MOXIE, инструментът на борда на марсохода Perseverance, приключи работата си, след три години работа. MOXIE проведе 16 експеримента и успя да извлече годен за дишане кислород на Червената планета. Това постижение прави възможно по-добра и сигурна подготовката за първите пилотирани експедиции до Марс.

Нови инструменти за колонизиране на Марс
MOXIE е революционен, широкомащабен реактор за производство на кислород, разработен от Масачузетския технологичен институт, който ще бъде част и от бъдещи технически разработки, които да осигуряват на екипажите, посещаващи други планети, не само кислород, но и редица ключови за организма елементи.

Тези иновативни инструменти са известни като Инструменти за използваеми ресурси (In situ Resource Utilization – ISRU ). Развитието на ISRU, с оглед предстоящата мисия до Марс, ще бъде от още по-голямо значение през следващите десетилетия.

За какво ще ни послужат ISRU?
На различните космически обекти, които възнамеряваме да посетим, като Луната и Марс, има минерали, от които можем да извлечем необходимите за изследванията ни ресурси, без да се налага да се връщаме на Земята. Някои от най-важните елементи, задължителни за провеждане на експерименти, са кислород, вода и метан.

Извличането на определени химични елементи от минерали не винаги е лесно. Процесите изискват контрол на променливите в отделните фази и провокиране на химични реакции, които в много случаи отделят вредни елементи.

Когато става дума за жизненоважни ресурси, като въздуха за дишане, възможността да ги генерираме на Марс от самата атмосфера намалява рисковете за учените, които ще ги провеждат, като едновременно с това ще бъдат независими от Земята, отдалечена на милиони километри.

Предизвикателството кислород
Едно от основните предизвикателства пред бъдещите космически изследвания е ефективното производство на кислород и рециклирането на въглероден диоксид. Това е ключова и сложна тема. Кислородът е необходим както за дишането на астронавтите, така и за горенето на ракетното гориво. Освен това кислородът е нужен и за киселинните процеси, задължителни за поддържане на екосистеми в бъдещите марсиански бази.

Генерирането на кислород на Марс е сравнително по-лесна задача, отколкото на други планети, защото 96% от атмосферата му е въглероден диоксид.

Извличане на кислород от марсианската атмосфера
Наличието на кислород в атмосферата е предимство, дори само като съставка на въглеродния диоксид. На Луната, например, която няма атмосфера, за извличане на кислород е нужно загряване, дори топене на твърди минерали.

Инструментите за генериране на кислород трябва да бъдат ефективни, за да извличат достатъчно количество кислород. Защото, за да закараме, например, четирима астронавти на Марс, за всеки 7 тона ракетно гориво ще са ни нужни 25 тона кислород.

А за едногодишен престой на Марс на един астронавт са нужни около един метричен тон кислород. Добрата новина е, че MOXIE може да използва повторно въглеродния диоксид от човешкото дишане, да го рециклира и да го трансформира обратно в идеално годен за дишане кислород.

Как работи MOXIE
MOXIE е миниатюрен инструмент в малка, златиста кутия с размери 24 x 24 x 31 cm³, която е инсталирана на борда на марсохода Perseverance. През тези три години работа MOXIЕ демонстрира ефективността на технологията си. Чрез електролиза инструментът превръща въглеродния диоксид от марсианската атмосфера в идеално годен за дишане молекулярен кислород.

MOXIE събира въглероден диоксид, компресира го и го филтрира, за да елиминира всякакви замърсители. След това го загрява, отделяйки кислорода от въглеродния окис (CO). В последната фаза отделеният кислород допълнително се загрява в керамичен депозит, което слива кислородните атоми, създавайки молекулярен кислород, годен за дишане. А произведеният въглероден окис се изхвърля в атмосферата на Марс.

С MOXIE на борда си, марсоходът Perseverance изследва повърхността на Червената планета в продължение на три години. Много от експериментите, които проведе са от ключово значение за бъдещата пилотирана мисия до Марс, но без съмнение, най-вълнуващото му постижение е производството, за първи път в историята, на годен за дишане кислород в свят, отдалечен на 54,6 милиона километра от Земята.

Според астробиолога от Техническия университет в Берлин, Дирк Шулце-Макух, НАСА може да е открила живот на Марс преди почти 50 години, но неволно да го е убила, без да осъзнава, че това са форми на живот.

Това се случва през 1976 г., когато сондите Viking извършват серия от експерименти на повърхността на Червената планета, в опит за намиране на доказателства за живот.

Сондите са оборудвани с модерните биологични лаборатории Labeled Release (LR), предназначени за търсене и анализ на биологични единици. Сондите провеждат четири експеримента.

Първият експеримент – газов хроматографски масспектрометър (GCMS) – търси органични или въглеродни съединения в марсианската почва. Вторият е анализ на метаболизма чрез добавяне на радиоактивни хранителни вещества в почвата. Третият – пиролитично освобождаване, което фиксира наличието на въглерод във фотосинтетични организми в почвата. И четвъртият – тестване на метаболизма, чрез анализ на динамиката на газове, задължителни за наличието на живот (кислород, въглероден диоксид и азот).

Пробите са били инкубирани в среда от въглероден диоксид и въглероден оксид в продължение на няколко дни. Оказва се, че „нещо“ използва въглерода в изкуствената атмосфера, генерирайки органични молекули. Заключението на учените обаче е, че резултатът е „съмнителен“ – експериментите са открили нещо, което имитира живот, но не и самия живот.

Четиридесет години по-късно това заключение е оспорено от самия ръководител на експериментите, Гилбърт В. Левин, който публикува статията си в Scientific American.

А според Дирк Шулце-Макух „експериментите, извършени от спускаемите модули, биха могли да убият марсианските форми на живот, преди да бъдат идентифицирани, защото технологията им би заличила потенциалните микроби“.

Мнението на двамата учени е, че експериментите са дали двусмислени резултати, защото в 3 от тях (маркираното освобождаване, пиролитичното освобождаване и обмена на газове) е използвано твърде много вода.

Шулце-Макух предполага, че микробният живот на Марс е възможно да съдържа водороден прекис в клетките си, еволюционна адаптация, позволяваща им да извличат вода директно от атмосферата.

В екстремно сухи райони на Земята, като пустинята Атакама в Чили, има екстремофилни микроби, които живеят в изключително солени скали и абсорбират малки количества вода от въздуха. Такива хигроскопични скали и относителна влажност съществуват и на Марс, което, поне хипотетично, означава съществуването на подобни микроби на планетата.

„Ако тези микроби съдържат и водороден пероксид, химично съединение, съвместимо с някои форми на живот на Земята, това би им позволило да абсорбират повече влага от околната среда и да генерират някои от газовете, открити при експеримента етикетирано освобождаване“, казва Шулце-Макух.

Знаем също, че първият тест, тестът GCMS, открива следи от хлорни органични съединения, но учените от НАСА заключават, че те са в резултат от замърсяване с почистващи продукти, използвани на Земята.

Последващите мисии с марсоходи на Марс показват, че тези органични съединения са често срещани на Червената планета.

Ако приемем, че животът на Марс се адаптира към околната среда, поради наличието на водороден пероксид в клетките си, това обяснява резултатите от експериментите на сондите Viking. Инструментът, използван за откриване на органични съединения (GCMS), при анализа си нагрява почвените проби и, ако марсианските клетки съдържат водороден пероксид, това би ги убило. При нагряване, взаимодействието на водородния пероксид с органичните молекули генерира големи количества въглероден диоксид. И точно това се установява в експеримента.

Ако хипотезата на Дирк Шулце-Макух се потвърди, това ще означава, че машините, изпратени от хората, сами са унищожили живота в експерименталните почвени проби от Марс.

Нови данни за течното ядро ​​на Марс ни помагат да разберем как се е формирала планетата

Международен екип от учени откри първите сеизмични вълни, идващи от недрата на Марс, анализът на които разкрива, че течното ядро на планетата ​​е по-плътно и по-малко, отколкото се смяташе досега. Изследването е публикувано в научното списание Proceedings of the National Academy of Sciences.

Данните са получени от спускаемия модул InSight на НАСА, чиято първоначална мисия беше с продължителност малко повече от една марсианска година (две земни години). Въпреки марсианските бури обаче, модулът разшири мисията си и остана до планетата до края на миналата година. „Това допълнително време и усилия си заслужаваха. Чухме енергията, идваща от сърцето на Марс“, казва ръководителят на изследването Джесика Ървинг от университета в Бристол.

InSight регистрира сеизмичните вълни, идващи от ядрото на Марс, както и тези, от по плитките слоеве, след което двата вида вълни се сравняват и изследват.

Екипът, съставен от сеизмолози, геодезисти и физици, проучва две сеизмични събития, настъпили в двете противоположни полукълба на Марс – земетресение и удар от метеорит. Учените измерват времето, за което сеизмичните вълни, преминавайки през ядрото, достигат до мантията на планетата. Така създават модели на физичните свойства и състав на ядрото.

Резултатите показват, че ядрото на Марс най-вероятно е изцяло течно (за разлика от земното*) и по-плътно и по-малко отколкото се предполагаше досега – около 1780-1810 километра. Ядрото на Марс е изградено предимно от леки железни сплави и сяра и в по-малки количества кислород, въглерод и водород.

Според проучването една пета от теглото на ядрото се състои от тези елементи, което е значително повече от дела на леките елементи в ядрото на Земята. Това показва, че ядрото на Марс е с много по-ниска плътност от това на Земята, което предполага различни условия за формиране на двете планети.

„Свойствата на ядрото определят начина на формиране и динамиката на развитие във времето на една планета. Също така процесите на формиране и еволюция могат да бъдат ориентир за вероятността за наличие или отсъствие на живот“, обяснява Никълъс Шмер от университета на Мериленд Парк.

„Съставът на ядрото на Земята му позволява да генерира магнитно поле, което предпазва планетата от слънчевия вятър, като това прави възможно наличието на вода. Ядрото на Марс не генерира тази защита и условията на повърхността със сигурност са враждебни за живота, такъв, какъвто го познаваме “ добавя той.

Но, проучвайки еволюцията на Марс, учените смятат, че в един по-ранен етап е възможно планетата да е имала магнитно поле, което впоследствие е загубила, тоест, се е превърнала от планета с потенциален живот в планета, без вероятност за живот.

* Земното ядро е изградено от течна вътрешна част и твърда външна обвивка.