Американски професор анализира папирус, който описва пътуването на древните египтяни в отвъдното

Днес продължават споровете за съществуването на живот отвъд смъртта. В този смисъл е любопитно да се проследи как жителите на Древен Египет, преди хиляди години, са възприемали отвъдния свят.

Освен Книгата на мъртвите*, има и други ръкописи, интерпретиращи египетските вярвания и ритуали за живота след смъртта. Един от тези документи е Papyrus FMNH 31324. Папирусът е депозиран от американския магнат Едуард Ейер (Edward E. Ayer) в Полевият музей по естествена история (Field Museum) в Чикаго през 1894 г..

Наскоро директорът на Изследователския архив към Чикагския университет, професор Фой Скалф (Foy Scalf), направи ново проучване на документа.

Папирусът е една от така наречените Книги за дишането, колекция от древна египетска погребална литература, датираща от династията на Птоломеите (332 – 30 г. пр. н. е.) и римският период (30 г. пр. н. е. – 640 г. сл. н. е.). Тези тайнствени ръкописи са създадени, за да придружават мъртвите по пътя им към и в отвъдния живот. Думата „дъх“ („дишане“) е, разбира се, метафорична експликация за физиологията на покойника в отвъдното.

Анализът за Първата книга за дишането е публикуван в октомврийския брой на Journal of Near Eastern Studies и според Скалф разкрива неизвестни досега подробности за египетските ритуали при подготовката за отвъдното.

В изследването Скалф твърди, че Първата книга за дишането е трябвало да бъде поставена под главата на починалия, докато Втората е поставяна под краката му. Анализираният папирус е илюстриран със сцени, включващи богът на плодородието Апис.

Скалф потвърждава, че Първата книга за дишането съдържа внимателно подбрани заклинания от Книгата на мъртвите и т.нар. Saite Recension. Съставена е от 165 магически формули от династията на Птоломеите.

Папирусът стилизира отделни заклинания от Книгата на мъртвите в единна „повествователна” структура, фокусирана върху обожествяването на покойника и представянето му пред общността на боговете.

Според Скалф документът може би е открит заедно с други папируси от Книгите за дишането в Тиванския некропол. Копието на Първата книга за дишането е в лошо състояние и не можеше да бъде точно датирано. Основавайки се обаче на граматичните характеристики на текста, Скалф предполага, че папирусът се отнася към класическия средноегипетски период, а впоследствие – и към римския период.

* Папирусът на Ани представлява изцяло запазена версия на Книгата на мъртвите. Открит е в гробницата на високопоставения писар Ани от XIX династия (около 1250 пр. н. е.).  Манускриптът е свитък с дължина малко под двадесет и четири метра, изписан с курсивни йероглифи и богато илюстриран.

Проучване на Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн за древния индиански град Кахокия, разположен на брега на река Мисисипи, до днешния Сейнт Луис, Мисури, САЩ

Една от задачите на археологията е да анализира климатичните въздействия върху различни човешки общества и цивилизации. Често пъти изследванията идентифицират корелация между периодите на климатични промени и активни социални трансформации.

Археологът Тимъти Р. Паукетат (Timothy R. Pauketat) от Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн (University of Illinois at Urbana-Champaign) публикува статия в Journal of Anthropological Research, в която споделя как климатичната кривата през Средновековието* влияе на историческото и културно развитие на могъщите индиански колонии в долината на река Мисисипи.

Подемът на Кахокия започва през Х век, когато градът става център на мисисипийската цивилизация, за което спомага и местоположението ѝ, вливането на трите реки – Мисисипи, Мисури и Илинойс. В този период местното население се е увеличило от 1000 до 40 000 жители.

Никое друго северноамериканско населено място не достига подобна урбанизация чак до края на XVIII век.

Според Паукетат внезапният прираст на населението в Кахония съвпада с мощен религиозен подем, вероятно провокиран от експлозия на свръхнова през 1054 г., осветявайки небето повече от месец.

Проведените през последните години разкопки показват, че по-голямата част от населението на Кахокия е било от имигранти, дошли за религиозни поклонения, след което се установяват в града и околностите му.

В центъра на Кахокия е разположена т. нар. монашеска могила, с височина 100 метра и площ на основата от 5,6 хектара – най-атрактивната историческа забележителност в Северно Мексико. Това е било мястото за провеждане на публични игри и религиозни ритуали. Името си получава от общността на монасите траписти, населявали могилата векове по-късно, след изоставянето на града.

Церемония на парна баня

Паукетат е анализирал нивата на въздушните потоци и валежите в Кахокия през средновековния климатичен максимум и заключението му е, че евапотранспирацията* е основната причина за урбанизацията в долината на Мисисипи.

Паукетат изследва и институционализираната форма на евапотранспирацията – свещен ритуал, известен като „церемония на парна баня“.

Според Паукетат местното население, уповавайки се на поверие за взаимовръзка между живата и неживата материя, интерпретира климатичните феномени като духовни проекции от природата към човека. „Церемонията на парна баня“ е практика за мощен енергиен трансфер, при който водата се превръща в пара, чиято уловена субстанция от жителите на Кахокия ги дарява с лечебен елексир.

„Церемонията на парна баня“ е само един от многобройните ахетипове от културния и социален Ренесанс на Кахокия, който Паукетат нарича „Големия взрив“.

Около 1050 г. сл. н. е. стават характерни непознати дотогава архитектурни елементи и стилове, изразяващи предимно водните и лунните цикли. На мястото на старите селища за кратко време са изградени могили, площади и религиозни сгради. Съществуващите вече светилища са били разширени, като към тях са създадени пътища, свързващи ги с могилите за „церемония на парна баня“.

Моделите на PDSI (Palmer Dough Severity Index) отчитат значителна промяна на климатичните условия през XII век –  рязък спад на валежите и продължително засушаване.

Според проучването именно спадът на валежите и последвалото засушаване се оказват катализаторите за драматичните промени в Кахокия – миграция на населението, презапасяване с хранителни ресурси, недоверие и отказ от церемони и подмяна на култове.

* Равномерни валежи и умерен климат в периода IX-XII и значителното покачване на температурите, спад на валежите и засушаване след XII в северноатлантическия регион.

** Отделяне на влага в атмосферата чрез директни изпарения от земната повържност, от една страна и от растителна транспирация, от друга.

Създаването ѝ се свързва с преход от номадски към заседнал начин на живот

Обиколката на Агуада Феникс (Aguada Fenix) в Табаско (Мексико) е като ходене по пясъчни пътеки, заобиколени от пейзаж с тучна растителност. „Никой не подозираше какво се крие отдолу“, казва Такеши Иномата (Takeshi Inomata), изследовател от Колежа по антропология към Университета в Аризона (САЩ) и един от авторите на проучването, публикувано в сп. Nature. Сред виещите се пътеки и гъстатата гора са скрити създадените от маите древни монументи, които се разполагат на изумителните 563 000 квадратни метра. Това е най-голямата и най-стара структура, открита досега от цивилизацията на маите, датираща от 950 г. пр.н.е.

Благодарение на технологията Lídar, лазерен метод за идетификация на обекти, създаващ триизмерна карта, учените са открили церемониални постройки, построени между 1000 и 800 г. пр.н.е.. Структурите са високи от 10 до 15 метра и от тях тръгват девет пътеки в различни посоки.

Откритията реконструират познанията ни за тази цивилизация. Първоначално се е смятало, че цивилизацията на маите е възниквала постепенно, тоест, село по село, докато се достигне до по-масивни структури. Но новите архиологически доказателства показва обратното: маите са създали първо по-големите постройки, след което са се обособили селищата около тях.

Заседнал начин на живот и социално равенство

Следващият етап на проучването е да се анализира сялата околност и да се види как тази общност е комуникирала с останалите. Дотук най-важната констатация е категоричното доказателство за хипотезата, че цивилизацията на маите е базирана на прехода от номадски към заседнал начин на живот. Според авторите на изследването, преди 1200 г. пр. н. е. общността на този регион не е използвала керамика и е сменяла местообитанието си, в зависимост от хранителните ресурси.

Дълго време учените смятаха, че маите не са водили заседнал живот до около 350 г. пр.н.е.. Днес тази хипотеза е опровергана. Заседналият начин на живот е възникнал много по-рано.

„Това доказателство е ключово за разбирането на миналото и за това как са били изградени древните цивилизациите“, – казва Иномата. – „Със сигурност не са искали да напуснат района, в който са засели царевица, а са останали там, за да япазят от посегателства, да се грижат за растежа ѝ и, в крайна сметка, да приберат реколтата.

Иномата споделя, че иска да продължи с проучванията, не толкова за да открие нови данни за архитектурата, отколкото да изясни начинът на живот и културни традиции на самото общество на маите.

Изненадващо в изследването е, че не дава доказателства за подчертано социално неравенство, което се предполага от предишни проучвания на майската цивилизация.

„Открихме артефакти за социална деферентност, но тя е несъществена. Нямаме ясно изградена ерархия на социалната структура – владетел, обкръжение на владетяля, заможна прослойка, бедни селяни. Всички хора в общността са се занимавали с едно и също нещо, извършвали са една и съща работа – зърнени култури и риболов“, казва Иномата.

Селищата на маите

За Анабел Форд (Anabel Ford), директор на Центъра за изследвания на Мезоамерика към Калифорнийския университет в Санта Барбара (САЩ), „данните от разкопките и големият брой контекстни дати в изследването са впечатляващи. Запознах се с проучването и се удивих от мащаба му. Lider технологията е невероятна научна иновация. И Агуада Феникс е поредният пример. Имам обаче и някои несъгласия. Комплексът е важен за разбирането на прехода от номаден към заседнал живот. Но винаги е имало комуникация между общностите в Мезоамерика*. Въпреки че в Агуада Феникс не са намерени доказателства за комуникация с други общности, артефакти от други разкопки потвърждават това. Например, Такалик Абах (Takalik Abaj) в Гватемала, предлага артефакти с датирани марки, свързващи Олмеките** с маите.“

Форд не е съгласна с авторите на новото проучване и относно социалното равенство: „Вярно е, че строителство в алувиална зона и наличието на мегалитни структури (ресурси, които не са в билизост) предполагат колективна дейност, но това не отрича социална йерархия. Точно напротив, строителство с подобни мащаби е невъзможно без йерархично управление. Мястото обхваща значителна площ и, въпреки че са извършени разкопки от голям мащаб, те не прдеоставят цялостна картина на района. Социалната диферентност ще се изясни, когато се проучат селищата, където е живяла общността. Изследванията се занимават задълбочено с архитектурните паметници, но за да се създадат тези колективни конструкции, са необходими много хора и именно мястото, където са живеели тези хора, бих искала да се проучи. Само чрез анализ на селищата на маите можем да разберем и обясним стратегиите за това уникално строителство и механизмите за оцеляване на цивилизацията.“.

—————-

* Мезоамерика –   историко-културен регион, включващ южно Мексико, Гватемала, Салвадор, Белиз, западен Хондурас, Никарагуа и Коста Рика.

** Олмеки (Olmeks) – древна мезоамериканска индианска племенна общност, населявала неголяма територия в днешно Мексико. Наименованието им е условно. Първото споменаване за тях е в ацтекски исторически хроники от, в които се споменават още от 2000 г. п. н. е..