Ладислав Зедник (Ladislav Zedník, 3 май, 1977, Прага) е чешки поет и педагог. Роден е в Прага. Още от дете се интересува от палеонтология. Той е един от създателите и единият от двамата наблюдатели на интерактивния музей „Трилопарк”. Започва да публикува поезия първо в печатни издания от 2003 г. В неговата първа стихосбирка „Градина с ябълкови дръвчета и две кресла” (изд. „Арго”, 2006) е видимо влиянието на поетиката на съвременните словенски автори, както и на Владимир Холан и поетиката на природната лирика от 90-те години на 20-ти век. Втората му стихосбирка „Neosvitly”1(изд. „Арго”, 2012) отразява атмосферата на магичните хронотопи на пражките Подскали и Вишехрад – „гарата, на която вече не спират влакове” и др. Стиховете създават заедно мит. Последната му стихосбирка засега „Градът-един камък” (изд. „Дауфин”, 2015) черпи вдъхновение от авторовата страст по изчезналите древни светове. Стиховете му са преведи на италиански и португалски. Пише и рецензии, работи 5 години като външен редктор за списание „Хост”. През 2016 г. получава наградата „Магнезия литера” за поезия.
Из стихосбирката „Градът-един камък”
Време, но кое време,
това, отслабналото с повредена опция за протичане. Вишехрад,
разходки…
Играехме на зарчета от калдаръм, на кубовидни горещи камъни.
Друг път опитвахме други игри. С хора. Аз ще съм войник,
а ти ще си неприятел. На разстояние докато се чуваме, докато ни стига куршумът. Играем на смърт.
Но тя накрая не идва. В онези времена
пощенските кутии бяха глухонеми. Ще се опитам да отида до килера
навътре, надълбоко. Чак до силурските черупки, с въртене
като спирала.
Еволюция в електрическа кана. Водата се загряваше докато оживееше
в клетките.
В изчезналата, дописана тъкан. Виждам как събираме на едно място
каменни слушалки
с тайнствено мълчание на отсрещния край. Беше силно
и извинително
подплатяване на смисъл и израз.
Подобия
Бягства. Скривалища. Разпити. Точкови удари
на светлините. Не знам дали скритото
не би следвало да остане видимо за очите. Поглеждаш – знам, че
ни доближава до познанието по някакъв начин. Слънчевата кожа
изключва на повърхността случката с черупката.
Търсиш ги, съзираш
отблясъците на себеотраженията си. Казваш ми: „Намерих се в тях.”
И е истина.
Виждам те да излизаш от черупката на съзнанието
в моделите на кораба, който в древните времена
е успявал да накара морето да потъне.
Колибри в движение
В най-добрите описания на видовете
ще откриеш списъци и множество на знаците. При четенето им
ще видиш пластично – черупка, най-напред неясна,
излизаща от мъглата. Буквално: ще се обръща в мисълта
и постепенно ще се изяснява.
Противно на това най-лошите описания
са като разложени бактерии.
Опитах се да опиша лицето ти
и не успях да намеря достатъчно витиевати фрази. Опитвах с подходящи стихове –
от мъглата се издигна хълмът, на чието било имаше маса и два стола,
но нищо друго,
никаква тревна зависимост
не водеше около твоите черти.
Изключих възможността да анализирам тялото ти като машина,
въпреки че ме привличаха бобините и репродукторите на ушите.
След това опитвах като абстракция в пространството –
нищото откри воала; а видяното лице беше определено твоето
така както всяко друго. Неопределеността предизвикваше към полудяване.
Изгубените детайли, натъпкани в чекмеджетата
затънали – оставени на произвола на съдбата
и на инстинктите на изпотените животни. Така че – обратно…
Най-добрите описания на видовете
догонват тези на неживите същества.
Любовно стихотворение
Най-добре поле или градина…
Ако няма, да се измислят:
растения, животни, страхове и крясък;
всичко се свързва в едно цяло
с помощта на преграда или изречения; след което прибягваш
към съвсем друга тема.
И там се смееш през сълзи.
Колко груб може да е смехът!
Сочен, с качество на зряло зърно;
като женски срамни органи – сраства се с корените на дървото…
И после се занимаваме с всичко останало, но не и с полето или градината.
Страхът да се премести в месото.
Само нека растенията, с увити плесени около тях, да буят и кипят.
Как се чувстваме след това –
оставяме страха да се сношава
с някакъв друг или съвсем същия
намръщен страх.
Ние се забавляваме! Чуваш ли?
Няма нищо друго, освен тук и сега,
напречното сечение придобива за миг във формата на слънце…
Превод от чешки език: Димана Иванова
