На 21 февруари в Аулата на НУМТИ „Добрин Петков“ – Пловдив се състоя тържествен юбилеен концерт по случай 75-годишнината на акад. проф. Стоян Караиванов, под патронажа на Българска академия на науките и изкуствата, Съюза на българските музикални и танцови дейци и Общинска фондация „Пловдив 2019“.

Емблематична фигура за музикалното ни изкуство с изключителния си професионализъм, значими научно-изследователски и творчески приноси с над 200 публикувани заглавия на учебна, методична и нотна художествена литература, с еталонни педадогически и изпълнителски постижения в утвърждаването на националната ни валдхорнова школа, акад. проф. Караиванов е високо ценен професионалист и дълбоко уважаван авторитет не само от музикалното и научно общество на България, но и извън нейните граници.

Сред препълнената с негови колеги, възпитаници, почитатели, приятели, роднини и официални гости зала, уважили лично с присъствието си празничното честване, бяха:
Председателят на Българската академия на науките и изкуствата – акад. проф. д-р Григор Велев
Главният секретар на Българската академия на науките и изкуствата – акад. д-р Маргарита Каменова
Председателят на Съюза на българските музикални и танцови дейци – Г-н Станислав Почекански
Директорът на ТФ „Музика и танц“ на Българската академия на науките и изкуствата – акад. проф. Емил Янев
Изпълнителният директор на Общинска фондация „Пловдив 2019“ – Г-н Валери Кьорлински
Директорът на Национално училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“ –
Г-жа Нели Попова-Коева
Кметът на Община Стрелча – Г-н Стойчо Чачов
проф. Владислав Григоров – Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“- София и мн.др.

Към тези обществени лица и на основание установената практика за индиректно присъствие подредством отправени чрез организаторите десетки официални поздравителни адреси до юбиляра, бяха съобщени още и имената на:
проф. Петер Дамм – Германия, Почетен член на Световната асоциация на валдхорнистите (САЩ)
проф. Фройдис Рее Векре – Норвегия, Почетен член, бивш Президент на Световната асоциация на валдхорнистите (САЩ),
както и на множеството ръководни дейци, колеги и професори-педагози от Московска държавна консерватория „П. И. Чайковски“, Руска академия за музика „Гнесини“- Москва, Всеросийско музикално общество-Нижни Новгород, Белоруска държавна музикална академия – Минск, Национална музикална академия – Киев, Национална музикална академия „Ференц Лист“- Будапеща, Латвийска музикална академия „Язеп Витол“- Рига, Университет по изкуствата „Джордже Енеску“- Яш , Музикална академия „Джордже Дима“ – Клуж-Напока, Молдавска академия на науките, Академия за музика, театър и изобразително изкуство – Кишинэу , Държавен институт по изкуствата „Антон Рубинщайн“-Тираспол, Държавен музикален лицей „Чиприян Порумбеску“- Кишинэу, Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство -Пловдив, всички щатни преподаватели на Департамент „Музика“ от Нов български университет – София и др.

Програмата под надслов „Валдхорнови дитирамби“ бе изключително разнообразна и съчетаваща ведно музика и тематично избрана поезия със солови и ансамблови изпълнения на разнородни по състав камерни ансамбли с различно селектирани по жанр и стил художествени творби от наши и чужди композитори, някои от които бяха премиерни за България, докато други – приятна изненада с авторски съчинения и преработки от самия юбиляр.

Участвалите изпълнители – специално подбрани и поканени от акад. проф. Караиванов, (актьор-рецитатор, изтъкнати артист-музиканти и изявени негови възпитаници, многократно доказали високите си професионални качества на различни форуми), отново показаха своите завидни изпълнителски умения и интерпретаторско майсторство, емоционално развълнувайки всички – както юбиляра, така и многобройната публика.

Подбраната музика, поднесена с подчертана любов и с висок градус на непосредствено съпреживяване, достави на всички естетическа радост и истинска духовна наслада. И независимо от поудължената продължителност на събитието, празничното настроение с естествено приповдигнатия си тонус от синкретично въздействащото програмно съдържание се запази през цялото време.

Кристина Юмерска– възпитаничка на акад. проф. Караиванов (абитуриентка в НУМТИ „Добрин Петков“), лауреат на редица наши и чужди конкурси, многократен носител на най-престижни награди за артистични постижения и основна драматургична фигура в цялостната конструкция на юбилейния празник, изпълни две от най-трудните художествени творби за соло валдхорна – „Зов“ от операта Зигфрид на Рихард Вагнер, и „Испания“ на Виталий Буяновски , както и Ададжо место и Финале от трио в Ми бемол мажор, оп. 40 на Йоханес Брамс (в партньорство с цигуларката Радостина Стоянова и пианистката Мариела Плачкова, също ученици на НУМТИ „Добрин Петков“)

,

с още три произведения в съпровод на пианиста Борис Мирчев –

Рондо в Ре мажор, KV 514 (386b) по оригиналнално реконструираната версия на В. А. Моцарт; – Анданте кантабиле от Симфония № 5 в ми минор, оп. 64 на П. И. Чайковски (преработка В. Шведов), и Малки инвенции от Стоян Караиванов, които прозвучаха за пръв път в България на юбилейния концерт на самия автор! Така младата валдхорнистка индивидуално и в сътрудничество с гореспоменатите изпълнители, показа на практика в един нелек „публичен маратон“ в рамките на една концертна изява не само нивото на овладяност на изпълнения репертоар, но и на музикалната естетика с характерните й стилови и интерпретационни проблеми за епохите на Класицизма, Романтизма и музиката на ХХ век, предоставяйки на професионалисти и меломани рядката възможност да чуят „на живо“, възпитателно-образователните и изпълнителски постижения на един обучаван по системата за комплексна професионална подготовка от Пловдивската валдхорнова школа и по-точно в класа на акад. проф. Стоян Караиванов.

Васил Влайков (също възпитаник на юбиляра) – солист водач в оркестрите на Държавните опери – Русе и Стара Загора и преподавател по валдхорна в НУИ „Проф. Веселин Стоянов“, заедно със своя ученик Николай

Цанев, дошли от Русе специално за юбилея, поднесоха почти театрализирано, изпълнената с асоциативен хумор „Ретро шега“ за две валдхорни и пиано на Стоян Караиванов в партньорство с пловдивския пианист Елвира Матева (лауреат на множество наши и чужди конкурси за артистични постижения в клавирния

съпровод). Освен споменатото, талантливият русенски ученикизпълни самостоятелно още две валдхорнови съчинения – Концертна пиеса във Фа мажор от Камий Сен-Санс, и – Лирично и Емоционално от Иван Спасов (преработени за валдхорна и пиано от Стоян Караиванов).

Следващите активно концертиращи артист-музиканти у нас и в чужбина, реализирали различни аудио- и видео записи: Лилия Илиева- мецосопрано, доцент, утвърден вокален педагог в страната и зад праница; Юлия Йосифова – валдхорнист, солист оркестрант в НМТ „Стефан Македонски“ и Галина Апостолова – пианист, доцент по „камерно пеене“ в НМА „Проф. Панчо Владигеров“, със завидна стилова и интерпретационна култура ни поднесоха творбите „Алпийски рог“ AV 29, TrV 64 на Рихард Щраус и „Есенно завръщане“ по стихове на Атанас Далчев от Триптих за мецосопран, валдхорна и пиано на Велислав Заимов. И двете оригинални творби за такава рядка ансамблова формация, на българския концертен подиум прозвучават за втори път, при това с подчертано повишен професионален и слушателски интерес.

С финала на концерта, с включената нетрадиционна музика на Лоуел Шоу (в джазов стил) – Трипъри № 3 и Фрипъри № 8 и 9, се привнесе безусловно по-различно настроение и придаде друг емоционално-възприятиен нюанс на концерта, благодарение на разведряващите изпълнения на валдхорновите ансамбли от професионалисти на Държавна опера – Пловдив и на Пазарджишки симфоничен оркестър, които са и част от постоянните активни участници в немалко значими събития, свързани с проявите на националното ни валдхорново изуство, проведени в Пловдив: Димитър Кирилов, Снежана и Румен Илинови, Тодор Тошев, Ирина Чонгова и Калоян Вощански, подкрепени от любезното инструментално участие на контрабасиста Тодор Златарев и на Йордан Василев с ударни инструменти.

С допълващо и находчиво обогатяващо значение за сценарното съдържание на тържеството бе и включената мултимедийна презентация, изготвена от д-р Поля Паунова ( помощник-директор по художествено-творческата дейност в НУМТИ „Добрин Петков“ и член наблюдател на БАНИ), която паралелно с това и в качеството си на водещ програмата на празника, произнесе и едно изключително силно, интригуващо и определено паметно творческо-биографично слово за юбиляра.

Приятна изненада за присъстващите на концерта – като част от същата презентация, бяха включените видеоклипове, с които възпитаници на акад.проф. Караиванов, утвърдили се професионално благодарение и на своя всеотдаен преподавател, изразиха радостта си, задоволството и благодарността си към него и на съдбовния си шанс да работят и се учат от опита и достиженията на именития музикант – тeхния учител.

За тържествената атмосфера на концерта и за юбилейната украса на празничната сцена допринесоха и прекрасните букети, с които беше поздравен акад. проф. Стоян Караиванов след официалното му удостояване със следните престижни професионални отличия: Почетен плакет за принос към съдбините на училището от Национално училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“- гр.Пловдив

,

Медальон за заслуги в образователното дело – „70 години гимназия гр.Стрелча“, „Сертификат за Заслуги“ от Университета по изкуствата „Джордже Енеску“ – Яш, Румъния, както и със „Златна лира“ от СБМТД .

Като своеобразни художествено-творчески откровения, безспорно допълващи получените морални признания по случай юбилейната си годишнина и стимулирали духовния потенциал на различни представители в областта на изкуствата са появилите се по този повод новосъздадени музикални опуси и поетични творби с посвещението „На акад. проф. Стоян Караиванов“: за акордеон – „Балканско капричио“ от Вячеслав Гордзей, Молдова ; за валдхорна и пиано – „Джазов прелюд“ от Румен Бояджиев – син, България (изпълнен за първи път от Юлия Йосифова и Галина Апостолова на 21.02.2016 в НУМТИ „Добрин Петков“); и стихотворението „България“ от Дора Бакалова – Бьотнер, Германия (духовен възпитаник и следовник на акад.проф. Стоян Караиванов). ((Автор: Александра Гаджева
Нов български университет – София))

Откъс от един роман на Мария Колюшева- автор

След горещия август септември дойде неочаквано мрачен, сив и студен. Бях в едно заведение на центъра. Не мина половин час – гледам се задава Анро. Като ме видя, пристигна веднага. Настани се и заразправя нови истории:

– Седя си в най-големия дъжд в десет вечерта пред магазина на Джумаята. Един час седя и – никой. Нит напред, нит назад. По едно време пристига Дидо Професора – мокър, като видра и ми вика: „Арменски глупак, ще пием ли? Взех заплата и имам на сърце да те почерпя. “

Купи двеста грама ром и един пакет „Марлбороу“. Започнахме да пием. По едно време довтасаха полицаите. Дойдоха с една патрулка и викат: „Дайте си личните карти! “ Аз казах: „От де?“ Единият от ченгетата позна Дидо и го пита: „Пиеш ли си лекарствата? “ Дидо отговаря: „Винаги! “ Другият полицай вика: „Остай ги, тея са наши момчета. Нито са наркомани, нито нищо.“ И си тръгнаха. Изпихме патрона и взехме още едно.  Дидо го хвана. Взе да плаче за бившата си приятелка. Едвам го изпратих до тях. Той залиташе. Живее в Капана.

– Чудех се какво да правя и отидох в „Плазмата“. Нямаше ток и още като влязох, светна. Адмирала вика: “Има ли арменски архангели? Дай сега една специална награда за арменеца!“ Вънка валеше страшен дъжд и Тюлена веднага пусна „Raining Blood” на Slayer. Събраха се много хора и Адмирала ми вика: „Застани на пулта и води шоуто ти тази вечер! “ За половин час цялото заведение се напълни с метъли. Пуснах “Dimmu Borgir”, “Pagan’s Mind”, Dominici, “Symphony X” и Dio, “Black Sabbath”, Rusty Cooley. Само от музикални поздрави изкарах двадесет и осем лева.

– На какво ги пускаше? На компютъра ли? Без прожекции ли ги слушахте?

Докато го питах, в заведението, където се бяхме настанили. изгасна токът.

От три дни валеше неспирно. Небето беше метално. Не видяхме никакво слънце, а бурите и поройните дъждове заливаха града и страната. Улиците станаха реки. Падаха дървета в парковете, едва не убиха няколко души. Службите на „Паркове и градини“ не смогваха да ги почистят. Имаше удавени хора и такива, убити от мълнии.

В заведението беше тъмно, но през прозорците струеше все още слаба светлина.

От втория етаж  виждах парка и археологическите разкопки пред Централната поща. В далечината, потънала в сивотата на този дъждовен, сив следобед едва се виждаше високата сграда на бившия Партиен дом. Главната улица лъщеше от оловносивите локви. Небето – от олово и то, беше надвиснало застрашително над родния ми град.

Сетих се за последните горещи новини, а те бяха, че хиляди емигранти от Сирия и Афганистан напират към границите на съседните държави, а властите не могат да удържат потоците от хора, бягащи от войните.

От другата страна – по на изток, Русия и Китай правеха също своите военни учения. В същото това време по магистрала „Хемус“ пълзеше огромна артилерия и се отправяше към Шабла, за да започнат мащабното международно учение “Swift Response”.

Двете     Кореи         инициираха взаимни провокации и точеха зъби. Едно събитие прикова вниманието на много зрители и те наблюдаваха спасителните операции на магистрала „Хемус“, докато шофьорът на една цистерна висеше заедно с нея над двадесет и осем метровата пропаст. Беше спасен по чудо. И в Холивуд не могат да измислят такава драматична сцена.

Загледах се в светлините на отсрещната страна на булевард „Мария Луиза“ където имаше ток, а рекламите светеха в цветовете на българския национален флаг – бяло, зелено, червено. Замислих се за съдбата на България, на моя град, на хората в него, на младежите като Анро, изгубени в хаоса на Новия световен ред.

Той излезе да пуши навън. Видях го да седи на балкона. Красивото му лице започна да се слива все повече с настъпващия нощен мрак, докато той го обгърна. След миг се обърнах отново и там повече не  видях никого. Помислих си, че няма да се върне, но мина време и Анро се появи отново.

Дойде и продължи да ми разказва своята история: „До шест сутринта направихме купона. Оттам отидох и хапнах едно хубаво шкембе в Аджисан махала.”

Рихард Щраус е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен. Един от големите композитори на своето време (края на ХІХ и първата половина на ХХ век ), живял и творил до дълбока старост, чиято музика органично въплъщава традициите на класическия романтизъм с естетиката на „новото“ време в различните й жанрове и форми, – от песента и инструменталната миниатюра до симфоничната поема и операта. Според известния немски критик Леополд Шмид: „Музикалният проблем на нашето време е Рихард Щраус. Неговото творчество бележи нова епоха в музикалната история. Той е най-гениалният представител на модернизма.“

От ранни години той е „закърмен“ с музика от своя баща и негов първи учител по композиция – Франц Йозеф Щраус, многоуважаван и високо ценен инструменталист – виртуоз, известен и като „Йоахим на валдхорната” . В продължение на четири десетилетия същият е първи солист – валдхорнист в оркестъра на Мюнхенската опера, професор в Кралското висше училище по музика в Бавария, уважаван диригент и композитор, оставил множество солови и ансамблови творби за валдхорна.

Като инструменталист голяма част от оркестровата му дейност е свързана с изпълненията на трудните валдхорнови сола в творчеството на Рихард Вагнер. И въпреки че през целия си живот е с резерви към естетическите възгледи и музикалните идеи на композитора, Щраус-баща е несменяем водач на медните духови инструменти на премиерите на музикалните му драми „Тристан и Изолда”, „Рейнско злато” и „Валкюра”. Дори на 60-годишна възраст, той оглавява валдхорновата група и на последната – „Парсифал”!

Прекланяйки се пред признанието, майсторството и таланта на своя баща, с чувство за синовен дълг, Рихард Щраус оставя в наследство едни от най-емблематичните произведения в световната съкровищница за валдхорна, обогатявайки репертоара й в областта на соловото и камерно-ансамбловото творчество със следните оригинални художествени произведения: Два етюда за соло валдхорна, опус 12 (1873 г.); Алпийски рог за глас, валдхорна и пиано, опус 29 (1878 г.); Интродукция и тема с вариации за валдхорна и пиано в Ми бемол мажор, опус 52 (1878 г.); Концерт за валдхорна и оркестър № 1 в Ми бемол мажор, опус 11 (1888 г.); Анданте за валдхорна и пиано в До мажор опус 86А (част от недовършена Соната за валдхорна и пиано, 1888 г.); Концерт за валдхорна и оркестър № 2 в Ми бемол мажор, опус 132 (1942 г.).

Интродукция и тема с вариации за валдхорна и пиано в Ми бемол мажор е написана през 1878 година, с която 14-годишният юноша прави подарък за рождения ден на своя баща. Творбата е негов първи композиционен опит в сферата на соловото му художествено творчество за валдхорна и пиано. Интересна е оценката на родителя за този негов подаръчен жест, изказана в мнението, че „пиесата му е много по-подходяща за възможностите на инструмента флейта, отколкото за валдхорна“. В резултат на това съчинението потъва в забрава до 1988 г., когато именитият мюнхенски изпълнител и валдхорнов издател Ханс Пицка открива случайно пиесата в семейния музеен архив в Гармиш – Партенкирхен, благодарение на което световната й премиера се осъществява след цели 111 години (!?) на 23 юли 1989 г. от ученика Марк Остертаг (също на 14 години !), в партньорство с неговата майка на представителен международен концерт в мюнхенската зала „Карл Орф“.

За първи път у нас пиесата прозвучава на 21 октомври 1992 г. в рецитална изява на абитуриента Иван Вачев и пианистката Светла Данева, състояла се в Аулата на НУМСИ „Христина Морфова“ – Стара Загора.
Направената паметна оценка за творбата от Франц Щраус обаче провокира именития унгарски флейтист Андраш Адориан да я транскрибира и чрез активната си концертна и педагогическа дейност по света, да я популяризира и чрез този инструмент. Нейното първо изпълнение във флейтовия си вариант в България е направено на концерт в Русе от самия аранжор в рамките на ММФ „Мартенски музикални дни“ на 25 март 2000 г.

През следващите две години (1878-1879) Рихард Щраус създава и други художествени произведения, между които един струнен квартет, Увертюра за симфоничен оркестър и Сюита за 13 духови инструмента, трупащи заслужена популярност на младия и все още неизвестен техен автор на открити публични концерти в Берлин и в други градове на Германия.

Първият концерт за валдхорна и оркестър в Ми бемол мажор е написан през 1882-83 година, в три части – Allegro, Andante и Rondo. И макар че Рихард Щраус е 18-годишен, в партитурата на тази му творба вече ясно се проявяват потенциалните възможности на неговия голям музикален талант. Като „klavieraszug“ същият е издаден от “Йозеф Айбл“ (края на 1884 г.), докато първото официално публично изпълнение на творбата е на 4 март 1885 г. в Майнинген от солиста Гюнтер Лейнхоз и Саксонския придворен оркестър под диригенството на Ханс фон Бюлов. Любопитна историографска подробност за този негов опус е, че е една от представените си дипломни работи при завършване на специалността „Композиция“ в Мюнхенския университет. Благодарение на притежаваните високи художествени качества много скоро концертът става еталон на изпълнителско и интерпретаторско майсторство за концертиращите валдхорнисти и за свирещите на инструментите тромбон и туба в Европа.
За първи път творбата прозвучава и в България в изпълнение на Тодор Танев Вучков (солист-оркестрант от колектива на Софийска оперна дружба) със съпровод на пиано в сборна публична изява в столицата, състояла се в края на 40-те години на ХХ век (по доклад на студента Георги Парцов пред катедра „Духови и ударни инструменти“ в БДК-София).
Като ансамблов вариант за четири солиращи валдхорни в аранжимент на Фердинанд Еккерт (1865-1941) – чех по произход, съчинението за първи път (но само с първата си част Allegro) е изпълнено през м. май 1988 г. в гр. Бургас от ученици на Музикалното училище „проф. Панчо Владигеров“(преп. Тодор Тодоров) с оркестъра на Бургаската филхармония.

През 1888 година по случай Сребърната сватба на своите родители (Франц Щраус и Жозефина Пшор), Рихард Щраус композира Andante за валдхорна и пиано в До мажор. Замислено като част от самостоятелна Соната, това сантиментално негово намерение остава неосъществено.
Премиерно за България, тази творба е изпълнена от 9-годишния пловдивски възпитаник на НУМТИ „Добрин Петков“ – Венко Делигрудев в сътрудничество с пианистката Наташа Гяурова през април 1974 г. на Първата национална среща на валдхорнисти в Пловдив.

Вторият концерт за валдхорна и оркестър в Ми бемол мажор е едно от последните значими произведения в творчеството на композитора. Написан шест десетилетия след Първия концерт, когато цялото художествено наследство на Рихард Щраус е вече факт, в тази творба са заложени характерните за зрелия му стил черти с много по-сложното инвенционно и структурно осмисляне на използвания музикален материал , широко разгърната контрапунктична фактура с богата темброва драматургия и нехарактерна повествователна комплицираност в соловата партия, която насища с импулсивна и кипяща от енергия и жанрова характеристичност музика, при нетрадиционна динамичност на композиционното й развитие. Като форма (аналогично на първия) концертът е структуриран в три части – Allegro, Andante con motо и Rondo. Създаден през 1942-ра, той е изпълнен за първи път на 11 август 43-та година в Залцбург със солист Готфрид фон Фрайберг и оркестъра на Виенската филхармония с диригент Карл Бьом.
През декември 1965г., концертът е изпълнен за пръв път и в България от студента Атанас Атанасов ( ученик на проф. Карел Стари), в клавирен съпровод на Димитър Минков, на катедрен концерт в залата на Българска държавна консерватория.
Първото публично изпълнение на произведението, записано и излъчено от Радио-телевизионен център – Пловдив е осъществено на 26.06.1979 г. от 17-годишните ученици на Стоян Караиванов – Александър Чонгов и Андрей Петков в Градска концертна зала с Пловдивска филхармония под диригентството на Добрин Петков. Докато световното валдхорново величие Херман Бауман е първият гост-солист у нас, представил се с този концерт в София и Варна през юни 1983 г. с оркестъра на Варненска филхармония под диригентството на Иван Маринов.

Към споменатото до тук и на основата на цялостното творчество на Рихард Щраус, обхващащо две големи области – програмната симфонична музика и операта, плюс множеството вокални творби, инструментални концерти и камерна музика, не е трудно да се стигне до обективния извод за създаденото в областта на камерните инструментални ансамбли, че е сравнително най-малобройно, естетически по-скромно и присъстващо предимно в ранните му юношески опуси, останали като изолирани образци в процеса на неговото художествено себеизграждане като композитор.

Сонатата за виолончело и пиано във Фа мажор, съчинена на 16-годишна възраст (1880 г.) е първото значимо художествено постижение на младия творец, репертоарно наложило се на концертния подиум със структурната изисканост на композиционната си форма, нетрадиционна инвенционна повествователност, неимоверно възвишена и непосредствена лиричност и завладяващо полифонично майсторство. Близостта й със звуковия строй и с характерното за валдхорновия изказ музикално съдържание, привличат вниманието на изтъкнатия пловдивски педагог-инструменталист Стоян Караиванов, който въз основа на задълбочен изпълнителски анализ съавторски я преработва и обогатяващо допринася за запълване на репертоарния недостиг в жанра от такава литература по специалността.
Като художествена преработка (транскрипция) сонатата за първи път е изпълнена от абсолвентите Юлия Йосифова (валдхорна) и Ана Иванова (пиано) от класа на доц. Стоян Караиванов на 17.12.1996 г. на дипломен концерт по камерна музика в Концертната зала на АМТИИ – Пловдив. В този инструментално-изпълнителски вариант същата е авторски патентована и издадена от „Тафпринт“ – Пловдив през 2013 г.

Наследник и искрен почитател на художествените достижения на предшестващите го гениални представители на немската музика Бетховен, Менделсон, Шуман и Вагнер, Рихард Щраус убедително доразвива техните „авангардни“ идеи в жанрове, чрез които се налага в музикалното изкуство: симфоничната поема, операта и вокалното творчество. Съчетали в едно оригиналния му композиционен език със специфични негови виртуозни и хармонични находки, те формират и белезите на характеризиращия го уникален стил на творец, – неповторимо пищна оркестрация и изключително разкрепостени и „модерно“ използвани традиционни класични форми.

В сферата на музикалния театър той е автор на 17 опери, от които по-значителни са „Саломе“, „Електра“, „Кавалерът на розата“, „Жената без сянка“, „Интермецо“, „Елена Египетска”, „Арабела“, „Капричио“ и др. С големи художествени достойнства от симфоничното му творчество са поемите-шедьоври „Дон Жуан“, „Тил Ойленшпигел“, „Смърт и просветление“, „Дон Кихот“, „Животът на героя“, както и програмните му симфонии „Домашна“ и „Алпийска“.

Освен като композитор, в музикалната история Рихард Щраус се утвърждава и като блестящ диригент, работил в най-различни оперни театри (включително Вагнеровия в Байройт) и водещи филхармонични оркестри на Западна Европа.
Не по-малко разнообразна и впечатляваща е обществената му дейност с получените признания и заемани важни и отговорни постове в разнородни музикални институции: Прославен композитор и Маестро, ”Почетен доктор”на университетите в Хайделберг и Оксфорд, член на Академията на изкуствата в Берлин, Главен диригент на Виенската опера (1919-1924 г.), почетен член на Обществото на музикалните фестивали в Залцбург, почетен гражданин на Мюнхен и Виена, почетен ректор на Висшето училище за музика във Виена и др.
След 1924г. работи само като гастролиращ диригент. Последната му изява е през 1947 г. в Лондон.

Паралелно с всичко изброено до тук, той е автор на теоретичен труд за дирижирането – “Десет златни правила. Записано в албума на младия диригент” (1925 г.), и равнопоставен съавтор – редактор с встъпително предисловие, допълнения и коментари на “Голям трактат за съвременна инструментация и оркестрация” от Хектор Берлиоз (1904 г.)

Като цяло изкуството на Рихард Щраус може да се определи за кулминационен връх на късния романтизъм в Европейската музика, а неговото творчество – като съдба, абсорбирала и надградила традициите на многовековното немско изкуство.

((Автор: Александра Гаджева
Нов български университет- София))