Красимир Йорданов е роден в Бургас на 30.07.1967 г. От 1991 г. живее и работи в Пловдив. Пише авторски песни от 1982 г. и ги изпълнява сам с китарата си. Песента му “Среднощен телефонен разговор с Тангра за негова сметка” става хит на фестивала “Ален мак” през лятото на 1989 г. в Благоевград. От 1991 г. живее и работи в Пловдив. През 1995 г. печели наградата “ПоКи” – на поетите с китара в гр. Харманли, а през 1997 г. – наградата “Морски струни” за най-добра авторска песен в гр. Несебър. Албум с негови песни под заглавие “Духът на дивия козел” излиза през 1996 г. Печели и Голямата награда на „Бардфест 2008″ – Ловеч. Автор е на стихосбирките „Лунясвам” (1999), за която получава званието “Доктор хонорис кауза” на вестник “Пловдивски университет” през 1999 и специалната награда за сатира на конкурса”Южна пролет” – 2000 в гр. Хасково; „Отглеждане на мъж” (2005) и “Римувани бургазми” (2009), с която печели наградата на шестото издание на Националния литературен конкурс за поезия „Ерато”. Като поет печели награди в над двадесет национални конкурса, между които: “Море за всички” – Варна – 2003 г.; “За един по-човечен свят” – Пловдив – 2003 и 2004 г.; “Яворови дни” – Поморие – 2006 г.; “Любовта, без която не можем” – Варна – 2006 г.; “Мелник” – 2006 г.; “Жени и вино, вино и жени” – София – 2006 г.; “Очи за себе си” 2004 и 2007 г. и др. Водил е рубриките “Който оцелее – ще закусва!” във вестник “Литературен форум” и авторското радиопредаване “Опознай родината, за да свикнеш!” по пловдивското радио “Олимп”. Член на СБП и на Дружеството на пловдивските писатели.

НОЩТА НА ФИЛОСОФА

Нощта – убежище на неприлични мисли,
нахлу през кухненския ми прозорец.
Попи в завесите, от полилея висна
като обесник. И проскърца столът.

Нощта е мащехата на деня –
минорен, саможив и зле възпитан.
Открадна мои мисли. Разпиля ги
между жени, достойни за обичане.

Така съм пуст! Напомням на брега,
на който след сношение пиянско
осъмва бременна нощта
и все по-трудно ражда бъдещ залез.

Избутан по ъглите, настрана
заспива недолюбен хоризонтът.
И, тихо, като шепот на жена,
напуска ме животът.

В НЕДЕЛЯ ПРИВЕЧЕР

Така ще си отида –
не смогнал да допия редовете си.
Като последен хрип
на скучния пияница отсреща.
Ръката ти държа
и ловко се потапям във очите ти,
че в друг един живот
е слабо вероятно да те срещна.
Светът е наедрял
и ще роди поредно навечерие.
Не ми се бърза, но…
синът ми чака помощ за домашното.
Целувам те и хуквам
с невероятна скорост по баирите.
Не ме целувай,
че ще стане страшно.

Зимна молитва

Аз може би съм малко закъснял – и преди мен те е целувал някой.
И аз целувал съм, но проумях – ей тъй било е, докато съм чакал
да ме подпалиш с поглед нажежен сред вихрите на монотонна зима.
Завоевател сякаш, ти дойде, видя ме, победи ме и отмина.

Дойдоха ветрове и покрай мен разпалени огньове угасиха,
но като звяр, фатално наранен, аз шепна името ти тихо, тихо…
Ще доживея ли до пролетта? От глупост се срамувам, че съм влюбен.
Презирайки прииждащия сняг
се моля –
в теб да се загубя!

Дългото сбогуване с един голям поет

В памет на Добромир Тонев

Полетата на словото са пусти.
Мълчанието по гърлата дращи.
Във храма на небесните изкуства
за тебе Бог сега строи издателство,
където ангелите да въздишат
по словоред и стъпки, по поезия.
Светкавици по облаците пишат,
но ние сме на дъното на бездната
и няма преводач за йероглифите
на Господ, принце, само ти го можеше.
За нас метафорите бяха рифове,
по-остри от целувката на ножа.
Сираци сме. Душици безпризорни.
В стената гледаме и кършим пръсти.
Цигарата дими във пепелника ти.
Димът рисува твоето отсъствие.
В „Изгубения свят“, от теб създаден,
отсъства истинският динозавър.
Безмълвно пием – глухонеми сенки,
остатъчни нюанси от пейзажа.

За една нощ

Делникът сви знамената си и се предаде.
Мирише на нощ. А нощите са всеядни.
Такава една се опитва да ни нагълта.
Кажи си последната дума, без да увърташ!

Аз съм съгласен. Прави с мен каквото поискаш,
стига да е нещо прекрасно и истинско.
Рисувай по мен, тананикай ми на ушето,
говори ми за свои любими храни и поети…

Аз съм единственият, който ще те изслуша,
ще вдигне наздравица с теб и ще те гушне.
Казваш, не си срещала друга личност такава.
Отговори си колко мъже познаваш.

Хищна е тази нощица, а ние сме жертви –
голи, разчорлени, с щръкнали нерви
убиваме времето, а всъщност то ни убива.
Споменах ли ти вече, че си красива?

След няколко часа нощта ще е в минало време.
Чудя се де се крият нощите денем.
Може би някоя лоша жена ги гони
да им надене риза, възел и панталони…

Красимир Вардиев е роден в град Белослав през 1978 година. Завършил е Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“. В периода 1998-2003г. е носител на десет литературни награди от национални конкурси,съответно за поезия, проза и критика.

През същия период е съорганизатор и учасник в акцията “Улична позия”, инсталации и пърформанси, заедно с литературен клуб “Боян Пенев” и артгрупа “Завой”.

Дебютната му стихосбирка “Бордюр” излиза през 2000г. чрез конкурс на “Свободно поетическо общество”. През 2001 г.книгата получава наградата „Южна пролет“. Отличен е с втора награда в конкурса за Кратка проза (2005), организиран от LiterNet & Erunsmagazine. Втората му стихосбирка “Симбиоза” излиза през 2007г. в общо книжно тяло с “Вестибулария” на Антоний Петров, чрез конкурс на отдел “Култура” на община Шумен. Третата му поетична книга „Плесен” излиза в края на 2013 година. Негови текстове са включени в антологията на българската поезия „Сезонът на деликатния глад”, излязла в САЩ.

Негови текстове излизат през годините в “Литературен вестник”, “Литературен форум”, “Ах, Мария”, “Северняк”, “Златоструй” и сборниците “Невербална комуникация” и “Наопаки”.

порои

сънливи заядливи тлъсти облаци
в дърветата коремите си сиви чешат
и дуднат заканително и ядно псуват
че никой няма вече да ги разиграва
това не са светкавици а катарами
и май днес няма само да ни опикаят

разминаване

тези големи ръце този гръб
които толкова не харесвашe
привързан към изгубеното
ми крехко момчешко тяло
ги направих заради теб
заради болестта ти
за да мога да те вдигна
ако умреш върху мен
за да те облека

игра за двама

любовниците полуфабрикати
дето все нещо не им достига
и е блудкаво отпослето
колкото и подправки да сложиш

тази игра е жестока
а наградите мижави
но телата си искат
и отмъщават когато ги лъжем

чувам звукът на цигулките
много преди да започне
познатата песен позната игра
познатата стара игра

и бягам и гоня и бягам
до деня в който няма никой
след мен
не вярвах че ще дойде
толкова скоро
и моето време е на свършване
а щурците ще продължават
с фалшивите си цигулки

и какво като ми повтаряш
че ме обичаш
съмнявам се не в думите
съмнявам се в човека…

*

абитуриентските
снимки
край пътищата
лепнати на мрамор
правени същата вечер
толкова
неактуални

*

за какво ми са славеите
щурците и хризантемите
трам маргаритка
обича ме не ме обича
вишневия цвят
и всичките там
атрибути на любовниците
когато те виждам
толкова рядко
за какво ми са