Един културен въпрос
Можете ли да скицирате какво представлява един поет?
Този въпрос трябва веднъж да се обяви както някога въпросите за турнирите по просветеност, при които състезанието се води за отговор на питането: “Кой е убил господин Щайн? (В романа, който от утре почва да излиза в нашата притурка за забавно четиво) или “Как би играл третият играч, ако първият не спази препоръките, дадени на последния конгрес по бридж?”
Но не може да се очаква, че някой вестник незабавно ще прояви интерес към подобно предложение, ако ли го направи, ще му придаде по-привлекателна форма. Най-малкото тази: “Кой е любимият ви поет?” Също и въпросите: “Кого смятате за най-големия съвременен поет?” и “Коя е най-добрата книга за тази година (също и за месеца) и намирате ли, че може да бъде препоръчвана заради вълнуващото й въздействие?”
По този начин човек от време на време научава какви типове поети има, а те винаги са най-големите, най-значителните, най-истинските, най-признатите и най-четените. Но какво е поетът без съизмерване, кога едно скромно пишещо същество е поет, този въпрос изобщо не е поставян. Несъмнено светът се срамува от него, сякаш той има някакво призвучие от пощенската тръба на Бидермайер. И все пак може да се случи някой да е в състояние да обясни на едно внуче точно какво е кафе “Хаг”, какво ролс-ройс, какво безмоторен самолет, ала да се смути, когато детето попита: “Дядо, по твое време все още трябва да е имало поети. Какво значи това?”
Тогава той навярно ще се опита да разкаже, че поетите са толкова малко необходими, колкото и дяволът. Макар и строго определено да си казва: Ама че дявол! По дяволите! Свадлив дявол! Клет дявол! и още много от тоя род, без изобщо да вярва в съществуването на дявола. Това е свързано с развитието на езика, а за живота на немския език не е поело грижа дори и най-незначителното застрахователно дружество. Едно оправдание, което лесно може да бъде оборено. Защото дори думата поет да означава още толкова малко в историята на духа на нашето съвремие, идните поколения неочаквано ще открият незаличимата й следа. С разсъждението колко много хора днес живеят от думата поет едва ли бихме стигнали докрай, даже да не обърнем никакво внимание на чуждата лъжа, че самата държава твърди: нямала никаква друга грижа освен да доведе до божествен разцвет изкуствата и науките.
Тогава бихме могли да подхванем професорите и семинарите по литература, да преминем и към всички университетски занимания с квестори, университетски разсилни, секретари и други, за чието препитание имат дял и поетите. Можем да започнем и с издателите, да минем към издателствата със служителите и комисионерите, да стигнем до книжарниците, печатниците, фабриките за хартия и машини, до железниците, пощите, данъчните учреждения, вестниците, до министерските референти, до ръководителите на театри – накратко всеки според търпението си би могъл в течение на един ден да очертае тези взаимовръзки надлъж и шир и това, което винаги ще остане неизменно, би било: всички тези хиляди хора ту добре, ту зле, ту изцяло, ту частично преживяват от присъствието на поети, при все чи никой не знае какво всъщност означава поет, никой не може да каже твърдо, че е виждал поет, а всички академии, удостоверявани с награди, връчвания на хонорари, тържества за първенците още не доказват, че са приемали жив поет.
Преценявам, че днес в целия свят действително съществуват още няколко десетки от тях. Дали те могат да живеят от това, че други се препитават благодарение на тях, не е сигурно. Неколцина навярно са в състояние, други не, отново всичко е неясно. Потърсим ли сходни отношения, за да ги съпоставим, вероятно ще е оправдано да кажем: безброй хора преживяват от това, че съществуват кокошки и риби, поради което тези твари не живеят, а умират; и още би могло да се отбележи, че нашите кокошки и риби известно време живеят, защото се налага да загинат. Ала цялото сравнение пропада без смисъл, тъй като хората знаят що за същества са това, че наистина ги има и че сами по себе си не нанасят никаква вреда на рибното стопанство или на птицевъдството, докато поетът безусловно и решително означава, че се накърняват занятията, основаващи се върху поезията. Ако той има пари или щастие, към него няма да са особено придирчиви, но щом без горните две неща смята да претендира за своето лично право на първородство, където и да се появи, въздействието му не е друго, а на призрак комуто е хрумнало да ни напомни за начина на живот, присъщ на нашите прапрадеди, възприет по времето на древните гърци. След няколко безобидни идеалистични уверения в издателствата биха го запитали дали вярва, че може да приготви поетична книга, чийто тираж най-малко от трийсет хиляди екземпляра е сигурен, в редакциите пък биха му предложили да пише кратки разкази и напълно естествено да ги изпраща за потребностите на някой вестник. В случая той следва да отвърне, че не се вижда в подобно качество и че оправдано би предизвикал лошо настроение в театрални трупи, книжарски обединения и други културни общности. И тъй като поетът навред е желан и приет, ала неподходящ както за касови пиеси, така и за развлекателни романи, също и за говорящи филми, с мрачното чувство, че ако се събере на едно място всичко, което не е в състояние да направи, може би наистина му остава само да бъде необикновено дарование. Но и тогава е невъзможно да му се помогне и няма да е човек оня, който най-после не му се разсърди, за да се отърве от него.
Веднъж, когато един такъв умиращ от жажда призрак мина край берлинските извори за печалба, млад обигран пробивен писател, който имаше най-далечната възможност да извоюва заслуги, но и чувството, че нему също не е лесно, потресен изрече: “Боже мой, ако талантът ми беше толкова голям, колкото на това магаре, какво ли бих постигнал.” Той се заблуждаваше.
Превод от немски: Недялка Попова
Есето е публикувано във в. Литературен форум, бр. 12, 2000 г.
