Издателство Жанет 45 (2020 г.)
Оформление: Люба Халева
Редактори: Аксиния Михайлова, Надежда Радулова
Жанр: поезия
Корична цена: 13.90 лв.
Брой страници: 88
меки корици
ISBN: 978 619 186 575 8

https://books.janet45.com/books/1474

За авторката:

Тя има дипломи за преводач и театрален режисьор, но диплома за актриса няма. Което обаче не ѝ пречи да бъде сред най-награждаваните български актриси. На етажерката ѝ са наредени международни награди от филмови фестивали в Локарно, Стокхолм, Сараево, Варна… Сред тях е и „Златна роза“, за ролята ѝ във филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова). През 2016 година Ирена получава специална покана за членство в Европейската филмова академия, създадена в годината на нейното раждане – 1989.
През 2019 г. на същата тази етажерка с отличията се нарежда и престижната национална литературна награда „Елиас Канети“, която Рене Карабаш получава за дебютния си роман „Остайница“. Същият роман ѝ носи и две важни номинации – за Роман на годината на и Литературни награди „Перото“. „Остайница” влиза в официалния каталог Contemporary Bulgarian Prose 2019: Ten Books from Bulgaria на Националния център за книгата, заедно с книгите на още девет доказани съвременни български писатели. Романът „Остайница“ е преведен вече на френски и арабски и предстои да бъде публикуван във Франция и Египет. Текстове на Рене Карабаш са включени в сборника Антология на най-превежданите български писатели.

Предишната ѝ стихосбирка „Хълбоци и пеперуди” е с номинация за Национална награда за поезия „Иван Николов“, което нареди Рене Карабаш сред най-младите номинирани за наградата поети. Отличена е и с първа награда за белетристика в Националния литературен конкурс „Боян Пенев“, а книгата, освен в България, е представяна и в Кеймбриджкия университет, в Лондон и в Прага.
В областта на театъра Ирена Иванова се развива като режисьор и драматург. Сред нейните театрални проекти са спектакълът „Очи сини коси черни“ (по едноимения роман на Маргьорит Дюрас), поставен от нея на сцената на Театър „Възраждане“, и участието ѝ в спектакъла „Портретът на Дориан Грей” (реж. Стайко Мурджев, по романа на Оскар Уайлд), на който тя е драматург и асистент-режисьор.
Ирена Иванова е основател на Творческа академия „Заешка дупка“, която ангажира изявени български писатели, сценаристи и драматурзи, които помагат на пишещите хора в България да усъвършенстват и издадат своите текстове и ръкописи. Приемът за есенното издание на Академията в момента тече, в търсене на своите нови таланти на словото. (Повече за него можете да откриете на страницата на Творческа Академия „Заешка Дупка“ във Facebook).
Отвъд всичко това Рене е човек като вас, деликатен и безразсъдно смел, който ще опознаете още от първата страница на стихосбирката й „Братовчедката на Зорбас“.

Книгата вече може да бъде намерена в по-добрите книжарници а в сайта Ozone.bg можете да я откриете с 10% отстъпка!

*Ако в някоя книжарница все още не е налична, можете да я поръчате на книжаря и да ви бъде доставена.

Думи за „Братовчедката на Зорбас“:

Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството. Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.
– Георги Господинов

Все ми се струва, че поезията не е за разбирачите, а за повярвалите в нея. Може би, защото читателят и поетът свързват сърцата си с копринен конец, по който вървят изранените ходила на Господ. В това последно проявление на божественото, от гърдите чудодейно прорастват кактуси, научаваш се да спиш с отворени очи докато другите бълнуват, чуваш смеха на баща си, вееш се като памучно бельо на простора Му и все повече не разбираш, но вярваш, че поетът жив лежи вкопан на хиляди метри в небето.

След „Хълбоци и пеперуди“ бях убеден, че поезията на Рене Карабаш вече е достигнала своя връх. Рядко съм бил толкова щастлив когато греша.
– Димитър Стоянович

Целият свят събран в магнитите на хладилника. Това е поезията ѝ за мен. Автентична. Русокоса, с остър поглед. Когато я видях за първи път… носеше ПАПКА. В нея – проект. Той излезе оттам и заживя. Явно всяко добро начало е събрано в папката от нашата баба.
– Снежина Петрова

Aко човек просто я слуша или чете, тя сякаш е на нашата земя от много по-отдавна. Пораснала, помъдряла и толкова, толкова земна.
– Петра Денчева, списание ELLE

Изгря звезда на българското, а и не само, литературно небе. Очаквам публиката и критиката да го оценят подобаващо.
– Светлозар Желев, списание DIVA

Богатият на метафори и подводни течения език є е втора природа, визуалната образност също. Текстът се лее, читателят се понася, унася, хипнотизира.
– Милена Ташева, Аз чета

Езикът ѝ „високо е люлян от вятъра“, а думите є удрят като жилави камшици, след които остава парене по кожата. Това е Рене Карабаш – ярък представител на столичното арт съсловие, която няма как да подминете на улицата, без да се обърнете след нея.
– Кристина Димитрова, Webcafé

Избрано от стихосбирката „Братовчедката на Зорбас“:

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА КАПИТУЛАЦИЯ

Тази любов е минно поле
премислям всяка крачка
изчислявам разстоянието между окопите
прехвърлям възможностите за капитулация

Понякога бомбата гърми в краката ми
друг път я чувам далече зад мен
само тогава обърквам огъня ѝ за цвете
което шеметно желая
но не мога да помириша

ТАЗИ КОЯТО СИ ТРЪГВА

Родена в грешната епоха
тя завършва държавния университет
по Масови напускания с отличен
след което написва
Книга на изоставянията
страховете ѝ се превеждат на множество езици
след премиерата на книгата авторката изчезва
безследно
някои казват че са я виждали да маха
от сбърканите букви в книгата ѝ
други изобщо отричат подобна книга да съществува
трети си обясняват изчезването
с академичната ѝ квалификация
от която тя научи най-важното:

Напускането се случва само веднъж
в ден съвсем обикновен
птиците пеят колите летят
и никой не забелязва
празната половина на синята пейка в парка

КАКВА ШЕГА

Обичам те
каза Пинокио
и ми бръкна в окото

AMOUR

Може би това е любовта:

да наблюдаваш струйката кръв
потекла от носа на любимия
да бършеш своя собствен нос

и кръвта отсреща да изчезва

МОМИЧЕТО С НАЙ-МНОГО ПРОФЕСИИ

Сутринта я видях да разхожда кучетата на всички съседи
после я разпознах в кварталния магазин
продаде ми три лимона и ми се усмихна
след час беше служителка в банка
обслужи ме подобаващо и ми пожела приятен ден
в три на обяд водеше новините
по първи канал
в пет часа пълнеше резервоара
на колата ми
след половин час ми каза че ме обича
в шест ми роди деца
в седем ми сервира вечерята
в осем ми показа точно колко ме е чакала
в девет ме попита как е минал денят ми
в десет остаряхме заедно
в единайсет целунахме внуците
и в 12 вече сънувахме онзи сън
от който щяхме да се събудим
в следващия наш живот

като новородени

КОГАТО МИ ЛИПСВАШ ГОТВЯ

Внимателно нарязвам безпокойството
добавям сол
къкря на слаб огън

Лука режа с очила за плуване и шнорхел
сълзите пълнят очилата
удавянето е въпрос на въображение

Преди да махна всички чувства от котлона
застройвам спомените
една сълза пада вътре
и се пресичам

Точно тогава срещам себе си
липсата ти си отива
вратата на сърцето се отваря
и замирисва на дом

Вече има при кого да се прибереш

ЦЕЛУВКАТА НА ЮДА

Един и същи сън всяка нощ:
аз съм Исус
и Юда ме целува преди да се събудя

Отварям очи и поглеждам ръцете си
белезите от кръста сивеят в шепите
като очите на гугутка
и един въпрос не спира да ми дава мира:

Защо Юда ужасяващо прилича на мен?

Галерия „Лампион“ представя

Yavor Boyanov’s Birthday Party/Exhibition

Извънредна изложба след извънредно положение

23 юни – 6 юли, 2020

Ситуацията с COVID-19 доведе до отлагането на две мои изложби тази пролет и затова, навръх рождения ми ден, реших да направя една специална и непредвидена 🙂
Заповядайте на 23-ти юни в галерия „Лампион“ от 19 ч., за да изпием по чаша вино в компанията на сюрреалистичните персонажи от предстоящи и минали мои проекти.

Явор Боянов

Откриване: 23 юни, 19:00 ч., Галерия „Лампион“ (гр. София, ул. „Кракра“ 2А)

Явор Боянов е роден през 1985 г. в Сливен. Завършил е рекламна графика в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“ в родния си град и специалност плакат във факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет. Има Магистърска степен по филмово и телевизионно изкуство в Нов български университет.

Чрез изкуството си художникът изгражда собствени митология и символика. Съчетава образи, извлечени от подсъзнанието си с разнородни влияния от поп-културата, но и от окултизма и мистицизма. Често си служи с оксиморони и комбинира противоположни или несъвместими естетически категории. Изследва двойствеността във Вселената и изменчивостта на реалността.

Самостоятелни изложби:

2018 – The Æon of the Postartist (Галерия „Ракурси“, София, България)
2018 – Blessed to be Damned (Галерия „Етюд“, София, България)
2014 – Comfortable Nightmares by Yavor Boyanov (Галерия „Викинг“, София, България)
2013 – Yavor Boyanov: PAINtings 2008-2012 (Галерия „Май“, Сливен, България)
2013 – Yavor Boyanov: Valentine’s Day Special (Ателие „Пластелин“, София, България)
2009 – Глад за безумие (Художествена галерия „Жеравна“, Жеравна, България)

Избрани участия:

2019 – Участие в „На открито“ – проект на Галерия „Ракурси“ (Метростанции на софийското метро, България)
2018 – Участие в Imago Mundi – Join The Dots / Unire le distanze (Salone degli Incanti, Триест, Италия)
2016 – Участие в „Art-Athina“ – Международен панаир на съвременното изкуство (Faliro Pavilion, Атина, Гърция)
2016 – Боянов/Рамирез (Commanda Camp, София, България)
2015 – Участие в Есенен салон на галериите (Национален дворец на културата, София, България)
2015 – Участие в Imago Mundi. Luciano Benetton Collection. Map of the New Art (Фондация „Джорджо Чини“, Венеция, Италия)
2015 – Участие в „На Северния полюс няма ъгли“ (Градска художествена галерия „Борис Георгиев“, Варна, България)
2014 – Участие в „Асамблея на срама“ (Галерия „Мозей“, София, България)
2014 – Участие в „Готик Фест София“ (Клуб „Neu Berlin“, София, България)
2014 – Участие в „Младото изкуство като обект на желание“ (Галерия „Ракурси“, София, България)
2011 – Участие в „Love/Kiss“ (Културен бар „ДАДА“, София, България)

Филмография:

2012 – Моделът (документален филм)
2010 – Монолог на едно емо (експериментален филм)
2009 – Нарцис (експериментален филм)

В близост до архиологическия комплекс Гьобекли тепе архиолози откриха четири каменни колони от неолитен храм.

През 1994 г. немският археолог Клаус Шмид открива в Турция руини, датирани по-късно от епохата на Докерамичния неолит, които се оказаха най-древните досега руини. Разкопките бяха проведени на 14 километра от град Шанлъурфа (Югоизточна Турция), в могила, наричана от местните Гьобекли тепе. По-късните проучвания датираха руините между 12000-9000 г. пр.н.е..

Откритието на Гьобекли Тепе промени нашите разбирания за периода на неолита. Дотогава се смяташе, че изобретяването на земеделието е причина за прехода от номадско общество към заседнал начин на живот, но случаят с Гьобекли Тепе показва, че двигател на промяната е била религията. Според това разбиране, полу-номадски групи и групи от ловци-събирачи са започнали да се заселват в този югоизточен район на Турция, за да отглеждат, съхраняват и защитават хранителните си източници с цел снабдяване на храна.

Всеобщото мнение досега беше, че руините в Гьобекли Тепе са най-древните останки от сгради в света. В края на декември, 2019 г. обаче, група архиолози откриха в близост до гр. Даргесит (Югоизточна Турция), руини от неолитен храм, който, според тях, е на около 11 300 години, тоест е поне съвременник на неверояните храмови останки на Портасар от Гьобекли Тепе.

Древната структура, разполагаща се на около 80 кв/м, има подобни характеристики като на храмовете от Гьобекли тепе, но за разлика от тях, новооткритите каменни колони (четири досега) нямат декорации или надписи.

Според Ергюл Кодач, от Катедрата по археология към Университета „Мардина Артуклу“ и научен съветник при разкопките, основите на храма все още не са достигнати. През 2012 г., когато стартират разкопките до гр. Даргесит, бяха идентифицирани останки от къщи с каменни стени и глинени подове, хиляди мъниста, орнаменти, обсидианови остриета, бижута и инструменти. Тези открития са от изключително значение, тъй като показват, че районът не е бил използван само като религиозен център, но и като селище, където е имало къщи, мелници и работилници.

Архиолозите са изненадани от високото ниво на координация и организация на строителния процес, което изграждането на тези структури, задължително предполага. Разкопките обхващат обширна площ в областта Бонцуклу тарла (Boncuklu Tarla), открита през 2008 г. при проучвания на района за земеделска употреба, но първите разкопки стартират едва през 2012 г. От тук са преминавали и оставяли културни следи множество древни цивилизации – еламити, вавилонци, хети, асирийци, римляни и византийци.

Бегония Роман Маестре (Begoña Román Maestre – р. 1965 г)  е професор във Философския факултет на Университета в Барселона, специалист практическа философия и биоетика. Разговаряме с нея за състоянието на обществото ни и новите предизвикателства, за грижата, смъртта, трансхуманизма … и какви отговори ни дава етиката. Тя е президент на каталунската Комисия по етика на социалните услуги и член на каталунския Комитет по биоетика. Автор е на „Етика в социалните услуги“, публикувана от из. „Хердер“.

 

Интервю на Микел Сегуро (Miquel Seguró)

Винаги съм се чудил защо говорим за практическа философия, а не просто за етика. Не е ли вече етиката практическа дисциплина?
Практическата философия е свързана с политическата и социалната философия. Практическата философия изучава възможността за решения, за да бъдат те възможни в практиката. Аристотел казва, че изучаваме добродетелта, за да бъдем добри. Изразът „приложена етика“ все още поражда недоумение, сякаш етиката е неприложима. С „приложимостта“ се разбира, вземането на конкретни решения в практиката. Приложната етика не е парадигма на добродетелите, а по-скоро дефиниция за добродетели, които човекът използва когато, например, трябва вземе решение в ситуация на несигурност и натиск, дали да оттегли или не попечителство върху определено лице.

Днес всичко, свързано с етиката, е на мода: фирмената етика, професионалната етика, здравната етика … Това нов подход към философията ли е?
Не мисля, че е изцяло нов, в духа на философията винаги е имало интерес да се мисли за настоящето. Новото е, че се философията се идентифицира като не„първична философия“. Може би имаше извесно игнориране на въпросите за „мигновеното битие“, известно пренебрежение към социалната отговорност на философията. За медицината се казва, че спасява етиката от застой в езиковия анализ при интерпретирането на ежедневни практики. Днес сложността и рисковете пред нашето технологично общество в глобален план, изискват интердисциплинарност на мисловния процес. Новите възможности, които предлагат технологиите, мултикултурализмът и ускореното темпо на промените във всички сфери, изискват институционализация на етичния размисъл в екипи по етика, образувани от представители на различни научни познания. Спецификата на приложната етика е критика и анализ на решенията и действията в реалния живот, което останалите науки или дисциплини често не правят.

Говори се за биополитика. Какво означава този термин?
Изразът за пръв път се употребява от Фуко, но с двусмислена конотация, изразявайки отношенията между власт и социум, по-точно – механизмите за контрол на властта към социума. Но Фуко има предвид деспотичната, авторитарна власт, която може да се проявява по насилствен начин, без задължително да е „насилие“. Например, специалистите (лекари, социални и научни работници, и др.) се нуждаят от технически познания, за да практикуват и ако те бъдат заставани оъ властта да ги придобият, това не се смята за насилствена мярка. Но това не обяснява доброволното решение за придобиването на познания. И тук искам да посоча необходимостта, този въпрос да стане политически приоритет.

Какво трябва да разбираме под здравна етика?
Тя е мислене за това, как да разбираме и ценим здравето си. Самият термин съдържа отговора в себе си. Например, можем да кажем, че здравето не се изчерпва със здравеопазването, то е повече от отсъствие на болестни ситуации, някои състояния на организма са темпорално определени (хомосексуалност, менопауза и т.н.) и за тях не можем да кажем, че са предмет само на здравеопазването. Смисълът, който влагаме в това понятие, зависи много от интелектуалния капацитет на личността, възрастта, познанията и т.н. От ценностната система на отделния човек, зависи скалата, по която той оценява здравето. Но това не означава, че здравето е само субективно обусловено, напротив, говорим за перманентна социална зависимост, ангажираност и съобразност на здравето. То е свързано с околната среда, с вида отношения, работата ни, семейството. „Нашето общество генерира много дискомфорт, много умора.“ –  казва Хан.

Съображението за значимостта на етиката за здравето, не противоричи ли на емпиризма, при който се счита, че важни са емпиричните данни, а не абстрактните размисли?
Без съмнение има връщане в наши дни към позитивизма и оттам – много реакции към трансценденталното. Това връщане отчасти се обяснява с успеха, с който науката надникна и опозна много болести, създаде нови лекарства, свидетели сме на революционни разработки в генетиката, неврологията и т.н. Но човек е енигматично животно, при което волята за живот е от решаващо значение. Човекът е проект, който съществува субективно (според Сартр), но като бозайник, не е социално независим. Дълголетието, на което се радваме днес, може лесно да се превърне в нещастие, ако възрастните хора бъдат изолирани или пренебрегвани, поради възрастта си. А самотата не се лекува с някакви занимания от немай-къде или от присъствието на случайни минувачи.

Пред какви предизвикателства смятате, че биоетиката е изправена в Испания?
Първо трябва да повишим етичната си култура. Създадохме много институции и към тях – два пъти повече комисии, но това не доведе до реални промени в манталитета и организацията на обществото. Да вземем, например, Комисията по здравна информираност. Тя не оправда очакванията ни, а именно, да създаде структури и климат за комуникация, който включва и пациента във вземането на решения. Вместо това се превърна в законова структура, задълбочаваща недоверието в здравеопазването. Много от пациентите даже и не знаят за съществуването на тази комисия, а ние очакваме да участват при взимането на решения.  Комуникацията между пациенти и професионалисти може да провокира изненадващи и непознати траектории при вземането на решения в кризисни ситуации. Например, Каталунският съвет по биоетика вече повече от 25 години работи неуморно, но резултатите от това не винаги са били ефективни. Неговите изследвания рядко са се превръщали и са били на ниво закони или разпоредби. Управляващите, диктувани от партийни интереси, толерират зависимостта на малцинството от мнозинството, а това е провал на етиката, по принцип. Предизвикателството пред нас е повишаване на етичната ни културата. Едва тогава ще дойде ред на останалото.

Какво мислите за дискусията, която съществува за регулирането на „достойната смърт“?
Необходимо е да се регулира, защото съществува засегната общност. Краят на всеко човешко пътуване трябва да бъде достоен, без значение дали със или без ефтаназия. Не е уместно да се идентифицира асистираната смърт с евтаназия, а още по-малко – да се противопоставя на палиативното лечение. Тези въпроси трябва да бъдат поставени правилно и биоетиката допринася много в тази насока. Краят на живота на един човек не е работа на другите. Личното решение (според собствените ти ценности) е единственото адекватно в този момент и не може да бъде налагано от нищо и от никого. Само тогава говорим за достоен край на един живот.
Много хора умират в агония, в болки и мъчения. В тези случаи нито професионалисти, нито членове на семейството знаят какво трябва да се направи, защото този, който единствено може да помогне, не е в състояние да го направи. Осъвършенстването на предварителното планиране, създаването на директивни документи, дискусии за смъртта без табута, ще ни помогне в тези ситуации да вземаме по-добри решения, много различни от онези, които сме вземали в предходните десетилетия. В миналото мнозинството от хора са умирали по недостоен начин, с непоносими физически болки и гърчещи се в агония: повечето от тях, само след няколко дни боледуване, сами в домовете си. Днес можете да имате избор за различно решение, за да предотвратите недостоени живот или смърт и само вие можете да решите кога и как, да сложите или не, край на своя живот. Това решение трябва да бъде взето само от вас. Законодателят е длъжен да зачете и регламентира недвусмислено правото ви на последна воля.

Една от основните теми на философията е смъртта. Но забързани в ежедневието си, не се замисляме сякаш много по този въпрос?
Различни фактори са причина за това, но не винаги е било така. Това е свързано с факта, че смъртта настъпва най-често в болничните заведения, а след това се поема от погребалните домове. Траурът е редуциран – наложили сме определен времеви период когато да носим черни дрехи и да скърбим, след което продължаваме напред. Това е свързано и с факта, че траурните ритуали и лексика са се поддържали от религиозните дискурси. Със секуларизацията на обществото ние дори не знаем как да говорим по темата, защото вече използваме различен език. Но аз вярвам в науката и смятам, че ще живеем все по-дълго и по-добре. Някои дори говорят за „убийството на смъртта“. Нашето общество, недолюбва болката, то е с нагласи за безметежно ежедневие и, по тази причина, живеем с нагласата, че нещастията се случват само на другите, а ние сме неприкосновени. Дори има суеверие, при което само говоренето за смъртта, я призовава. Искаме да изхвърлим смъртта от ежедневието си. И никак не обичаме да ни напомнят, че някой ден, ние също ще приключим своя път.

Какво да разбираме под трансхуманизъм?
Като начало – размисъл за самите нас. Новите възможности, които биотехнологиите ни дават, могат да бъдат използвани за добро или за лошо. Необходимо е да помислим заедно какво може да е това добро или лошо и какви други решения биха могли да бъдат взети без тях. Но трябва да сме много предпазливи. За мен лично, това, на което човек е способен да постигне с мисълта и тялото си, в условията на дива конкуренция, заслужава адмирации и поклон пред гения на индивидуализма му. Но този индивидуализъм може да ни подведе, при вземането на глобални решения за човешкия вид, за връзката ни с природата и др., а няма как да предвидим последствията. Налагат се аварийни решения за регулация на модела на света, който искаме да обитаваме. Струва ми се, че предпазливостта и благоразумието са наложителните качества, които трябва култивираме. Критичното и рационално мислене, в условията на технофилна еуфория и технофобичен тероризъм, са единственото решение.

Вие сте специалист по кантианска философия. С какво мислите, че философията на Кант е актуална днес?
Размишленията върху проблемите на колективизма и ииндивидуализма продължавт да са актуални. Все още е вярна максимата: няма права без задължения. И става въпрос за задължения с претенция за универсалност. Основният рефлекс на нашето съзнание, според Кант, е размишление за самите себе си. Кантианската идея за публичната и практическа проекция на разума все още е в сила – само в тази му проекция са възможни социалните отношения. Идеята му за вечен мир (подобно на  идеите му за Европа) си струва да се реабилитира. Не е зле да си припомним, че заслугата популярността на индивидуалзма се дължи, всъщност, на Мил (John Stuart Mill), според който, човек е свободен да прави каквото си иска, стига това да не вреди на другите. Кант допълва: задълженията те правят свободен. Задължението да размишляваме върху самите себе си, необходимостта да бъдем просветени: защо да мисля, когато мога да си купя книга? – саркастично пита той в есето си „Що е Просвещение?“ Иска ми се и днес хората да си купуват и четат книги, за да могат да мислят. Кант все още е задължителен.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по filco