Мария Янакиева е родена на 4 юни 1981 г. в гр. Дулово. Завършва „Икономика на социално-културната сфера“ в УНСС – гр. София. Има издадени две поетични книги „Диви цветя“ (2012) и „Срички по вятъра“ (2013). Инициатор и съставител на четиритомната поредица „Приятели в поезията“, издадени с благотворителна цел със стихове на над 100 съвременни автори. През 2013г. – 2014г. работи на доброволни начала в Международна асоциация за българско изкуство по света и инициира кампании, събития и дейности, свързани с популяризирането на българското изкуство. Писала е статии за „Търговски вестник“ и „Артновини 365“.
Чиста математика
Събирам от живота
много спомени.
Разделям ги по важност
и на срички.
От тях изваждам
само болките.
И умножавам обичта
за всички.
Молитва за България
За теб, Българийо, за теб се моля.
Духът ти жив е от прапрадеди!
Ти влез в духа на всички хора
и от забравата ги избави.
Аз моля се за теб! Сега! Навеки!
Да биеш будно в сърцата ни – добра!
Да ни направиш малко по-човечни…
Да се спасим от падение в греха.
Деца сме твои – и това сме ние…
Да се пробудим – малко по-добри…
В едно, ако сме – няма да загинем.
И нека Бог, чрез теб ни просветли!
Обединени да сме – в радости, в неволи.
Прости ни, майко, че не сме светци.
И нека всеки от сърце се моли,
що българи сме, майко – духът ти да спасим!
Целувал ли си
Целувал ли си някога с очи?
С очите на любов и силна вяра.
Целувал ли си някога мечти?
Мечтите по нестихваща жарава.
Целувал ли си някога с душа?
Душа целувал ли си от безкрая?
Целуна ли те с този стих сега –
ще зная, че със смисъл съм живяла.
Непростени
И там далече,
всъщност адски близо –
и в нощите, и в дните ни
несподелени –
градиме кръста си.
И е ранимо
спасение без грях
да търсим,
непростени
За истината
В истината, за това кои сме –
Христос дойде. И другите след Него.
Най-чистото е в Дух без име.
Детето вярва, без да е видяло.
Блажените са вечно живи – тези,
които вярата в душите носят.
Кои сме? За какво? И откъде сме? –
са вечните най-истинни въпроси.
Тя, истината се познава във следите,
които времето от минало оставя.
А в бъдното ли – времето сме ние,
които в дух и тяло сме събрани.
И пак ще се завръщаме докато
не се разтворим вечно в необята.
Щом носим прокълнатото си злато,
как ще узнаем истината свята?
С очите си как виждаме във робство –
Телата ни си плащат своя данък…
Във нас е светлото богатство,
не гасне с Вяра живият ни пламък!
В ресторант “Одеон” подът е от теракота в наситен бриг, охра и оловносиньо. Kрасив светъл орех очертава стените, дървената част на столовете и масите, плотовете на етажерките, рамките на огледалата. Тифани стъкло украсява стени и тавани. Закачалките, крайъгълните масички, цветарниците и изящните стоящи пепелници са от ковано желязо. В огледалата се виждат отраженията на красиви глинени съдове, създадени от ръцете на вещи майстори. Само на крачка от древните римски отломки на Античния форум с одеон те хвърлят мост между минало и настояще. Внасят уют и спокойствие, за които човек може само да мечтае. Гледам дълго картините, отрупващи стените на “Одеон”, и се потапям в атмосферата им. Тя кореспондира с интериора и внася изтънченост, от която фантазията литва. Как се стрелват в едно коне и щъркели, напускат покривите и отлитат в синевата! Как старите родопски къщи оживяват в сфуматото на летния ден, а короните на дърветата преливат във всички гами на зеленото.
Това ме кара да си мисля за бели нощи в летен ден. За миг си казвам, че съм в унес от плътното, червено мерло, отгледано в топлия юг на България. То може само да вдъхновява в един изненадващо пролетен ден на януари. Прескочили две трети от месеца, без помен от зима, хората преживяват една необозрима еуфория, граничеща с лудост. Главозамайване, световъртене, унес и необятност те обхващат и виждаш лястовици посред зима. Дворовете белеят от кокичета вместо от сняг и над покривите на къщите се вият свадливи гларуси вместо дим. Ако асоциираме Витебск с летящите козли на Марк Шагал, то тук, над многобройните пластове от руини, на един от най-древните световни градове Пловдив, не можеш да не се замислиш за ефимерността на полета. В този град не можеш да не съзреш виталността на плеяда художници, множество, от които са изобразили в картините си сияйните нишки, свързващи историята на града с космическото пространство.
“Одеон” се намира точно срещу хотел “Тримонциум”, сега наречен Рамада. Мога да го видя от прозореца. Въпреки, че името му е сменяно многократно в годините на прехода, този внушителен хотел си остава за мен “Тримонциум”. Ресторантът в него, където се провеждаха абитуриентските балове не се е променил много. Само няма достъп до лятната градина и до “Бомбарника”. Това бе мястото, където правеха деликатесните бомбари и където тарикатите на града се събираха да хапнат, да пийнат, да огледат мадамите с минижупи, да потанцуват луд рокендрол и да ги поканят на среднощна разходка с лодка по езерото и после на Острова. Такава развлечение не се отказваше в онези спокойни времена. Возенето с лодка в Цар-Симеоновата градина бе задължително условие за една романтична нощ. В нея серенади от щурци правеха най-красиво звучащия концерт. Призрачната нощ се къпеше в луната, ухаеше виолетово на теменужки, осветени от сребристата синева.
Тази вечер в “Одеон” вместо Аспарух Лешников – Ари, звучи Уитни Хюстън, но и тя пее старомодно, защото ме връща двадесет години назад във времето на голямата промяна. Днес го няма “Бомбарника”, няма ги нощите, наситени с теменужен аромат. Лодките не са тук, а лебедите от Цар-Симеоновата градина отлетяха много преди да се появят “пеещите фонтани” и бетонната бездна, изкопана от “Запрянови”, да помете праха на онова време.
Очертанията на Джендем тепе, Бунарджика и Сахат тепе успокояващо присъстват не само в картините на пловдивските художници, но и в съвременната панорама. С радост ги виждаме, когато излизаме от входовете на бетонните си новопостроени кооперации и вдишвайки прашния въздух, се успокояваме, че Пловдив остава и след нас. Въздишката е нашият спомен за Марково тепе и няма някой, който е преживял разбиването му на калдаръм и появата на “Горилата”, да не види във фона на времето една друга картина. В тази картина се очертават Циркът и Виенското колело.
Въздишам за Пловдив, за калдъръмените му улички, за мириса на смокини и цъфнали сливи, за дълбокия дъх на чимшир, лъхащ от почти всеки двор. Спомням си времето, когато децата играеха на стражари и апаши, на мижитарка и когато скалните кухини на тепетата бяха моите читалища. Там, от Джендем тепе, изпращах слънцето с книга в ръка, а в нея се отразяваха златисточервените летни лъчи.
Сега, близо петдесет години след това, теракотата на “Одеон”, очертанията на “Тримонциум” с римските останки в нощта, старото ковано желязо, камината с картините на пловдивските художници над нея и пролетната нощ на януари напомнят за това. С охра, пустинножълто, разтворено в оловно синьо, акценти от кадмиевочервено и електриковосиньо присъства в картините си А. Х. Той сякаш е тук. Магическата мрежа от метални плетеници, опасващи сиво-синкавата феерия, създадена от С. Н. я връща от Италия.
Фантастичната реалност за нас е не Витебск на Шагал, а Пловдив, летящ и тържествуващ във времето. Осенява ме усещането за вечност, за разтворимост в безкрайността на Млечния Път. Въвличам се във водовъртежа на едно отминало време, пулсиращо в сърцето на днешния ден и проектиращо се незнайно далече. Опитвам се да запомня всички детайли от картината на стената и зная, че след като напусна ще ги търся отново в съзнанието си, Така ще се стремя и към състоянието, предизвикано именно от това, което усетих тук.
Родена съм в началото на седмото десетилетие на един отминал век. Зодия близнаци – ще рече двуглава ламя. Полуфилолог – ще рече учила – недоучила. Професия – италианският език. Хоби – гръцкият.
Стихоплетствам от шестнайсетгодишна. На паузи. Ама големи. Толкова големи, че „Хербарият на една фейщица” – стихосбирката ми, която излезе през май 2015 г., издадена от фондация “Буквите”, е едва втората ми книга. Първата излезе през 1996 г. и се нарича “Blues”.
Пиша предимно в мерена реч. Опитвам се да побера в рими удивителната красота на този свят и връзката си с Бог. Ползвам поезията като „стар домашен метод” за консервиране на красивото около мен (перифразирам голямата Мария Донева). Но на първо място тя е опит да се справя с преходността. Търсене на начин да смаля и подслоня безкрая, да опитомя преходното и да се научим да живеем заедно.
Понякога си мисля, че поезията е кеп за безплътни пеперуди…
Господ наесен
А Господ сигурно наесен е дете,
защото есента е детска стая.
Във нея Той отказва да расте
и с топчета от кестен си играе.
Шептящият Му балдахин от клен
на сънища пастелни е привикнал.
Пижамата Му е с щастлив десен
на наедрели, достолепни тикви.
Мъглите са завесите на Бог.
През тях лъчите укротени светят.
Килим от листопад дълбок
тъче си Той и пада в цветовете.
Със благ нюанс на дюлев конфитюр
предзимно боядисва светлината.
Липата люшва – слънчев абажур –
и после попилява й сърцата.
Играе на сладкарски дюкян
с петмез и захаросани бадеми,
с рачел, с канела и със марципан.
Витрината – от сън и старо време.
А Господ сигурно наесен е старик
и темето Му бавно олисява.
Налива от очукан кафеник
кафе със смътен привкус на забрава…
Измисля като за последно този ден
и ябълка във джоба скрива обла.
Усмихва се, въздиша уморен.
Въздишката Му – снегоносен облак…
Кришна
Събудих се, а Господ беше прал
и облаците на простора бяха бели.
Дали почистваше дома си преди бал
или планираше морета и недели?
И уж домът му беше още пуст,
а до тавана бе препълнен с пролет,
която всеки вятър знае наизуст
и рецитира между голите тополи.
Предчувствия за балния сезон
си търсеха подслон в ума на Кришна.
И шумолеше в празния салон,
незрима още, роклята на вишна.
Мечтана вероятно във пчелин,
от пчелен сън изпаднала в салона,
бе вишната със пърхащ кринолин,
с парфюм от мед и слънчева корона.
Недосънуван още този сън,
пайети сипе, губи си хастара.
От бала е останал глъхнещ звън
и шепа вишнев цвят на тротоара.
А Кришна, докато пчелите спят,
краде съня им, зида и разтуря.
И се върти край Него този свят
на облаци сапунени мехури…
