си със селото и въпреки удобствата на градската среда, остават с усещането, че са се преселили там не по свой избор. Мнозина от тях стават нещо като “имигранти”, “гастарбайтери”, или както ги определя Роман Лаба в контекста на Полша – “селяно-работници”((Laba, R. The Roots of Solidarity: a Political Sociology of Poland’s Working-class Democratization. Princeton, N.J, Princeton University Press, 1991, 115–116.)). В града те величаят селото, а на село –  възхваляват града. По този начин по времето на комунизма българските селяни стават най-многобройната категория преселници в собствената си страна.

Важен момент е също така, че заедно със социално-икономическото издигане, градът им предлага и партийно членство. Голям брой хора от младото поколение в БКП идват от село и от малките градове. Те стават новите граждани с “червени дипломи” и представят обърканото положение на комунистическото село((Rothschild, J. The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development, 1883–1936. New York, Columbia University Press, 1959, p. 224.)). От една страна, те се идентифицират с града и с новите си привилегии, а от друга – продължават да се чувстват част от селската среда. Тези, които стават държавни служители, харесват града, където БКП им е дала възможности да учат и да растат в кариерата, за което й се чувстват благодарни. Някои от тях се откъсват от селските си корени, които започват да смятат за нисши,  а други идеализират селския си произход. Ротшилд смята, че тези противоречия  се превръщат в характеристика на комунистическото поколение: “Интелигенцията презира селото, откъдето идва, и признава само държавните партийни служби, които стават една от най-важните индустрии в България.”((Ibidem, p. 225.))

В политическо отношение комунистическият модернизъм подчинява селото на града. Животът на село се управлява от градската окръжна партийна организация. Българските земеделци, които преди комунизма имат свои политически живот и нагласа, загубват самочувствието да правят политика. Пасивността и месианството заемат мястото на политическата активност и комунизмът, малко или повече, започва да се възприема като неизбежност.

Българските селяни не спечелват много от комунистическите хаотични промени в земеделието. След провала на т.нар. “голям ход напред” през 50-те  и 60-те години идват идеите за “планиране отдолу”, за “усъвършенстване на централизираното планиране”, за построяване на големите аграрно-индустриални комплекси през 60-те и за “новия икономически механизъм” през 80-те години. Крамптън смята, че въпреки всички опити за индустриализиране на земеделието, българският селянин остава привързан към малкия парцел земя и в началото на 80-те, когато партията разрешава такъв тип собственост (т.нар.“селскостопанско самозадоволяване”), той се установява като най-продуктивен.

Разочарованието от комунистическата модернизация на село е голямо. Като цяло селската среда в България остава консервативна и почти недокосната от дисидентските идеи през последните години на комунизма. Освен това самите комунисти, които обещават да модернизират българското село, смятат, че неговите обитатели са наивни и неспособни на политическо мислене. Урбанизирани наскоро, те самите употребяват думата “селянин” в омаловажаващия й смисъл и често сочат селския характер на страната като главната причина за липсата на икономически и културен напредък.

В същото време липсата на модерност става източник на романтизиране на българското село, чиято изолация се възприема като гарант за неговата чистота и недокоснатост от цивилизацията. Комунистическите интелектуалци митологизират българското село и търсят в него вдъхновение((Haitov, N. Divi Razkazi. Plovdiv, Hristo G. Danov, 1967; Radichkov, I. Luda Treva. Varna, Georgi Bakalov, 1980. Двамата автори се ползват с признание и голяма популярност сред българската интелигенция. Те митологизират българското село като извор на творческо въобръжение и  духовна среда.)). От средата на 60-те години в българските университети се окуражава изучаването на фолклор, етнография и диалектология, обединени под общото понятие “народоведчество” или “народопсихология”((През 80-те години Иван Хаджийски е преоткрит в изучаването на българския национален характер и става известен като български “народопсихолог”.)). Например Институтът по фолклор към БАН лансира изучаването на микрорегионалната култура, наречена “краезнание”, според която българската култура се състои от отделни малки единици, всяка от които се обявява за носител на древна митология((Димитров, Стр. Състояние и задачи на краезнанието. София, Народна просвета, 1978.)). Българският комунизъм подчертава старинността на българското село като център на българската нация. Тази “въображаемост” за селото като нация, по терминологията на Андерсън, не може да компенсира неуспеха на комунистическата политика за модернизация на провинцията. Тя обаче помага на БКП да се представя за национална партия на България.

Заключение

В по-голямата си част, съвременната англоезична теория концептуализира връзката между марксизъм и комунистическа идеология, както и между комунизъм и национализъм,  за да направи изводи главно за развитието на национализма. Главните причини за това са две. Първо, национализмът предизвиква повече академичен интерес със своята автентичност, докато комунизмът се смята за привнесена в Източна Европа форма на политическо управление. Втората причина е, че въпреки общото в отношението между комунизъм и национализъм в източна Европа, политическата динамика между тези два възгледа е различна във всяка от бившите комунистически страни и изисква познаване на местните култура и език и умение да се “чете между редовете” по времето на Студената война когато достъпът до тези страни е ограничен.

Преди идването на комунизма Източна Европа се смята за изостанала в политическо отношение в сравнение със Западна Европа. В британската историческа традиция корените на изостаналостта й са проследени в нейната история, география и култура. Уилям Макнийл, който е известен с културно-социологическия си подход към историята на Източна Европа, пише, че изостаналостта е в нейната “политическа география” – крайдунавската и понтийската част на Европа са пресечната точка на Запада с Изтока”((McNeill, W. H. Europe’s Steppe Frontier 1500–1800. Chicago, Chicago University Press, 1964.)). Подобно е и обобщението на Армстронг, който  я нарича “зона на сътресението” в земите между европейската част на Дунавския басейн и Балканите и на изток от тях. Според него по тези места християнството се сблъсква с исляма и източноевропейските страни се оформят по-скоро около стари етнически общности, а не около политически идеи. В резултат на това етническите идентитичности тук стават много по-важни от гражданските, които почти не съществуват((Armstrong, J. A. Nations before Nationalism. Chapell Hill, University of North Carolina Press, 1982, 96–97, 113.)).

В дъното на тези обяснения е европейското в Източна Европа, въз основа на което тя бива сравнявана със Запада. Изключителното е, че въпреки несигурното си и  прекъснато развитие, тя винаги е контактувала със Западна Европа и макар комуникацията да е била непълна, никога не се е отказвала от стремежа си да бъде част от нея. Оттук следва и постоянното желание в източноевропейските общества да наподобяват западните, което често дава незадоволителни резултати, но не престава да съществува((Chirot, D. Causes and Consequences of Backwardness. – In: The Origins of Backwardness in Eastern Europe: Economics & Politics from the Middle Ages until the Early Twentieth Century, Daniel Chirot (ed.). Berkeley, Los Angeles, London, University of California Press, 1989, p. 200.)). Политическото развитие на Източна Европа е неравно и озападняването й често е повърхностно. Националната държава е най-силният организационен принцип в нейната политика преди и след комунизма, по подобие на западноевропейския модел на развитие, макар и с по-силен етнически оттенък.

Ищван Бибо, унгарски историк от предкомунистическото време, изследва национализма като регионален феномен и търси неговото значение за развитието на държавните традиции. Той смята, че източноевропейското политическо мислене в сравнение със западното е “фантасмагорично” в смисъл, че се основава на разни “желателни” варианти на национализма. Бибо казва, че неуморното участие на националното съзнание в изграждането на политическите институции в Източна Европа преди Втората световна война води до “феноменално гротесков феодален, аристократски и авторитарно ориентиран и антидемократичен национализъм”((Bibo, I. The Jewish Question in Hungary (1948). – In: Democracy, Revolution, Self-determination: Selected Writings. Nagy Karoly (ed.). Andras Boros-Kazai (tr.). Series: East European Monographs, No. 317, (New York, Columbia University Press, 1991, 235–236.)).

Ние не разполагаме с неговото мнение за промените, които комунизмът налага по отношение на национализма, и можем само да съжаляваме, че комунизмът не позволява развитието на неполитизирано академично мислене за национализма в Източна Европа.

На Балканите политическите традиции са още по-изостанали в сравнение с Източна Европа. Тук историята на балканските страни е различна и политическата изостаналост е главно резултат от османското владичество, което повечето специалисти смятат, че оставя наследство на по-недемократична политическа традиция в сравнение с Хабсбургската империя в Източна Европа((Schöpflin. Politics in Eastern Europe, p. 11; Lampe, J. R. Imperial Borderlands or Capitalist Periphery? Redefining Balkan Backwardness, 1520–1914 – In: The Origins of Backwardness in Eastern Europe: Economics & Politics from the Middle Ages until the Early Twentieth Century. Daniel Chirot (ed.). Berkeley, Los Angeles, London, University of California Press, 1989, 177–209.)). Движенията за национална независимост и образуването на националните държави след разпада на Османската империя, разрушителните ефекти от Балканските войни и Първата световна война донасят на балканските страни разочарования от политическото им управление. В национализма те виждат единствената обединяваща сила на фона на дълбоко фрагментираната действителност. Но неизменно основната политическа цел на пред-комунистическото поколение е да изгради държава по западноевропейски модел.

Комунизмът се опитва да промени изцяло този ход на развитие към подобие на западноевропейските национални държави. Според комунистическата идеология политическата изостаналост на Източна Европа е следствие на капиталистическото развитие, което трябва да бъде заличено, и е необходимо да се въведе нов тип наднационален модернизъм. Комунизмът твърди, че носи нов възглед за бъдещето, който ще поправи всички “грешки” на миналото, включително и национализма, който той смята за отживелица.

В България комунизмът пропагандира настъпването на нова историческа епоха. Българските комунисти разработват грандиозен план за модернизация в историята на страната. Цялата политическа, икономическа и социална структура трябва да бъде напълно променена. От национална и “националистическа”, както я наричат комунистите, буржоазна България трябва да се превърне в пролетарска демокрация. Според този план тя ще бъде изградена по съветски образец и “народната република” ще замести западноевропейския модел на демокрация, към който България се стреми преди идването на комунизма на власт през 1944 г. Това не означава че в българската политика преди комунизма няма авторитарност. В типично източноевропейски стил моделът, който тя иска да следва, е политически плурализъм и демократична опозиция, колкото и несъвършено да е тяхното приложение на практика.((Oren. Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria, 1973.))

Комунизмът забранява европейското развитие на България и заявява, че модернизацията на страната ще става в изолация от Запада. Той прекъсва връзките на България със Западна Европа и я пренасочва към съветската и евроазиатската комунистическа част на света. Въпреки връзката между българската и руската култура, тази ориентация е наложена насила. Комунизмът смята, че прогресът на обществото се състои в установяването на тотален и постоянен институционален контрол върху него и отделния индивид, съчетан с безотчетната власт на партийното управление. Развитието на тази формула с всичките й подробности и изключения деформира по свой начин политическата изостаналост на България и  Източна Европа

След разпадането на комунистическата система през 90-те години на ХХ в. всяка източноевропейска страна започва да осмисля комунизма в контекста на собствената си история. Комунизмът, дори и да е представлявал общ източно-европейски модел на управление, се определя преди всичко като период от историята на съответните национални държави. Всъщност можем да се запитаме: не е ли в това и силата на националната традиция и история – в нейните рамки политическият и културният опит се виждат най-ясно и пълнокръвно. Затова и отношението на комунизма към национализма има национално значение.

Милена Бордън е преподавател в University of Reading, Великобритания

Статията е публикувана в бр. 1, сп. Разум, 2005 г.