***
лондон
където нощем дилън томас хапе прасците на белите си музи,
денем карантиненото небе кипи от живот –
гарвани и гларуси летят в отрицателното море,
в не-морето нагоре от хоризонта
лондон,
където кротко пускам музика за слона в стаята
той никога не забравя,
затова му подбирам най-деликатните звуци –
един стъклен тайк с червен ореол свобода около челото,
побран в апартамент на бърдет роуд,
твърде голям, за да може да скочи от прозореца
и все пак има някаква велика синхроничност в това
бавно кървя, орхидеята бавно цъфти
ям филия с лютеница и очаквам луната в рамката на прозореца
и дано да не видя самолет
във време на световна карантина,
бих умряла от любопитство да разбера
къде отиват пътниците му
наистина ли животът продължава
непоносимата шега на битието –
ние имаме срок на годност
по-кратък от въпросите

***
една луна –
тепсия за безразсъдни разговори и музика:
изметох всички дворове на чужди църкви
прибрах реколтата от думи и понятия
окпах се в легените на смисъла
и потънах в океана на забравата

конете, които излизат от морето
не познават дивото
сред прахтенето им светят скъпоценностите
на безкрайни часове и кораби
подпряли с мачти метеорите на смисъла

да говорим тук за бичове, намордници
е излишно

погледни – пристига изгрева
и навярно ще излезем от съня
отново живи

 

***
тази луна веки месец сяда
с дълга пола и разтоврени крака
на тротоара в мейфеър
през май на разстланата й пола
в скута й
се сушат семки
в семките – бели корморани
в човките на кормораните – гнезда
в гнездата – синьото небе
на загубените домове
на къщите, в които се завръщаш
само нощем
и ако луната не те събуди
дори не го помниш

 

***
беше време на лудост и писане
на безплътни опровержения на реалността
на смях над бездната
на плюене в бездната

но сега знам – не бяхме един за друг,
не танцувахме

реалността застърга по стъклата
и денят ни завари различни –
от плът и кръв
съвършено други

екраните разцъфнаха във взрив
падаше на тънки парчета музиката
но пръстите ни вече бяха далече –
не се събирахме

започнахме старателно да вехнем
в далечни апартаменти
под наем в „надежда“
и само един вик отвреме навреме
разсича въздуха
и виждаме, че бездната още е там
за момент спираме да дишаме

но сме добре – в повечето време дишаме
в повечето време леко
и понякога дори безразсъдно
живеем