Елена Диварова: В „Сезонът на водните кончета“ Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа чудото

Елегантно, с прецизна архитектура на корицата и въздействащи пропорции, книжното тяло е първото, което харесваме в „Сезонът на водните кончета”. Художник на корицата и автор на картината, която влиза в нея, е Илия Йончев. Издател е фондация „Буквите”. Интересно е да отбележим, че тук е споделена платформата „Мечта за книга” с много точна информация за предоставени интересни възможности за издаване на книги.

Заглавието. Фриволно ли е това заглавие –  „Сезонът на водните кончета”? За мен да. Друг ще каже, че звучи ефирно. Въздушно. Подводно. Напомня заглавие на друга книга от същия автор – „Сънят на пеперудата”. Приемам фразата в настоящото заглавие като ключ. Не само ключ към книгата, но към автора! Човек с изострена чувствителност, деликатен, обръща бронята на защитния рефлекс към нас, читателите – да не ни боли, ако разберем нещо. А ние ще разберем!

Толкова за заглавието. Какво четем в тази стихосбирка? Без да правя анализ, ще спра вниманието на две-три от нейните специфики. А много още ще останат извън моя коментар, защото тук има 48 стихотворения, измежду които няма компромиси в морално или естетическо отношение и всяко от тях заслужава да бъде четено с усърдие.

1. Преди всичко в тази стихосбирка виждаме линията на любовното чувство.
2. Освен това интересен е рефлексът на поета и изобщо на твореца у Стоян Терзиев да посвещава стихове, да дава обяснения към някои от тях.
3. А най-интересен според мен е образът на един мим, който се появява на различни места между останалите творби и появата му, съвсем не произволна, структурира книгата – една структура, основана върху принципа на движението, на фината промяна, доколкото самата функция на мима да общува без думи насочва към странни дълбочини в нашето мислене.

Има и един въпрос, който не бива да се пропуска. Стоян Терзиев казва, че не е продуктивен поет, това е четвъртата му книга. Колко трябва да бъдат книгите, за да си поет? Въпросът прилича на онзи – колко трябва да бъде дълго едно стихотворение. В изкуството количествените признаци са от съвсем друго естество. Важно е не колко е дълго стихотворението или колко са на брой книгите, а колко любов има в тях.

Да разгърнем сега стиховете.

Първото, което исках да коментирам, са бележките под черта – към това нещо литературната критика не се отзовава ласкаво.  Авторите да не обясняват – едно почти канонично условие. Добре че Стоян Терзиев не се съобразява с такива изисквания. На мен ми харесва така – с бележките, които отварят и други пътечки – извън стиха, пътеки към спомени за хора, за книги, за изложби, кръчми, музика…. Та да обобщя с две думи – бележките под черта в книгата са едно от нейните богатства.

Ритъмът на книгата напомня синкопите на морзовата азбука. Няколко стихотворения се редят, изцяло потопени в образа на жена, после само едно или две за нещо друго, не за жени.  В началото равномерно, после по-неравномерно – се появява един мим, много специфичен, много стоянтерзиевски образ, който в пет такта изгражда вътрешна реалност (да кажа ли паралелна реалност? Но не ме разбирайте езотерично) – това са пет тристишия, които рамкират книгата отвътре. Пет тристишия, в които един мим, като глас в антракта, казва нещо важно. Ще цитирам само едно:

МИМЪТ 2

Помолен да опише
животът на Ван Гог,
мимът се втурна да търси бръснач.

Направете този опит – един от вашите прочити да изтегли само тристишията „Мимът”. Ще чуете интересни неща от героя, който няма реплики.

И сега нека да тръгнем по следите на алюзиите. „По следите на една изгубена депресия” – заглавието на това стихотворение (което към края си се разгръща в нещо друго и излиза от бреговете на жанра), ни подсеща за Марсел Пруст и монументалния му роман „По следите на изгубеното време”. Между тези заглавия ние потъваме в свят, изграден от отражения и срещаме… Кольо Карамфилов, който търси изгубената си депресия. Точно заради пресичащите се под различен ъгъл  и отразяващи се взаимно години, автори, имена  контурите на образа стават особено ярки, реалността се връща много осезаема, връзките между хората са живи, хората са живи.

Някой може да каже, че „По широките сънни полета” няма общо с Ягодовите полета (или поляни) на Джон Ленън, но това изобщо не  е така. Светът е много чудно място и пътувайки през него, ние често сме застигнати от чужди сънища и Ягодовите поляни, онзи детски дом на Армията на спасението, прилича на галилейската пустош от стихотворението на Стоян Терзиев, и това са все места, в които някой укротява лудостта ни.

„Любов по никое време” – тук неудържима е алюзията с „Любов по време на холера” на Маркес, но и без Маркес заглавието е твърде експлоатирано и като смисъл, и като конструкция. Само че зад това заглавие – „Любов по никое време”, стои едно от най-синтетичните произведения в стихосбирката. Макар че бележката под черта подава ръка, читателят не бива да е спокоен пред тези няколко реда. Те са много чиста сплав от образи и идеи, в такава сплав е трудно да се проникне, редовете блестят като бяла светлина и само с бяла и чиста мисъл можем да я разложим на различни цветове – цветът на посланието, на мълчанието, на самоиронията, на далечината…  Хазарската принцеса и „Хазарски речник” на Милорад Павич, кантора за писане на любовни писма, самият писач (тук фонетичната алюзия е много силна), марката под езика – с тези бегли цитати само се докосвам до силен текст, който може да бъде четен години.

„По-ниско билото, майстори” – тук дали трябваше да има бележка под линията? Ако някой не е чел разказите за семейство Глас, няма как да разбере. Немотията в сърцата ни, мизерията на чувствата. За тези неща говорим.  Но поетът обича читателите си, разбира ги и очаквайки разбиране, им показва един буркан с компот, в който няма плод, а после пише под чертата и ето – идва от другаде едно момиче и рисува другото, високото било върху някакво изпотено огледало в банята в разказа на Селинджър. Позволявам си да говоря по този начин, защото вижте какво се получава: Има една творба – някъде във времето. „По-горе билото, майстори”. Има друга творба, далеч преди новата ера („Ето, иде женихът – Арес същински…”), сега се пишат нови стихове … и между всичко това животът – все още необвързан с думи, с картни, с образи – диша.

В тази стихосбирка присъства Пловдив – атмосферата на града, имена на приятели, музиката, чрез която общуват „себеподобни”,  тепетата, Понеделник пазара… Всичко е Пловдив. Отделни щрихи, отделни стихове показват как границите на този град се разтварят с лекота и почти до безкрайност – езерото Изео с плаващите кейове е тук, до Караагач, и Караагач е тук, Стоян Терзиев е седнал на брега и гледа… чудото. Всичко е чудо. Ухото на Ван Гог е в баня Старинна, и то в двата си варианта – едновременно – когато го няма и когато го има. Съвременно изкуство в старата баня – във виртуалния свят всичко е възможно. Светът винаги е виртуален.  И седмото тепе. Марково тепе, превърнато в своето отрицание – в пропаст, подземни гаражи. За всичко сме отговорни. Но дори в това тъжно стихотворение за Пловдив, мястото, което заема нашият град, е назовано сфера – това ми звучи едновременно като възмездие и спасение.

От стиховете, свързани с Пловдив, ще прочета за вас

РЕКВИЕМ ЗА ВАЗКЕН

Половината риба с теб ще изям.
А половината друга?
С онази…
Тя ще остави косата на хълма,
да припасне извивка с могилата,
обърнала гръб на Армения,
тази вечна, извечна Армения…
А ти ще викаш към нея:
Хайде, води ме!
Стига рибешки кости сте плюли!

Много големи метафори с много малко думи – изострят представата за поета Вазкен Налбантян така, че сякаш се чува гласът му.

Накрая – две думи за любовните стихове. Нека спомена „Сезонът…” , „Липов цвят в косите ти” , „Свръхестествено”. Знаем как повечето поети търсят рационалната гледна точка в любовната тема, използвайки или пързалката на самоиронията, или скепсиса. Ако срещу това поставим  искреността и съзнателната уязвимост на автора, който е готов по всеки начин да бъде раним, можем да усетим чистотата на любовните му стихове:

Утрото е с цвят на пържена филийка.
По устните ти –
сладко от малини.   

(„Преди закуска”)

Има и стихотворение „Със закуска”, има и „Целувка под черницата”, „Портокал и лимон” – интересен диалог между заглавията, който дори преди да прочетем книгата, ни убеждава в това как образност и сетивност се сливат в интимната лирика на Стоян Терзиев.

И така – имаме 48 стихотворения, до едно достойни. По-горе билото, майстори! Книгата ще бъде четена неутолимо, защото в нея любовта  побеждава. Отстъпват, смаляват се, изчезват властта на егото, угризенията на самотата; нейно благородие музиката си е като у дома, художниците са разбрани, приятелите са прегърнати, мимът застава до всяка врата, която ни е трудно да отворим, и сложил пръст на устните си, сякаш казва…  не чувам какво. Трябва пак да потърся поезията.

(Елена Диварова, слово на премиерата на „Сезонът на водните кончета“ – 15 ноември, 2016 г., Първо студио на Радио Пловдив).

СЕЗОНЪТ НА ВОДНИТЕ КОНЧЕТА

Разходка със Стоян Терзиев преди премиерата на книгата „Сезонът на водните кончета“, която се очаква на 15 ноември, в Първо студио на Радио Пловдив в 18.00 часа

Свърши ли сезонът на водните кончета или тепърва започва?

Сезонът на водните кончета настъпи, когато Людмила публикува на стената си във Фейсбук следното наименование на снимка: „И гледаме се с есента в очите…“. Доразвих този образ в стихотворение, в чийто финал започнаха да пърхат леко и ефирно ниско летящи водни кончета. Оттогава съм в този сезон и се чувствам добре в него, защото е скроен за двама.

Людмила Борисова в предговора към книгата, Ви определя като „Писачът на любовни писма” или „Общуващият с ангели”, а Вие как се определяте?

Аз се определям като уседнал трубадур, който пътува из пустини, езера, морета и реки с мислите си. Людмила е верен редактор и верен мой пастир в словесността, който бдително ме пази от собствените ми заблуди и е сигурен пояс в мрачните ми пропадания.

Трудно ли се намира човек, с когото се превежда Вивалди на урду́?

Урду е един от официалните 90 езика в Индия.  Когато преживееш 4 сезона с един човек, влизаш в пети. Мило е да си представиш, че някой до теб споделя лудостта ти да превежда на урду Вивалди. Това ако не е любов…

Хората казват, че най-лесно се живее с човек, с когото си изял една торба сол, а как стои въпроса с хляба и чубрицата?

Ха-ха-ха. Не по същия начин май… Чубрицата се появи в един мой сън и стана повод за едно симпатично кихане, от което се събуждам. Много мила е грижата да завиеш любимия човек до теб след това. Има хляб в това за любовта, нали?

Струва ли си, заради някого да се отиде в пустинята Моха́ве? И ако да, защо?

Мохаве звучи като накрай света, не само защото там е Долината на смъртта. И ако преследваш някого там, на този някого трябва да му е ясно, че няма отърване. В този смисъл си струва. Пък и звучи поетически като урду.

Мимът в стиховете Ви е символ на мълчаливия и действащ човек, или е алегория за…?

Начин да накараш някого да направи това, което ти би искал да направиш, а не можеш. Мимът ми е ценен, защото действа безсловесно. По този начин поезията напуска дори словесността по някакво алхимическо свойство.

Барът, в който седите с Илия Йончев, какво Ви донесе и какво отне?

Хм… Отне ни няколко изпити апартамента в продължение на почти 20 години. Но пък ни даде срещи, за които цената си струва, си мисля сега.

Ангелите само на кротката страна на душата ли кацат?

На моята душа – да, защото от другата страна са демоните. Цяла мъдрост е човек да ги разпознава. Да не говорим пък, ако се вслушва в гласовете им – може да носи, както дар, така и опасност.

Смъртта на Кольо Карамфилов промени много хора. Последвалите събития в голяма доза бяха грозни. Изписаха се много глупости и още повече се наговориха. Какъв (какво)  беше за Вас Кольо Карамфилов?

Смъртта на Кольо истински ме разтърси. Посветил съм му стихотворение. Не бяхме близки приятели, но бяхме близки духом. След като бате Кольо си замина, осиротях по някакъв начин. Беше разностранно талантлив. И от всичко по много. Събитията след кончината му няма да коментирам, не съм замесен в тях.

Има много интересна случка около Петър Чухов. Двама приятели си говорят и той минава покрай тях. Единият казва: „Я виж Чухов минава“, а другият отговаря: „Извинявай, но Чехов не беше ли умрял?“  Къде стои съвременната поезия във Ваше лице, в лицето на Чухов?

Колегата поне е имал късмета да го свържат с един блестящ драматург. Синдромът „Индира Ганди и жена му“ има вечни проявления, но само една същност – гордо шестващото невежество.

Иначе съвременната поезия е там, където с колегата Чухов и другите съвременни автори я поставим. Вече не сме от поколението „млади поети“ и трябва да осъзнаваме отговорността на своята зрялост. Ще сме си свършили работата, ако младите престанат да залитат масово по Буковски и Гинзбърг.

Дълго мислих, но ще споделя разговор с друг свой любим български съвременен поет Елин Рахнев. Когато излезе „Канела“, му казах: „Знаеш ли, стиховете ти ми помагат да обясня чувствата си на жените“. „И вързаха ли ти?“ – попита небрежно той и вметна през рамо: „Казах ти аз, че няма нужда от поезия“.

Имате няколко стихотворения, посветени на творци, които вече не са между живите. Млади, отишли си сякаш без време. Мислите ли, че изкуството осиротява?

Изкуството колкото ограбва, толкова и дава.  Кольо Карамфилов, Ицко Мазнев, Вазкен Налбантян – имам техни посвещения в книгата „Сезонът на водните кончета“. Това е мой начин да изразя скръбта си… Казвал съм и друг път – поезията е моят начин да общувам със себеподобни.

Портокал или лимон?

И двете. Задължително поднесени от изящните пръсти на жена. „Портокал и лимон“ е текст на моя песен, който включих в стихосбирката, за да не се погуби във времето. Иначе съм метнал песента в Ютюб и всеки, който пожелае, може да я чуе. Има невероятна блусарска китара. Винаги съм твърдял, че личи, че тази песен е писана от басист, защото мелодията се развива като партия на бас китарата. Добре, че е записахме професионално в студио навремето, когато имахме условия за това.  А колегата ми Владислав Севов я изпълни блестящо.

Споделяте, че пишете средно по 8 стихотворения на година. Това е защото

„…музите доскорошни

гуляят по банкети

със чиновници“

или…?

Не съм от продуктивните автори, явно. Тук е мястото да благодаря на издателя Иван Богданов от „Буквите“, който повярва в мен в това трудно за издаване на поезия време. На мен самия ми стана интересно, като събирах текстовете си за новата книга. Предишната ми стихосбирка „Устоимо“ е издадена през 2010 г. Сега сме 2016-а. Събрах 48 текста, число което съвпадна с годините ми и го приех за верен знак. Но простата аритметика показва, че за 6 години съм писал средно по 8 стихотворения годишно. Но това е просто статистика. Книгата започва с „Живот с теб“, за да свърши с мъртвите поети. Живот и смърт. Целият този път е поезия, едно обяснение в любов към един конкретен човек.