По думите на Рамон Карлос Буера сиа Санчес Нина Рамо:

Времето в тази мексиканска пустош се изнизваше бавно и мъчително, като през тънко отворче на пясъчен часовник. И точно там, в това отворче, бе заседнал барът на Рамон. Изкуствен оазис на сред пустошта или гниеща отломка, трудно бе да се дефинира.

Пясъкът, носен от ветровете на времето, се процеждаше през дъските, като суроватка през тензух, а вън от бара оставаше само сгъстеният пущинак. Тук, той бе виждал всякакви хора, всякакви съдби и неволи. Но всяка вечер заспиваше в очакване и се събуждаше пак с него. Вятърът да утихне, песъчинките да замълчат и само звукът от проскърцващата врата, като ръждясало шило, да прониже тишината… и тя да влезе, като видение – боса, с прасковени нозе, стигащи до ръба на ефирната й бяла рокля. Рамон живееше за този миг. Измислен или реален, нямаше никакво значение, щом всеки път изскърцваше вратата.

 

 

Той беше кукла, изплетена на една кука, от едноръка бабичка, която живееше на таванската стая в подземен гараж. Обичаше да се заглежда по пухкава, жълтеникава прежда, ала след схватка със стария котарак на бабата – това удоволствие намаля на половина. Тюркоазени – такива бяха очите му. Внос от далечния изток. Днес, подобни копчета не се намираха. Имаше само някакви стари, ръждясали – изпаднали от военни униформи. С тях трудно се виждаше, и често светът изглеждаше по – мрачен, отколкото е. Бе чул, че някъде там, в далечен град – живее момиче, което обича да шие. Тя имала колекция от всякакви копчета. Събирала ги още преди войната.

Плетеното му сърчице трепна – Ами ако има тюркоазени?

Взе игла, конец и решението да тръгне на дълъг път. Питаше се, дали ще види Света отново цялостен – такъв, какъвто го помни. Но Светът бе разделен от война и никога нямаше да бъде същия. Оставаше му надеждата за пухкавата, жълтеникава прежда.