В близост до архиологическия комплекс Гьобекли тепе архиолози откриха четири каменни колони от неолитен храм.

През 1994 г. немският археолог Клаус Шмид открива в Турция руини, датирани по-късно от епохата на Докерамичния неолит, които се оказаха най-древните досега руини. Разкопките бяха проведени на 14 километра от град Шанлъурфа (Югоизточна Турция), в могила, наричана от местните Гьобекли тепе. По-късните проучвания датираха руините между 12000-9000 г. пр.н.е..

Откритието на Гьобекли Тепе промени нашите разбирания за периода на неолита. Дотогава се смяташе, че изобретяването на земеделието е причина за прехода от номадско общество към заседнал начин на живот, но случаят с Гьобекли Тепе показва, че двигател на промяната е била религията. Според това разбиране, полу-номадски групи и групи от ловци-събирачи са започнали да се заселват в този югоизточен район на Турция, за да отглеждат, съхраняват и защитават хранителните си източници с цел снабдяване на храна.

Всеобщото мнение досега беше, че руините в Гьобекли Тепе са най-древните останки от сгради в света. В края на декември, 2019 г. обаче, група архиолози откриха в близост до гр. Даргесит (Югоизточна Турция), руини от неолитен храм, който, според тях, е на около 11 300 години, тоест е поне съвременник на неверояните храмови останки на Портасар от Гьобекли Тепе.

Древната структура, разполагаща се на около 80 кв/м, има подобни характеристики като на храмовете от Гьобекли тепе, но за разлика от тях, новооткритите каменни колони (четири досега) нямат декорации или надписи.

Според Ергюл Кодач, от Катедрата по археология към Университета „Мардина Артуклу“ и научен съветник при разкопките, основите на храма все още не са достигнати. През 2012 г., когато стартират разкопките до гр. Даргесит, бяха идентифицирани останки от къщи с каменни стени и глинени подове, хиляди мъниста, орнаменти, обсидианови остриета, бижута и инструменти. Тези открития са от изключително значение, тъй като показват, че районът не е бил използван само като религиозен център, но и като селище, където е имало къщи, мелници и работилници.

Архиолозите са изненадани от високото ниво на координация и организация на строителния процес, което изграждането на тези структури, задължително предполага. Разкопките обхващат обширна площ в областта Бонцуклу тарла (Boncuklu Tarla), открита през 2008 г. при проучвания на района за земеделска употреба, но първите разкопки стартират едва през 2012 г. От тук са преминавали и оставяли културни следи множество древни цивилизации – еламити, вавилонци, хети, асирийци, римляни и византийци.

Бегония Роман Маестре (Begoña Román Maestre – р. 1965 г)  е професор във Философския факултет на Университета в Барселона, специалист практическа философия и биоетика. Разговаряме с нея за състоянието на обществото ни и новите предизвикателства, за грижата, смъртта, трансхуманизма … и какви отговори ни дава етиката. Тя е президент на каталунската Комисия по етика на социалните услуги и член на каталунския Комитет по биоетика. Автор е на „Етика в социалните услуги“, публикувана от из. „Хердер“.

 

Интервю на Микел Сегуро (Miquel Seguró)

Винаги съм се чудил защо говорим за практическа философия, а не просто за етика. Не е ли вече етиката практическа дисциплина?
Практическата философия е свързана с политическата и социалната философия. Практическата философия изучава възможността за решения, за да бъдат те възможни в практиката. Аристотел казва, че изучаваме добродетелта, за да бъдем добри. Изразът „приложена етика“ все още поражда недоумение, сякаш етиката е неприложима. С „приложимостта“ се разбира, вземането на конкретни решения в практиката. Приложната етика не е парадигма на добродетелите, а по-скоро дефиниция за добродетели, които човекът използва когато, например, трябва вземе решение в ситуация на несигурност и натиск, дали да оттегли или не попечителство върху определено лице.

Днес всичко, свързано с етиката, е на мода: фирмената етика, професионалната етика, здравната етика … Това нов подход към философията ли е?
Не мисля, че е изцяло нов, в духа на философията винаги е имало интерес да се мисли за настоящето. Новото е, че се философията се идентифицира като не„първична философия“. Може би имаше извесно игнориране на въпросите за „мигновеното битие“, известно пренебрежение към социалната отговорност на философията. За медицината се казва, че спасява етиката от застой в езиковия анализ при интерпретирането на ежедневни практики. Днес сложността и рисковете пред нашето технологично общество в глобален план, изискват интердисциплинарност на мисловния процес. Новите възможности, които предлагат технологиите, мултикултурализмът и ускореното темпо на промените във всички сфери, изискват институционализация на етичния размисъл в екипи по етика, образувани от представители на различни научни познания. Спецификата на приложната етика е критика и анализ на решенията и действията в реалния живот, което останалите науки или дисциплини често не правят.

Говори се за биополитика. Какво означава този термин?
Изразът за пръв път се употребява от Фуко, но с двусмислена конотация, изразявайки отношенията между власт и социум, по-точно – механизмите за контрол на властта към социума. Но Фуко има предвид деспотичната, авторитарна власт, която може да се проявява по насилствен начин, без задължително да е „насилие“. Например, специалистите (лекари, социални и научни работници, и др.) се нуждаят от технически познания, за да практикуват и ако те бъдат заставани оъ властта да ги придобият, това не се смята за насилствена мярка. Но това не обяснява доброволното решение за придобиването на познания. И тук искам да посоча необходимостта, този въпрос да стане политически приоритет.

Какво трябва да разбираме под здравна етика?
Тя е мислене за това, как да разбираме и ценим здравето си. Самият термин съдържа отговора в себе си. Например, можем да кажем, че здравето не се изчерпва със здравеопазването, то е повече от отсъствие на болестни ситуации, някои състояния на организма са темпорално определени (хомосексуалност, менопауза и т.н.) и за тях не можем да кажем, че са предмет само на здравеопазването. Смисълът, който влагаме в това понятие, зависи много от интелектуалния капацитет на личността, възрастта, познанията и т.н. От ценностната система на отделния човек, зависи скалата, по която той оценява здравето. Но това не означава, че здравето е само субективно обусловено, напротив, говорим за перманентна социална зависимост, ангажираност и съобразност на здравето. То е свързано с околната среда, с вида отношения, работата ни, семейството. „Нашето общество генерира много дискомфорт, много умора.“ –  казва Хан.

Съображението за значимостта на етиката за здравето, не противоричи ли на емпиризма, при който се счита, че важни са емпиричните данни, а не абстрактните размисли?
Без съмнение има връщане в наши дни към позитивизма и оттам – много реакции към трансценденталното. Това връщане отчасти се обяснява с успеха, с който науката надникна и опозна много болести, създаде нови лекарства, свидетели сме на революционни разработки в генетиката, неврологията и т.н. Но човек е енигматично животно, при което волята за живот е от решаващо значение. Човекът е проект, който съществува субективно (според Сартр), но като бозайник, не е социално независим. Дълголетието, на което се радваме днес, може лесно да се превърне в нещастие, ако възрастните хора бъдат изолирани или пренебрегвани, поради възрастта си. А самотата не се лекува с някакви занимания от немай-къде или от присъствието на случайни минувачи.

Пред какви предизвикателства смятате, че биоетиката е изправена в Испания?
Първо трябва да повишим етичната си култура. Създадохме много институции и към тях – два пъти повече комисии, но това не доведе до реални промени в манталитета и организацията на обществото. Да вземем, например, Комисията по здравна информираност. Тя не оправда очакванията ни, а именно, да създаде структури и климат за комуникация, който включва и пациента във вземането на решения. Вместо това се превърна в законова структура, задълбочаваща недоверието в здравеопазването. Много от пациентите даже и не знаят за съществуването на тази комисия, а ние очакваме да участват при взимането на решения.  Комуникацията между пациенти и професионалисти може да провокира изненадващи и непознати траектории при вземането на решения в кризисни ситуации. Например, Каталунският съвет по биоетика вече повече от 25 години работи неуморно, но резултатите от това не винаги са били ефективни. Неговите изследвания рядко са се превръщали и са били на ниво закони или разпоредби. Управляващите, диктувани от партийни интереси, толерират зависимостта на малцинството от мнозинството, а това е провал на етиката, по принцип. Предизвикателството пред нас е повишаване на етичната ни културата. Едва тогава ще дойде ред на останалото.

Какво мислите за дискусията, която съществува за регулирането на „достойната смърт“?
Необходимо е да се регулира, защото съществува засегната общност. Краят на всеко човешко пътуване трябва да бъде достоен, без значение дали със или без ефтаназия. Не е уместно да се идентифицира асистираната смърт с евтаназия, а още по-малко – да се противопоставя на палиативното лечение. Тези въпроси трябва да бъдат поставени правилно и биоетиката допринася много в тази насока. Краят на живота на един човек не е работа на другите. Личното решение (според собствените ти ценности) е единственото адекватно в този момент и не може да бъде налагано от нищо и от никого. Само тогава говорим за достоен край на един живот.
Много хора умират в агония, в болки и мъчения. В тези случаи нито професионалисти, нито членове на семейството знаят какво трябва да се направи, защото този, който единствено може да помогне, не е в състояние да го направи. Осъвършенстването на предварителното планиране, създаването на директивни документи, дискусии за смъртта без табута, ще ни помогне в тези ситуации да вземаме по-добри решения, много различни от онези, които сме вземали в предходните десетилетия. В миналото мнозинството от хора са умирали по недостоен начин, с непоносими физически болки и гърчещи се в агония: повечето от тях, само след няколко дни боледуване, сами в домовете си. Днес можете да имате избор за различно решение, за да предотвратите недостоени живот или смърт и само вие можете да решите кога и как, да сложите или не, край на своя живот. Това решение трябва да бъде взето само от вас. Законодателят е длъжен да зачете и регламентира недвусмислено правото ви на последна воля.

Една от основните теми на философията е смъртта. Но забързани в ежедневието си, не се замисляме сякаш много по този въпрос?
Различни фактори са причина за това, но не винаги е било така. Това е свързано с факта, че смъртта настъпва най-често в болничните заведения, а след това се поема от погребалните домове. Траурът е редуциран – наложили сме определен времеви период когато да носим черни дрехи и да скърбим, след което продължаваме напред. Това е свързано и с факта, че траурните ритуали и лексика са се поддържали от религиозните дискурси. Със секуларизацията на обществото ние дори не знаем как да говорим по темата, защото вече използваме различен език. Но аз вярвам в науката и смятам, че ще живеем все по-дълго и по-добре. Някои дори говорят за „убийството на смъртта“. Нашето общество, недолюбва болката, то е с нагласи за безметежно ежедневие и, по тази причина, живеем с нагласата, че нещастията се случват само на другите, а ние сме неприкосновени. Дори има суеверие, при което само говоренето за смъртта, я призовава. Искаме да изхвърлим смъртта от ежедневието си. И никак не обичаме да ни напомнят, че някой ден, ние също ще приключим своя път.

Какво да разбираме под трансхуманизъм?
Като начало – размисъл за самите нас. Новите възможности, които биотехнологиите ни дават, могат да бъдат използвани за добро или за лошо. Необходимо е да помислим заедно какво може да е това добро или лошо и какви други решения биха могли да бъдат взети без тях. Но трябва да сме много предпазливи. За мен лично, това, на което човек е способен да постигне с мисълта и тялото си, в условията на дива конкуренция, заслужава адмирации и поклон пред гения на индивидуализма му. Но този индивидуализъм може да ни подведе, при вземането на глобални решения за човешкия вид, за връзката ни с природата и др., а няма как да предвидим последствията. Налагат се аварийни решения за регулация на модела на света, който искаме да обитаваме. Струва ми се, че предпазливостта и благоразумието са наложителните качества, които трябва култивираме. Критичното и рационално мислене, в условията на технофилна еуфория и технофобичен тероризъм, са единственото решение.

Вие сте специалист по кантианска философия. С какво мислите, че философията на Кант е актуална днес?
Размишленията върху проблемите на колективизма и ииндивидуализма продължавт да са актуални. Все още е вярна максимата: няма права без задължения. И става въпрос за задължения с претенция за универсалност. Основният рефлекс на нашето съзнание, според Кант, е размишление за самите себе си. Кантианската идея за публичната и практическа проекция на разума все още е в сила – само в тази му проекция са възможни социалните отношения. Идеята му за вечен мир (подобно на  идеите му за Европа) си струва да се реабилитира. Не е зле да си припомним, че заслугата популярността на индивидуалзма се дължи, всъщност, на Мил (John Stuart Mill), според който, човек е свободен да прави каквото си иска, стига това да не вреди на другите. Кант допълва: задълженията те правят свободен. Задължението да размишляваме върху самите себе си, необходимостта да бъдем просветени: защо да мисля, когато мога да си купя книга? – саркастично пита той в есето си „Що е Просвещение?“ Иска ми се и днес хората да си купуват и четат книги, за да могат да мислят. Кант все още е задължителен.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по filco

Издателите от Hachette се отказаха да издадат автобиографията на Уди Алън, поради обвинения за сексуално насилие срещу него от страна на дъщеря му, натиск от страна на служителите си и семейството Фароу.

Режисьорът и филмов актьор, Уди Алън, смени издателите и публикува мемоарите си чрез издателската къща Apropos of Nothing with Arcade Publishing. Hachette, с които преди това имаше договор, решиха да не ги публикуват. Hachette взе това решение под натиск от страна на служителите си и на семейство Фароу, както и заради обвиненията към режисьора в предполагаемо сексуално насилие над дъщеря му Дилън.

Преди да подпише догорор за мемоарите на Алън, Hachette издаде книги на журналиста Ронан Фароу (Ronan Farrow), син на Миа Фароу (Mia Farrow) и самия Алън, което донесе на Ронан Фароу награда „Пулицър“ за разкриване на злоупотреби на продуцента Харви Уйнстайн (Harvey Weinstein) в холивудската индустрия.

След като е научил за сътрудничеството между Алън и Hachette, Ронан Фароу публикува гневен туит, в който обвинява издателите от Hachette в двуличие и наглост, заявявайки, че няма логика едно издателство, извадило кирливите ризи на личности като Уйнстайн и Алън, след това да си сътрудничи и популяризира същите тези личности. Ронан винаги е твърдял, че насилието над сестра му Дилън от техния баща, наистина се е случило.

Книгата на Уди Алън трябваше да бъде издадена на 7 април в САЩ, но само четири дни след обявяването ѝ,  от Hachette отмениха събитието. Повече от 70 служители на издателската къща заявиха, че ще напуснат, ако книгата бъде издадена.

Hachette осведоми, че след проведени разговори със служителте си, ръководството стига до решение, че „не е възможно да се продължи с издаването“.

Съвсем изненадващо, в началото на седмицата, мемоарите на Алън се появиха по рафтовете на книжарниците в САЩ, издадени от Apropos of Nothing with Arcade Publishing.

Появи се и съобщение в медиите от новите издатели, в което заявяват, че „в тези несигурни времена, когато истината често се представя като фалшификат, политиката на издателството е да публикува стойностни и доказани творци, отколкото да обръщаме внимание на необосновани клюки и клевети. ”

Мемоарите, с посвещение на съпругата на Уди Алън, Сун-И Превин (Soon-Yi Previn), – доведената дъщеря на Миа Фароу – разказват за детството на режисьора в Ню Йорк, любовната му история с актрисата Даян Кийтън за и обвиненията в сексуално насилие над тогавашната му седем годишна дъщеря Дилън Фароу.

Според издателите, Уди Алън обръща внимание на отношенията с бившата си съпруга и говори за работата си с нея във филми като „Хана и нейните сестри“ и „Бродуей Дани Роуз“.

По мнение на новите издатели, мемоарите са „откровен и личен“ поглед към живота на Уди Алън – от детството му в Бруклин, през „аплодисментите“ на филмовата му кариера и театър, до семейните и приятелски отношения.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по elpais