Грамадата с камъни се е пречнала пред пътя ни, който усилено се опитваме да преминем по най-бързия начин. Лятната продължителна дъждовност е помогнала свлачището да бъде в своята сила и да ни сложи в своята непочтеност на препречване на по-нататъшното ни придвижване. От време на време строполяването на нови късове, които са закъснели да се приобщят към камарата, се стоварват с отчетливост на звучене на течащата по склона вода. Безупречната подреденост на стоварилия се камънак дори не е оставила пролука на нашите днешни въжделения за пътуване към някъде. И каква ироничност е създало това свлачищно настроение, заобиколило ни с вековността на дърветата около нас.

Мислите ни остават затрупани в тази нова реалност и тяхното продължаване напред е затворено поне за идните часове. Притихналата ни същност очаква някой да ѝ помогне да се измъкне на светло. Така красивите до преди малко дървета са се наклонили толкова заплашително истински и не пропускат слънцето да освети с пълнотата си околното пространство. Безпомощност е обзела присъстващите, а колоната от насъбрали се автомобили дори не се настройва настойчиво да върви напред и бученето на двигателите е прекратило своето присъствие. Само една кална камара от насъбрали се набързо камъни ни остави затворено несвободни и някак първично неподготвени да понесем и елементарното препятствие на изправящата се пред нас преграда. Каква неподготвеност на нашата настойчивост сме отгледали в годините на свободното си движение във времето и пространството, а то днес си позволява някак си да се пошегува с нашата взискателна мощ и неограничена самостоятелност.

Останахме да се разправяме с душите си, които бързаха да се освободят, но не намираха изход. Залостили се в своята посредственост на търсене на изход, не успяваме да открием така непривично споходилото ни спокойствие. Нетърпеливи със своята силна звучност потърсихме оправдание от този, който не дава обяснения и не търси различни правила. Каква суетност в нищото на душевната ни празнота.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимки: Минчо Тодоров

Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.

Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно, или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.

Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.

Не знам дали полувек е достатъчно време за събирането им, но поне е достатъчно дълъг път, който ти дава известна увереност за правотата на собствените ти мисли. Чувствата са такова нещо, че трудно може да ги контролираме с нашите натрупани преживявания. Премеждията или дързостта да ги преодоляваме като нещо, което е част от самия път, ни дават повече самочувствие в това изпитание. Историята натрапчиво ни казва, че днешните ни герои след време могат да бъдат отричани и обругавани, а днешните изгнаници – да израстат до добрия пример на следващите поколения. Измерителите в нашия живот са толкова променливи и непостоянни по своята същност, че понякога ни завихрят в непредвидим хаос. Дали ще открием вярната им същност и точното им значение днес е трудно да се каже, а може би така ще бъде и утре, и в неопределено време.

Казват – времето отсявало житото от плявата. Но колко време ще е нужно е трудно предвидимо. Може би това се случва тогава, когато е необходимо, за да създаде такива възможности и условия и да можем да продължим напред по своя си път и пътеки.

Разбъркахме времето и пространството в страшен хаос. Дори и разсипниците вече не могат да го управляват и търсят виновни човеци, които да пренесат в непоносима жертва. Светът и животът са се превърнали в адско бунище на човешки души, които странно издават звуци на дълбоко заспали с похърквания на пресекулки. Тази съвсем реална идилия с невъзможно човешко възприятие за свобода и отминало величие е дори иронично покъртителна. Все пак вървим по този мръсен и кален път, напоен от отчайващо силна миризма на човешки стенания и вопли. Не успяваме да ги разберем в това нощно блудстване, защото те не откриват лицата си. Каква безумно гротескна ситуация – да събираме душите си на крайградското сметище и в безразборното си търсене дори да не можем да открием техните безмълвни погледи. Изглеждат толкова страшно посивели от безразличието на съществуването си.

Къде ли ще е изходът от това безсмислено поглъщащо пътуване е съвсем неясно и неопределено във времето и пространството. Дори илюзиите, макар и много постоянни, не успяват да ни помогнат да се измъкнем от колабирането на същността ни. Не намираме дори и малка девственост в присъствието на душите си, а те така и не помръдват в някакво стремление в каквато и да е посока. Колко страшно и безобразно неопределено е това наше съществуване в този измислено нереален свят.

Отпускаме се в крайна безпомощност и дори в незрялост на собственото си благоприлично величие и оставяме отвратително миришещия полъх да ни обсеби и дори да проникне в нас.

Диханията ни се смесват в някакъв почти непрогледен смог, който се е настанил навсякъде около нас и прониква дълбоко в нас след всяко поредно вдишване. Вероятно идва времето, в което ще усетим тези последствия от сътворения хаос и ще се наложи да ги приемем и някак да продължим да живеем дори с тях. А дали са справедливо отправени към нас, или не – вече ще бъде без всякакво значение. Това ще са последствията от пропиляното безметежно съществуване и угодно настанените случайно или несъвсем случайно подлост, мерзост и господство. Заразата е повсеместна и дори не може да се опише с пандемичните напъни на многобройните вируси. Тя вече е по-силна от същностното присъствие на душите ни.

И нали сме устроени да бъдем подвластни на много пороци – завист, мерзост, корист – ето, част от нас ще бъдат щастливи от споходилата ни повсеместна зараза, дори с наслада ще я разпространяват. Но дали разбират, че тя идва и тях да убие? Убийството няма да помогне на изцелението, а просто ще констатира още едно унищожение на същността на нещата.

Прогнозата за изцелението ни е мрачна и съвсем реално летална, защото прозрението вече го няма. Упованието да дойде отново е може би в това да променим съществуването и да дадем опрощение на душите си. Път, който ще се наложи да извървим с окървавени колена, със загубили светлина очи, с мъка в душите и с треперещи ръце. Разпятието е Голгота, която е твърде лесно избавление, но и то предстои.

“Защо търсите Живия между мъртвите?

Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимки: Минчо Тодоров

Неделният ден се прибира фриволно разпилян в своите мисли. Дори не се опитва да придаде притеснение за времето, което е отредено за безметежно спокойствие. Студенината на вечерта ме притиска силно, дори без никаква необходимост, към близкия източник на топлина. Някак неестествено е да го търся да приютява вече топлите ми ръце.

Мисълта все се стряска в своето лутане от непредвидимо получените послания и се възторгва едва от дозата сънотворно, което приветливо ми споделя поредната музикална импресия, нахлула в своята случайност на интернет блудстването ми.

Мъчително се опитвам да открия своя съхранен страх от случващото се около мен. Напразните терзания ме карат да търся някакви разумни обяснения, но тяхната липса е толкова осезаемо налична. Опитвам се отново да отправя мисловните си процеси, като им обяснявам за генетичната обвързаност в това да се страхувам. Явно някаква грешка, породена от научно необяснима ДНК аномалия, е създала обезличаването им и ги е накарала да останат консервирани като някаква излишна музейна същност.

Запъвам се и отделям част от наличната си същност в напразни усилия да я убеждавам, че трябва да се страхува от себе си, но тя безсърдечно и безразумно отказва да се подчинява на отправеното послание. Изпитвам странна неприязън към това ми неуспешно намерение и търся начин да го споделя с околните. С огромно недоверие, пораждащо силно недоумение, ме вглеждат непривично последните доверени слушатели. Явно съм се загубил в бездната на невъзвратното нечовешко себедоказване и нереалното съществуване. Няма кого да убедя в своята правота в тази изкривена същност. Няма и бърза възможност да я подредя и да ѝ предскажа светло бъдеще, защото съм загубил онова вълшебство на думите да отварят заключените врати. Вълшебствата и гадателствата са само наръч от излишни емоционални вдъхновения. Упоритост и подражание са немислими излишества в тези намерения, а нещо друго се търси като изключително фантастично вълшебство с някакъв придобит фанатизъм.

Сродната душевна същност се е покрила в самота и не обича да бъде обезпокоена в този летаргичен сън.

Страх е обладал нощната тишина, дори и онези бабаитно смели персонажи са се покрили в своята незначителност и чакат да се отвържат от разумно застопорените си същностни стобори – далечна перспектива за далеч по-разумни времена. Къде ли да открием тази прилична разумност в такова безлично неприличие? Къде да срещнем някоя несъборена стена, на която да се опрем? На чии гърбове да се доверим в тези изстинали времена?

Почти всички са се укротили в някаква умора на своя страх и безлично го посрещат, без дори да забелязват, че вече дори той прелюбодейства и е обладал тяхната същност. Самотна игра на смислено съществуване се оказва това безстрашно и безумно присъствие. Някак ми се иска да ги номерирам тези страхове и да ги наредя по тяхната важност. При всеки сърцераздирателен повик да ги раздавам като непоискан подарък. Вече си имам и списък с наредили се за тези дарове. Ще им ги подаря с усмихната вежливост. Дори не търся и седемте джуджета за прилежни помощници, а ще се натоваря лично с тази мисия. Какво нескрито удоволствие има в това съхранено безстрашие. Ще бъда раздавач на страхове. Какво изобилие от тях съхранихме в своята същност за последните години време?

А днес – днес ми пожелайте страхове. Събирам ги, за да ги даря и да ги обуча в своята нереално безстрашна самота.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Снимки: Минчо Тодоров

Откриването е в Градската художествена галерия „Асен и Илия Пейкови” в Севлиево на 11 декември 2023 г.

На 11 декември от 17.30 ч. в Градската художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ ще бъде открита самостоятелна изложба с фотографии на един от добрите български фотографи Минчо Тодоров. По време на откриването ще бъде представен и календар на фотографа, изработен съвместно с печатница „М-Прес“ – Севлиево. За първи път представя своите творби в самостоятелна изложба в родния си град.

Средствата събрани от продажбите на фотографиите, ще бъдат дарени за лечение на Вероника Христова.

Минчо Тодоров споделя:

„Първият досег с фотографията е в ранните ми детски години. Като син на фотолюбител проявих интерес към фотографските процеси, които впоследствие засилиха желанието ми да усвоя и покажа собственото си виждане за фотографията. С публикуването на първите ми снимки в регионалния вестник „Росица“ добих куража да продължа напред, развивайки уменията си в репортажната, пейзажната и портретната фотография. В стремежа си да уловя емоциите в точния момент, да преразкажа със снимки вълнуващите моменти, да отразя неповторимото усещане на природните красоти по свой начин, трупам опит и година след година продължавам да надграждам постигнатото и да търся нови възможности за изява. Очарованието на родния край в различните сезони ме подтиква да търся нови ракурси на вече толкова познати места и да ги показвам по различен начин, такива, каквито предизвикват у мен положителни емоции и възхищение.“

Минчо Тодоров е познат в Севлиево най-вече с благия си характер и своята доброта. С времето популярността му прерасна в майстор на фотографията. Има изключителен усет за обекта, светлината, ъгъла, от който да заснеме. Снима както пейзажна фотография, така и портретна. Негови фотографии са част от разллични национални и чужди издания.

Минчо Тодоров е сред основателите на фотоклуб „Севлиево“ към Народно читалище „Развитие 1870 г.“ и е първият председател на клуба.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ