Рядко го виждам, но хубавото време днес го е призовало – седи облегнат на дувара, върху делиорманската „пейка“, която е повалено дърво до вратата. Прескочил е отдавна осемдесетте, но още се държи – стар приятел на баща ми, което означава и мой.
– Селям алейкум, Раамис ага – поздравявам и поспирам. Ако ме покани, ще седна на дървото.
– Алейкум селям – отвръща и посочва с поглед мястото до себе си. Утрото тъкмо е стъпало в селото, слънцето внимателно надзърта зад високата сенебирска могила, откъдето се появява по това време: улицата е пуста, ако не броя двете кучета, които споделят нещо помежду си. Въздухът е все още напоен със свежа, нощна чистота и предчувствие за хубав, спокоен ден в цялата котловина. Само двамата сме с Раамис ага, заобиколени с безкрайното спокойствие на сутрешната природа…
– Рано купуваш хляба, да не огладняваш и през нощта? – шегува се той. – Не те лови сън ли, или нещо друго ти тежи…
– Аз не огладнявам, но имам 14 котки и три големи кучета, те огладняват рано – отвръщам и подавам кутията с цигарите на човека до себе си: и да е спрял да пуши, ще вземе, да не ми счупи хатъра, сигурен съм. Така и става.
– Снощи я огледах и аз, посред нощ ставам, знаеш защо: загледах се в нея, а тя – като отворена рана, обла и кървава, от там иде и безсънието, до сутринта ме мъчи – отвръща Раамис ага замислено.



– Луната ли? – уточнявам излишно, но това е разговор, не бива да оставям да увисва приказката му.
– Луната – откъде идва и къде отива, Аллах билир/ Господ знае/ – довършва мисълта си той и пита: – А ти ако слугуваш само на кучета и котки, е гевезелък, друго, полезно животно нямаш ли?
– Имам, как да нямам – 9 кози имам – отвръщам и виждам как лицето му се избистря доволно, одобрително, докато поднася цигарата към устата си. Сега ще спомене конете на дядо ми. Заклет коняр е и самият той. Баща му е бил най-големия джамбазин, търговец на добитък в Делиормана.
– Ей, какви коне имаше дядо ти, не мога да ги забравя – казва, докато изпуска бавно дима от цигарата. – Единия, черния Арап, се беше разболял по едно време, баща ми ходи да му пуска въздух, май беше преял с люцерна, има едно скрито място, на което трябва да се пробие дупка, да излезе отровата от стомаха му, малко хора знаят мястото, ако не го намериш точно, убиваш животното. Тънка работа, пък коня ви хубав, ат и *юрук, четирима го държат с въжета и не могат да го съборят – аз гледах, – спаси го баща ми, намери му мястото…

Зная всичко това, но слушам внимателно – доста коне трябва да отгледаш, за да научиш онова, за което говори Раамис ага, не е за всеки тази работа. Изведнъж с учудване забелязвам, че дърветата пред вратите на моя събеседник, почти всичките са с двойници: до всяко дърво има и по един отрязан дънер, за пръв път го забелязвам. Улицата – от джамията до края, дълга и права, от страната на Раамис ага е засадена с плодни дървета: сливи, круши, череши и вишни, тази година отрупани, с приведени клони. Зная, че всичко е садил той.
– Каква е тази работа? – питам, – до всяко дърво има и по един сух дънер, не съм виждал такова нещо на друго място…
Раамис ага се усмихва дяволито и доволно, после се обръща към мен и бавно обяснява.
– Някои дървета не изкарват повече от 15-20 години, дори и толкова не изкарват. Какво направих аз? Като видя, че залинява дървото, на няколко метра от него засаждам ново, пак от същия сорт, умре ли бащата, сина е готов да продължи, режа сухото, а новото веднага го замества – подновил съм цялата улица, всичките дървета са млади, ти чак сега ли забеляза умрелите чукани до тях?…
Мълча изумен – такова нещо не бях чувал, нито виждал. Ашколсун Раамис ага – си мисля, но на глас не мога да го кажа, защото по-млад човек не може да поощрява по възрастен, неписан закон. Гледам отрупаните дървета и мълчаливо се възхищавам на ума и доброто сърце на стария човек.
– Хубаво е като се връща човек от джамията, или от магазина, като теб, да поспре, да си откъсне я слива, я череша, я круша – те не зреят наведнъж, а едно подир друго, има до есента **емиш. Като откъсне някой плод от твое дърво, ще не ще се сеща и за тебе, с добро се сеща. Ако имаше дечица по улицата, до сега половината от сливите да бяха изядени зелени, ама няма деца, нахалост ще узреят и сливите и черешите… – последните нотки в гласа му са тъжни и тежки, клати глава и гаси цигарата върху сухото дърво, на което седим. Поглежда към мен и тихо продумва: – Аз съм вече като моите отрязани сухи дървета – време е и мен да отреже Аллах, има кой да ме смени, само дето не са тука, а на онзи край на света…Дано се приберат един ден.
Говори за семейството на сина си, който заедно с внуците му от много години е някъде навън, в друга държава намерил насъщния. Като децата и внуците на почти всички хора от селото – и живи и неживи.
Пожелавам му хаирлия ден и продължавам надолу по улицата, към моята къща. Докато вървя с чантата в едната ръка, с другата, свободната, се пресягам и в движение си откъсвам две зелени сливи – и продължавам да си мисля за Раамис ага, но и за липсващите хора, за които бе напълнил с плод пустата улица…

———————

*юрук – кон за кушия/тур./
**емиш – плодове, плодородие/тур./