Людмила Борисова, която разхвърля листове върху мраморния под.
Срещнах Людмила Борисова на едно литературно четене в София. Аз идвах от Пловдив, тя от Шумен. Умееше да рецитира стиховете си и дори направи малък спектакъл, когато при четенето на стиховете:
„Писмо без думи –
пуснах го по вятъра…“
на стихотворението си „Безплътно“ разхвърли белите листове от папката си върху мраморния под на фоайето на БНР с широк жест на ръката, сякаш маха на приближаващ кораб. После разплиска морското зелено на очите си върху аудиторията и пое с усмивка заслужените аплодисменти. Скъп спомен. Имам снимка от това четене на пишещи поезия и проза журналисти в БНР през май 2014 г.
Безплътно
Без думи пиша ти писмо.
Парфюма си по листите разливам-
с дъх на кожа и цветя.
Плисвам морското зелено на очите си
и листите превръщат се във кораби.
С косите си въжета сплитам
и котва хвърлям.
Пристанище ти правя –
да има къде да се завръщаш
след поредната победа
и предателство.
Пръстите ми са разходени
по листите.
Сянката си нарисувах там
и затворих я във плик.
Писмо без думи –
пуснах го по вятъра,
без адрес на получател.
Подател: Аз
Срещнахме се година по-късно. За да разбера, че има несериозно отношение към поезията си, но пише с лекота на един дъх. Като „И гледаме се с есента в очите“, пуснато ей така, между другото във Фейсбук. Подписва се с инициали, а понякога въобще не се подписва. Редактира с лекота чужда поезия. Понякога и своята, ако не й е скучно. Но винаги маниакално прецизна в словесността си.
В стихотворението „Пловдив“ личи, че притежава ритмика и богата образност, но за финала трябваше да поработи няколко дни с редактора си. И все пак го получи и тя знаеше това. Иначе казано, далеч е от онова, което се нарича „женска поезия“.
Пловдив
Пеперудени тонове
разпилява дъждът
по паважа
на сиенитния град,
в който любовта ми
плува по Марица
в книжна лодка –
нежно оригами,
сгънато от пръстите
на дъщеря ми.
(Л. Б.)
Няма книга само защото не е поискала. Май че й е време.
Иначе поезията й е като дъха – лека, естествена, понякога дълбока, понякога секваща… Като истинската поезия. Или като истинския човешки дъх.
Дами и господа, Людмила Борисова! Която разхвърля листове по мраморния под, за да ги превърне в кораби с морското зелено на очите си. И да им помаха – иска ми се, за посрещане.
Стоян Терзиев, журналист и поет
И гледаме се с есента в очите.
Потрепват очните дъна
от концентрични кръгове,
плъзнали нахално
по реката на неказани желания,
където давят се тревите
на зелените ми ириси.
А дъждът изронва бреговете
на надеждата за сбъдване.
Повика ме по новолуние…
Желанията сбъдват се в такава нощ
и времето в безвремие заспива.
Тогава вещицата в мене е смирена
и само на очите ми зеленият абсент
проблясва в тъмното.
По новолуние ще бъда твоя.
Но побързай, че с третите петли
другата във мен ще се събуди.
Неделя вечер е.
И мислите лежерно
мързеливи са.
Лежиш до мен,
мълчим и сме доволни.
Не ставай –
до понеделник има време.
Ще се бръснеш после,
а и прилича ти наболата брада.
И ризата ще ти изгладя,
но сега я съблечи.
Неделя вечер е.
Налей ми вино и не говори.
Целувай ме до понеделник.
(Л. Б.)
