Често, когато ме сполетят неприятности и тревоги, се опитвам да си спомням за истински страдащите хора на тази земя. Спомням си за тях и се ужасявам, потънал в срам от хленченето си. Някога един от най-големите ни писатели, Йовков, възкликна с голяма болка към Бог чрез един от героите си, че наистина има голяма мъка на този свят. И беше прав.

Сега обаче искам да ви разкажа за една голяма човешка мъка, но и за една голяма Божия милост. Или иначе казано – за едно търпеливо и кротко чакане. За една непрекъсваща любов. За една чиста вяра в това, че всичко в живота ни се случва по Божие допущане и с конкретна цел. И за една надежда, че Бог никога не оставя онези, които Го обичат.

Историята е за конкретни хора. Но по тяхно желание ще променя имената им. Всъщност ще променя името само на майката, а дъщерята ще наричам просто „момичето“. По-голямата част от думите, които ще прочетете по-долу, обаче ще са напълно автентични.

Жената, която ще нарека Лора, сега е на 65 години. Живее в провинцията, в неголям град. Оженила се е млада, но не по любов, а главно защото е търсила мъжка опора. Момиченцето се родило скоро след сключването на брака. От самото начало проблемът бил налице. Взели го насила от нея и го отделили, защото се родило преждевременно и имало вероятност да почине. Повече от месец Лора не го докоснала. А после, когато й го дали, връзката между нея и бебето сякаш не била същата. Детето растяло различно от останалите. Иначе казано – било бавноразвиващо се. Скоро съпругът й ги изоставил. И както често се случва в подобни драми, тя останала сама с неволята си. Не знам дали поради мъката си, или поради някаква друга причина, но Лора повярвала с цялата си душа в Бога и започнала често да Го моли за изцеление. Но детето растяло без промяна. Така то пораснало.
Лора сподели следното:

„Вървим например заедно, но тя не е до мен, а все някъде зад мен. Ако аз се спра някъде, спира се и тя. Ако тръгна – тръгва и тя. Все й се карам, все й обяснявам, че не е малко дете, че така не бива. Но тя не може да ме разбере. И… пак застава зад мен… и така години… години наред.“

Нощем момичето спяло много неспокойно. Всеки път Лора трябвало да й обяснява безброй елементарни неща. Кое е топло и кое – студено. Кое е горещо и кое не бива да се пипа. Кога и защо трябва да се съблече или облече, че трябва да се изкъпе. Как да се изкъпе. Как да се избърше после. Как да се среши. Как да си изсуши косата и т.н.

Като православна християнка, през всичките тези години, с търпение и мъка, Лора се опитвала да научи дъщеря си на най-основните неща, свързани с църквата. Но на момичето му било много трудно всичко. Въпреки упорството на Лора, момичето така и никога не успявало да се прекръсти правилно.

„Преди години я водих на преглед при една известна доцентка. Тя я прегледа обстойно и призна, че ми е много трудно и че сигурно се измъчвам с нея. Но добави да не й се карам, защото тя не е виновна, че състоянието й е такова и не може да ме разбира… но най-лошото беше, че ми каза, че положението няма да се промени.“

Болката на Лора останала. Болестта на момичето – също. А с годините положението се влошавало. Момичето започнало да заспива, както чете или пише нещо, както гледа телевизия, дори както стои право. И още по-лошото било, че дори започнала да изпада в много по-дълбоки, непробудни заспивания. И така години подред.

Това трудно състояние на момичето било свързано с постоянни лъжи, поведение на дезориентация и неадекватност. Тоест един безкраен кошмар – предимно за нея самата, но и за Лора.

Търсейки лек при десетки лекари, Лора се обръщала също и към приятели, народни лечители, знахари и др. Веднъж потърсила помощта на една интелигентна жена, която уж била вярваща, даже пеела в църковния хор. Тя насочила Лора към някакъв ходжа. Казала й, че детето било омагьосано и че този ходжа ще им помогне. Лора обаче знаела, че ходжите не са Божи служители.

Логиката й била проста – ако те биха били такива, не биха се занимавали с магии и заклинания. Затова, напук на този съвет, тя се обърнала с молба към един местен свещеник да прочете молитви към Св. Киприан за момичето. За съжаление обаче резултат нямало. Но Лора не спирала да вярва. Тя редовно се изповядвала и причастявала, като водела на тези тайнства и момичето.
Постепенно съседите и роднините й я възприели като фанатичка, тъй като тя непрекъснато се молела на Бога да изцели момичето.
„Момичето има страшна диагноза – казвали те, – вече повече от 40 години нищо не стана. Не бъди наивна. Приеми фактите.“
Лора обаче не приемала фактите. Слагала момичето да спи, а тя коленичела до леглото и всяка вечер се молeла. Всяка вечер. Без да пропуска. Неуморно:

„Господи Иисусе Христе, Ти Си милостив Бог – мълвяла тя тихо в тъмното, – няма да се уморя да Ти досаждам за моето момиче. Тя отдавна порасна. Вече стана жена. Но мъката ни е голяма. Ти виждаш. А и Твоите светии виждат. Всички знаете какво ни е. Моля те, прекрати вече тази болест…“

В нощта на първи срещу втори януари тази година (2015) Лора сънувала странен сън. Върви тя през някакво ветровито, пусто, заснежено поле заедно с момичето, държейки го за ръка. Изневиделица край тях преминал конски впряг, теглещ шейна. Това бил необикновен впряг от впрегнати коне, подредени в редица. Едри, силни коне, които тичали в галоп през безлюдното, потънало в мъгла поле. В шейната имало няколко свещеници с дълги бради, които се държали за шейната и гледали напред, а лицата им сияели. Последният в шейната, този, който стоял най-отзад, бил малко по-дребен от другите и леко прегърбен. Когато шейната достигнала до тях, той се обърнал към нея и я попитал:
– Къде водиш това дете?
Тя му отговорила, че го води на психиатър.
А той й казал:
– Освобождавам го да бъде самостоятелно!
Тогава тя видяла как косите на момичето са завързани на опашка с черен широк ластик. И после видяла как някаква невидима сила изтръгнала този черен ластик и косите се спуснали плавно и равномерно, като покривали главата на момичето. Духовникът добавил:
– И го предавам на Бога.
Тя вдигнала глава, за да погледне отново цялата необикновена гледка, но вече нямало никой и нищо.
Събудила се на мига. За нейна изненада видяла веднага промяната. Момичето спи до нея спокойно в леглото, без изобщо да хърка.
А това хъркане било нещо характерно за болестта. Много пъти я била водила на лекар и за този проблем, но никой с нищо не успял да й помогне.
Тя ми писа още:

„Слава Богу, вече не се налага да й казвам какво да прави, както през всичките тези години. Сама се справя с всичко, сама се къпе, реши, облича… Казвам каквото е нужно и тя ме разбира и го върши. А преди слушаше, но не разбираше какво й говорех. Отговаряше ми: „Добре.“ Но винаги правеше нещо друго. Аз се измъчвах много от това. Карах й се, тя уж ме слушаше, но нищо не се променяше. Сега осъзнавам, че умът на детето ми е бил свързан от силите на тъмнината и затова никакви лекари не са могли да му помогнат. И понеже ме питаш за молитвите и вярата ми през всичките тези 43 години, ще ти кажа, че аз години наред само за това се молех, но нямаше никаква промяна и аз унивах, отчайвах се и страдах ужасно. Особено много ме болеше, когато близките ми казваха да съм престанела с тоя Господ. Че с това, че обикалям постоянно църкви и манастири, не й помагам. Че детето даже става по-зле. И това си беше самата истина.“

Но Лора не загубила вяра. Даже напротив. Напук на всички и всичко продължила да се моли и да шепти тихо молитви пред образите на домашните си икони. И не година или две. А цели 43 години. Тя вярвала, че рано или късно Бог ще откликне на молбите й.

След чудния сън тя много мислила кой е този Божи служител, който й се явил. Тя чувствала много топло чувство и само при спомена за неговото лице и глас се умилявала и просълзявала.
И тогава, уж случайно, но ние знаем, че тук случайни неща няма, измежду десетките си икони, закачени из цялата й къща, го видяла. Погледът й се спрял на същия този светец от съня й и тя веднага го познала. Това бил Св. Серафим Саровски.
Лора коленичила пред образа, изобразен на иконата, и от сърце му благодарила.
Тя ми написа още:

„Сега моето момиче е като малките деца, които ден след ден възрастват духовно, физически и умствено. Винаги в сърцето си съм вярвала, че това, което говорят лекарите, не е истина и че макар и болестта й да е неизлечима, както твърдяха, за Бог няма невъзможни неща. Сега съм се смирила до дъното на душата си. Няма значение дали просто стоя, или пък ходя, домакинствам или правя друго, очите ми са все в сълзи и почти непрекъснато плача. И като плача, тихичко благодаря на Бога и на Св. Серафим.
Пишейки ти това, сега се сетих за един друг мой подобен сън. Беше преди повече от тридесет години, но и него никога няма да забравя. Тогава, както и винаги, аз се молех непрестанно за детето ми. Но също се молех и за други неща. Молех се Бог да ми помогне да си намеря работа, да ми помогне да срещна и мъж, който да ме приеме заедно с болното дете, и други подобни неща. Една вечер, молейки се по навика си в тъмното, коленичила до леглото, по някое време просто съм се свлякла на пода и съм заспала от преумора, и то с дрехите. Не знам как се е случило, но скоро след това имам чувството, че някой ме вдигна на крака и стаята изведнъж стана светла. Стоя права, гледам с почуда светлата стая и не смея да мръдна. Тогава чух плътен, топъл глас, който никога няма да забравя:
– Не си мисли, че Бог е съд с вода, от който всеки може да взима колкото си иска и когато си иска. Има определен ред за всичко. При Мен твоето първо е трето, а твоето трето е първо.
Въпреки че посланието беше назидателно, аз се събудих щастлива. Просто не бях на себе си. Затова и до ден днешен помня тези думи. Мисля си, че навярно Бог искаше да ми каже тогава, че нашият човешки ред на желания не отговаря на неговия Божествен ред. Аз имах тогава три основни проблема: работата, детето и човекът, когото все търсех. Но ги бях представила в молитвата си в различен ред.“

Горе-долу така свършва кореспонденцията ми с Лора.
Говорейки и пишейки си с нея, често се сещам за библейския праведник Йов. Толкова много загуби, страдания, а накрая и страшни болести претърпял той, но никога лоша дума не казал срещу Бога. Макар и отделена на хиляди исторически години от този библейски исполин, днес тази скромна, мила и отрудена жена постъпва по същия начин. 43 години чакане. Не мога да си представя търпението й. Не мога да си представя и вярата й. Да се молиш упорито толкова дълго време за едно и също нещо. И то без да се усъмниш. Без да загубиш надежда. Без да охладнее сърцето ти и непрестанно да обичаш Този, от Който идва всяко благо. Този, Който понякога говори на добрите хора като нея, че за Него нашата най-голяма нужда е трета в списъка Му и че Неговият ред не е като нашия ред.
Слава Богу!

Мартин Ралчевски

Източник: lechitel.bg