Мистерия обгръща една от най-известните културни забележителности в Обединеното кралство. Ново изследване, публикувано в списание ScienceDirect засилва мистерията относно произхода на каменните кръгове на Стоунхендж. Според изследването камък номер 80, известен като Олтарният камък, не е бил донесен в равнината от същото място, като останалите.

Повечето от камъните, от които е изграден монументът, идват от планините Пресели (Preseli Mountains), западен Уелс, на около 225 километра западно от Стоунхендж, но сега става ясно, че  Олтарният камък е с различна структура и най-вероятно е дошъл от друг скален масив, намиращ се много по-далеч. „Много е вероятно Олтарният камък да не е добит от магмените скали в планините Пресели, а да е с произход от масив в Северна Великобритания“, казват авторите на проучването.

Олтарният камък е уникален – неговата структура е от червен пясъчник, а не от магмена скала.

Анализите на Олтарния камък показват високо съдържание на барий – 1025 части на милион. Докато при направените 58 проби на другите камъни, само в 4 нивото на барий е над 1000 части на милион. А това е убедително доказателство, че скалата, от която е изсечен Олтарният камък се намира в Северна Великобритания, а не в Уелс.

Смята се, че Стоунхендж е най-емблематичният неолитен паметник в света. Неговите внушителни, вертикални камъни, издигнати около 3000 г. пр.н.е. достигат 4 метра височина и тежат около 25 тона всеки. Множество мистерии обгръщат мястото, а учени и археолози продължават да се опитват да надникнат, поне малко, в загадката Стоунхендж.

Американски професор анализира папирус, който описва пътуването на древните египтяни в отвъдното

Днес продължават споровете за съществуването на живот отвъд смъртта. В този смисъл е любопитно да се проследи как жителите на Древен Египет, преди хиляди години, са възприемали отвъдния свят.

Освен Книгата на мъртвите*, има и други ръкописи, интерпретиращи египетските вярвания и ритуали за живота след смъртта. Един от тези документи е Papyrus FMNH 31324. Папирусът е депозиран от американския магнат Едуард Ейер (Edward E. Ayer) в Полевият музей по естествена история (Field Museum) в Чикаго през 1894 г..

Наскоро директорът на Изследователския архив към Чикагския университет, професор Фой Скалф (Foy Scalf), направи ново проучване на документа.

Папирусът е една от така наречените Книги за дишането, колекция от древна египетска погребална литература, датираща от династията на Птоломеите (332 – 30 г. пр. н. е.) и римският период (30 г. пр. н. е. – 640 г. сл. н. е.). Тези тайнствени ръкописи са създадени, за да придружават мъртвите по пътя им към и в отвъдния живот. Думата „дъх“ („дишане“) е, разбира се, метафорична експликация за физиологията на покойника в отвъдното.

Анализът за Първата книга за дишането е публикуван в октомврийския брой на Journal of Near Eastern Studies и според Скалф разкрива неизвестни досега подробности за египетските ритуали при подготовката за отвъдното.

В изследването Скалф твърди, че Първата книга за дишането е трябвало да бъде поставена под главата на починалия, докато Втората е поставяна под краката му. Анализираният папирус е илюстриран със сцени, включващи богът на плодородието Апис.

Скалф потвърждава, че Първата книга за дишането съдържа внимателно подбрани заклинания от Книгата на мъртвите и т.нар. Saite Recension. Съставена е от 165 магически формули от династията на Птоломеите.

Папирусът стилизира отделни заклинания от Книгата на мъртвите в единна „повествователна” структура, фокусирана върху обожествяването на покойника и представянето му пред общността на боговете.

Според Скалф документът може би е открит заедно с други папируси от Книгите за дишането в Тиванския некропол. Копието на Първата книга за дишането е в лошо състояние и не можеше да бъде точно датирано. Основавайки се обаче на граматичните характеристики на текста, Скалф предполага, че папирусът се отнася към класическия средноегипетски период, а впоследствие – и към римския период.

* Папирусът на Ани представлява изцяло запазена версия на Книгата на мъртвите. Открит е в гробницата на високопоставения писар Ани от XIX династия (около 1250 пр. н. е.).  Манускриптът е свитък с дължина малко под двадесет и четири метра, изписан с курсивни йероглифи и богато илюстриран.

Проучване на Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн за древния индиански град Кахокия, разположен на брега на река Мисисипи, до днешния Сейнт Луис, Мисури, САЩ

Една от задачите на археологията е да анализира климатичните въздействия върху различни човешки общества и цивилизации. Често пъти изследванията идентифицират корелация между периодите на климатични промени и активни социални трансформации.

Археологът Тимъти Р. Паукетат (Timothy R. Pauketat) от Университет на Илинойс в Ърбана-Шампейн (University of Illinois at Urbana-Champaign) публикува статия в Journal of Anthropological Research, в която споделя как климатичната кривата през Средновековието* влияе на историческото и културно развитие на могъщите индиански колонии в долината на река Мисисипи.

Подемът на Кахокия започва през Х век, когато градът става център на мисисипийската цивилизация, за което спомага и местоположението ѝ, вливането на трите реки – Мисисипи, Мисури и Илинойс. В този период местното население се е увеличило от 1000 до 40 000 жители.

Никое друго северноамериканско населено място не достига подобна урбанизация чак до края на XVIII век.

Според Паукетат внезапният прираст на населението в Кахония съвпада с мощен религиозен подем, вероятно провокиран от експлозия на свръхнова през 1054 г., осветявайки небето повече от месец.

Проведените през последните години разкопки показват, че по-голямата част от населението на Кахокия е било от имигранти, дошли за религиозни поклонения, след което се установяват в града и околностите му.

В центъра на Кахокия е разположена т. нар. монашеска могила, с височина 100 метра и площ на основата от 5,6 хектара – най-атрактивната историческа забележителност в Северно Мексико. Това е било мястото за провеждане на публични игри и религиозни ритуали. Името си получава от общността на монасите траписти, населявали могилата векове по-късно, след изоставянето на града.

Церемония на парна баня

Паукетат е анализирал нивата на въздушните потоци и валежите в Кахокия през средновековния климатичен максимум и заключението му е, че евапотранспирацията* е основната причина за урбанизацията в долината на Мисисипи.

Паукетат изследва и институционализираната форма на евапотранспирацията – свещен ритуал, известен като „церемония на парна баня“.

Според Паукетат местното население, уповавайки се на поверие за взаимовръзка между живата и неживата материя, интерпретира климатичните феномени като духовни проекции от природата към човека. „Церемонията на парна баня“ е практика за мощен енергиен трансфер, при който водата се превръща в пара, чиято уловена субстанция от жителите на Кахокия ги дарява с лечебен елексир.

„Церемонията на парна баня“ е само един от многобройните ахетипове от културния и социален Ренесанс на Кахокия, който Паукетат нарича „Големия взрив“.

Около 1050 г. сл. н. е. стават характерни непознати дотогава архитектурни елементи и стилове, изразяващи предимно водните и лунните цикли. На мястото на старите селища за кратко време са изградени могили, площади и религиозни сгради. Съществуващите вече светилища са били разширени, като към тях са създадени пътища, свързващи ги с могилите за „церемония на парна баня“.

Моделите на PDSI (Palmer Dough Severity Index) отчитат значителна промяна на климатичните условия през XII век –  рязък спад на валежите и продължително засушаване.

Според проучването именно спадът на валежите и последвалото засушаване се оказват катализаторите за драматичните промени в Кахокия – миграция на населението, презапасяване с хранителни ресурси, недоверие и отказ от церемони и подмяна на култове.

* Равномерни валежи и умерен климат в периода IX-XII и значителното покачване на температурите, спад на валежите и засушаване след XII в северноатлантическия регион.

** Отделяне на влага в атмосферата чрез директни изпарения от земната повържност, от една страна и от растителна транспирация, от друга.