1987 г.
Първи курс сме в университета. Току що сме се запознали. Краси е няколко години по-голям, грозноват и много умен.
Станахме приятели.
Каза ми тогава:
– Аз съм търсач! Искаш ли и ти да станеш?
И в началото на лятото, след изпитите, ни поведе „на стоп“ с няколко приятели към Рилския манастир. На втория ден ни качи в постницата на Свети Себастиян – нагоре в планината. Живяхме там две седмици. Спяхме върху легла от камъни, покрити с шума, пиехме вода от изворчето наблизо, разхождахме се и си говорехме. Прибрахме се изтънели, подивели и щастливи; съвсем различни.
И така всяко лято, докато следвахме.
1992 г.
Звъни ми един ден вкъщи и ме вика у тях.
– Сигурно искаш тези книги? – и ми сочи десетина препълнени чувала.
– Че това са ти всичките книги, какво става?
– Намерих каквото търсех. Всичко е наред.
После аз се запилях някъде надалеч, а той остана да гледа болната си майка. Дълго не се виждахме.
2004 г.
Морската градина във Варна, някой ме тупа по гърба:
– Адаш!
– Ама че изненада, адаш! Разказвай, как е при теб? – вървяхме няколко часа, разказахме си всичко. Накрая ми казва:
– Искаш ли тази пролет да си направим един подарък? Да се срещнем с истински свят човек, духовен учител.
– Ти да не си се набутал в някаква секта?!
След няколко месеца пътувахме до Букурещ за срещата. Имаше много хора. Стоях, мълчах и слушах. Върнах се различен.
– Вече си Търсач! – ми вика адаша.
2012 г.
Краси е вкъщи на гости. На Тина не й харесва, защото е вегетарианец и се налага да готви отделно за него. Ние с нея си пием ракията, смучем кокалаците от печеното пиле и го бъзикаме, че няма приятелка. Той се смее и разказва:
– Станаха вече десет книги, които съм превел – това е радостта ми, адаш! – превеждаше духовна литература; сигурно над десет пъти съм препрочитал книгата му с преводи на Руми…
По едно време ми вика:
– А ти реши ли?
– Какво да реша?
– Кога ще стъпиш… на онази пътечка.
– Искам, но не смея – отговарям съвсем сериозно – Хайде, наздраве! – той вдига чашата си с вода, аз отпивам от ракията, а тя, подобно на киселина, ми продира гърлото. Изтичвам до мивката и изплювам. Помислих, че съм глътнал стъкло. Сипвам си в нова чаша, отпивам пак и пак същото – сякаш имам тръни в устата и не мога да преглътна. Споглеждаме се с адаша.
– Тинче, аз май приключих с алкохола… – Тина се подсмихва.
– Да, бе, то така става!
Грабвам едно бутче и го захапвам ядосано – и пак същото, не мога да преглътна от болка:
– Аз май приключих и с месото!
– Абе, ти полудя ли? – ме гледа втренчено жена ми.
– Адаш, ела на прозореца да изпуша една пура.
Паля и пак същото – киселина в гърлото и не мога да преглътна. Изгасих пурата:
– Така като гледам – приключих и с пушенето.
И това всичкото за петнайсет минути.
– Какво се случи, адаш? – шепна му аз.
– Стъпа на Пътечката. Сега започва трудното. – и си тръгна.
2014 г.
Посвещение. Раждам се отново. Този път съзнателен и щастлив.
Дръпвам Краси встрани:
– Благодаря ти, адаш!
2020 г.
Миналата седмица на летището в София се виждаме с наш общ приятел:
– Разбра ли за Краси?
– Не, не съм го виждал отдавна! Какво е станало?
– В лудница е. Събрали се съседите му, подали всичките жалби, че е агресивен, че не е добре психически… и го прибрали с полиция в някаква лудница.
– В коя?
– Не знам.
……………
Сутринта отидох до апартамента му и звънях дълго. Нямаше никой. Върнах се пак след обяд и така няколко дена. По едно време се отваря съседната врата:
– Е, не разбрахте ли, че го няма!
– Здравейте, аз съм приятел на Краси. Какво става с него?
– В лудница е, където му мястото на този ненормалник!
– И защо?
– Защото тормозеше целия вход с неговите книги, статии и духовни простотии! Хайде, махайте се, че ще извикам полиция!
