ПО  ВЪЛНИТЕ  НА  НАДЕЖДАТА

от Нели Лишковска

за поетичната книга „Зад вратата на мансардата” на Ивета Данаилова, изд.”Потайниче”, 2016г.

 

Ивета Данаилова

Въпреки „градското” си заглавие, в тази книга няма врати, мансарди или подобни разпознаваеми елементи от това пространство. Те се явяват само от време на време, при това – с подчертано метафорична функция. Фокусът на поетичния интерес на Ивета Данаилова е зает от нещо друго.Това е мотивът за водата  във всичките му възможни форми, превъплъщения и смисли. Налице е цялата гама от проекции на този образ – от росата и тихия ромон на извора до буреносните порои и ледени капчуци. Дъждът често  се среща като стилистична фигура и като структурен похват, около който се завихрят цяла поредица от емоционални преживявания.

…Потеглила към долната земя,

обърната страна на рая,

да ни спаси, да отнесе калта

със приливни вълни

небето

овързала с въжета самота…

„Сто години дъжд”

Образът на дъжда поставя смислови акценти и се проектира върху обекти като музиката („Concerto”), аромата на лавандула („По вътрешния коридор”),визуална картина(„Някога в едно дъждовно лято”) или лед („Зимата остана по капчук…”).

Освен всичко останало, този образ може да наложи и засили не само естетическите възприятия на читателя, но и да внуши дълбоко психологически преживявания.Като подсъзнателния страх от  скритото, тайнственото, престъпното.

 

…и влагата на застоялите подземия

където трупаш

дребните си подли прегрешения…

„В матрицата”

 

На другия полюс е приказното и фантастичните трансформации на водата.Сянката на нейното присъствие се открива в „Следствие”, „Прошепнато от една раковина”, „Островът”. Мъглата също е част от този мотив за дъжда.В нея се съсредоточава погледа.Той търси, опитва се да узнае.Неясен е, но присъстващ със звука на „глухи чанове”:

…Сутрешният дъжд,

останал да се стича по тревата,

се отронва като глухи чанове…

„Дрямката на овчаря”

Особен момент е липсата на субстанцията Н2О в целия цикъл „Паралелни светове”.В космическия вакуум няма вода. Пространството на черните дупки и антиматерията предполагат други същности. Но тук „водният дух” съществува като повей, шепот или далечно ехо.Ивета Данаилова пак поставя своя символ подобно белег и сякаш сътворен наново. Думи като „езеро”,”океан”, „реки”, „вълни”, „капка”, „приливи”, „потъвам” и т.н. – пораждат у читателя такива„водни” асоциации, въпреки безвъздушната безкрайност на галактиките.

Това не само насочва вниманието към непрекъснатия ход на времето, но и по някакъв специфичен начин „разтича” пространството. Прави възможно то да се разлее извън границите си и собствените си рамки.Цикълът „Паралелни светове” може да се разглежда още като обобщение на предходните три части в книгата. Едновременно с това е и препратка към следващия, последен цикъл „Изгубени адреси”.

Тук битието е открито и казващо всичко.Без имагинерност и вселенски липси.Появява се образа на пристанището като еманация на  човешкото присъствие и отсъствие.Като симбиоза от двете.

Този град

вместо корен

се е вкопчил в живота

с пристанище…

„Този град…”

Животът като пристанище – от потъването на мечтите до изплуването на надеждата.

Поетичният свят в „Зад вратата на мансардата” на Ивета Данаилова се отличава със своята засилена пейзажност и метафоричност. Изящни стихове, които ще помогнат на читателя да види околния свят с нови очи.Очи, измити в росата на една красива сетивност.