Автор: Педро Ногучи

Нацистка Германия е имала амбициозни планове да завладее Антарктида по време на Втората световна война. Нацистите са вярвали, че континентът може да бъде използван като база за техните операции, да им осигури достъп до ресурси и стратегически предимства. В преследване на тази цел те предприемат няколко експедиции до континента, но в крайна сметка, опитите им да създадат плацдарм на Антарктида, се провалят.

Интересът на нацистите към Антарктида възниква в края на 30-те години на миналия век, тъй като регионът е важен стратегически. През Първата световна война Германия губи няколко африкански колонии, военноморска база в Китай и няколко острова в Тихия океан. А това са стратегически ограничения – липса на пристанища на различни географски ширини. В неизбежния нов световен конфликт Германия се нуждае от бази в южното полукълбо, които са от съществено значение за снабдяването на кораби и подводници.

От началото на века Германия постигна няколко напредъка в региона – от метеорологичната станция в Порт Молтке, на островите Южна Джорджия, до легендарната Първа германска антарктическа експедиция с кораба „Гаус“, водена от професора по геология Ерих фон Дригалски през 1903 г.. Въпреки това, след Първата световна война програмите са спрени. Версайският договор, който официално слага край на военните действия между Втория райх и съюзниците, принуждава Германия да се откаже от всякакъв териториален суверенитет извън Европа. Хитлер обаче, пренебрегвайки санкциите, нарежда планът за Антарктика да влезе в ход.

Ролята на технологиите в нацисткия план за завладяване на Антарктида

Технологиите изиграват решаваща роля в нацисткия план за завладяване на Антарктика по време на Втората световна война. От напреднали военни тактики до новаторски научни изследвания. Нацистите използват новите технологии, за да получат предимство пред враговете си и да осъществят контрол над континента.

Използват различни технологии като подводници, самолети, радарни системи и оръжия. Наемат учени и инженери за разработване на нови технологии, като системи за прогнозиране на времето и дори ракетна програма, която може да изстрелва ракети от Антарктида. Всички тези постижения биха им позволили да създадат бази на континента и да получат достъп до ресурси, които иначе биха били недостъпни.

Системите за наблюдение биха им позволили да наблюдават всяка дейност на континента и да контролират потенциални вражески шпиони, проникнали в техните редици. Това би им позволило да бъдат една крачка пред всички в завладяването на Антарктида.

Антарктическата експедиция

По време на честванията за шестата годишнина от идването на власт на Адолф Хитлер (30 януари 1939 г.), Карл-Хайнц Рьобке изнеся реч, за да подчертае постиженията на фюрера и да оповести плановете му за завладяване на Антарктида. На 17 декември 1938 г. е организирана третата германска експедицията Нова Швабия, която отплава от пристанището на Хамбург към южните райони на борда на кораба MS Schwabenland.

Екипажът се състои от 82 души и разполага с два хидроплана (Boreas и Passat). Целта на мисията е да изследват ледената покривка, флората и фауната и да извършат геоложки и хидрографски проучвания. Но това не е бил само териториален интерес, регионът е имал и търговска стойност за германския режим. От 20-те години на миналия век китовата мас се превръща във важна суровина за икономиката на Германия – използва се в много в хранителни стоки, от маргарин до почистващи продукти. Първоначално индустрията използва животински и растителни мазнини, но след като след Първата световна война Германия губи колониите си, е принудена да търси нови източници на мазнини.

С течение на годините зависимостта на Германия от китова мас става все по-голяма, което принуждава националсоциалистическия режим да насърчава развитието на местната китоловна индустрия, създавайки своя собствена флота, която да осигури по-добри търговски условия. През 1935 г. Германия консумира половината от световното производство на китова мас, превръщайки се в най-големия купувач на тази суровина. По време на войната месото от китове се превръща във важен източник на храна, която може да се съхранява дълго време замразена. Освен това китовата мас се използва като смазка и в производството на нитроглицерин.

Друга причина за експедициите до Антарктида е търсенето на нови територии, които да бъдат добавени към Германия. На 3 февруари 1939 г. хидропланите Passat и Boreas обследват обширните ледени територии и откриват идеален оазис за създаване на база. Пилотът на самолета Ричард Ширмахер пише в дневника си:

„Намерихме скално образувание с блестящи водни басейни. Те се разполагаха на 100 метра северно по скална равнина, която се издига от леда с външна температура от -5ºС. Цялата скалиста равнина е почти без сняг и лед.“

Хидропланът Boreas, се връща на мястото на следващия ден, за да го проучи по-подробно. Метеорологът Херберт Регула и фотографът Макс Бундерман, които са на борда на хидроплана, правят стотици снимки. Те наричат това място Нойшвабенланд (Neuschwabenland) или Нова Швабия.

На 5 февруари 1939 г експедицията забира в земята на Антарктида нацисткото знаме, маркирайки бъдещата база. Месец по-късно експедицията акостира в Кейптаун, ЮАР, където ги чака поздравителна телеграма от Херман Гьоринг. В средата на април MS Schwabenland се завръща в Хамбург, където е посрещната от висшите нацистки власти.

Експедицията прави 11 600 въздушни снимки, с които подробно се картографират няколко региона от Антарктида. Всички географски обекти са кръстени на членове на експедицията.

Но не след дълго се установява, че намеренията за научна мисия са само фасада и че истинската мотивация е политическа и икономическа. Въпреки че експедицията е секретна, германските вестници разпространяват информация за нея само седмица след нейното завръщане, което предизвиква големи полемики в продължение на години.

Падането на нацизма през 1945 г. слага край на германските планове за ледения континент, но не спира възпроизводството на митове и легенди около тайните им планове в далечните, южни земи. След самоубийството на Хитлер, лидер на Третия райх става военноморският адмирал Карл Дьониц. На 8 май 1945 г. Дьониц подписва капитулацията на Германия пред Съюзниците и Съветския съюз, което слага край на войната. По-късно той е арестуван от съюзническите сили и отведен в Нюрнберг, за да бъде съден за военни престъпления. Има версии, че след като научил за присъдата си, Дьониц се засмял, казвайки, че бъдещето на Германия е завинаги гарантирано в „неуязвима крепост в центъра на вечния лед“.

Въпреки че думите му не могат да бъдат потвърдени от исторически документи, слухът за тях бързо се разпространява в медиите от онова време. New York Times и Montreal Daily Star пишат: „След капитулацията на Германия през май 1945 г. голяма част от нацистките технологични разработки са преместени в неизвестни скривалища в Арктика, Южна Америка и Антарктида.“

Според други публикации от 50-те години на миналия век, официалното обяснение на правителството на Съединените щати за наблюдавани НЛО е доказателство за наличието на нацистки летателни апарати, позиционирани в отдалечени и недостъпни региони на света. Тази хипотеза на медиите така и не беше потвърдена от властите.

Тази статия е публикувана в Codigooculto и е възпроизведена тук под лиценз Creative Commons. Щракнете тук, за да прочетете оригиналната версия (на испански език).

Ако трябва да изброя най-дълбоките интелектуални преживявания в живота си, като избера две или три от тях (тенденциозна задача, знам), ето едно – да чета Хайдегер. Бях в края на двайсетте и се борех с дисертация за природата на съзнанието (какво е то, откъде идва, как се вписва в материалния свят). Това се оказа невъзможна тема. Всичко, което четох и надграждах в съзнанието си, беше само опростяване на реалното битие, представяйки го или като материално, или като духовно определено — никога и двете.

След това, в течение на една година, четох шедьовъра на Хайдегер от 1927 г., „Битие и време“, заедно със „За същността на истината“, книга, събираща поредица от лекции, които Хайдегер изнася през 1932 г. Почувствах се като човек, който цял живот е живял на приземния етаж и изведнъж намира експресен асансьор до покрива, откъдето може да види звездите. Хайдегер е разработил свой собствен начин да опише природата на човешкото съществуване. Но не религиозен и не научен, а обхваща всичко – от камъка до душата. Вместо за субекти и обекти, Хайдегер говори за „битиета“. Светът, твърди той, е пълен с битиета – числа, океани, планини, животни – но хората са единствените, които се интересуват какво означава да бъдеш себе си. (Човешкото битие, пише той, е „битие, в което нашето Битие е единствения проблем на Битието.“) Това ни извисява. Планините може да ни надживеят, но не могат да бъдат над нас. За Хайдегер човешкото битие е с уникални дискурси, които той назовава: отхвърленост, падение, проекция. Тези думи за него отразяват начина, по който се опитваме, в потока на времето, да „заемем позиция“ относно това какво означава да съществуваш. (Оттук и заглавието: „Битие и време.“)

В „За същността на истината“ Хайдегер предлага различна и според мен по-рационална идея за истината от всяка друга, която съм срещал. Той смята, че преди да узнаеш истината за нещата, трябва да те е грижа за самите тях. Грижата е на първо място, защото грижата за нещата ги „разкрива“ в ежедневния живот, така че да могат да бъдат известни. Ако не ви е грижа за нещата, те остават „скрити“ – да си жив означава „да бъдеш заобиколен от скритото“. (Извечното интелектуално познание е базирано на идеята, че грижата и липсата на грижа за нещата имат история и че тази история оформя нашето мислене.) Това е смирен начин да мислим за истината. Макар да твърдим, че „знаем“ за много неща, всъщност обикновено „знаем“ истината само за някои от тях. Казано по друг начин: истината е както това, което изживяваме, така и онова, което знаем.

Когато четях книгите на Хайдегер, „знаех“ – но не ме интересуваше особено – че е бил нацист. (Той се присъединява към партията през 1933 г., само година след лекциите от „За същността на истината.“) Бях толкова очарован от неговата философия, че принадлежността му към нацистката идеология остана „скрита“. Но въпреки че идеите на Хайдегер бяха ярки и настоящи, биографията му принадлежеше на миналото и с течение на времето този безгрижен поглед върху философията му ставаше все по-труден. Това до голяма степен се дължеше и на професора по философия, Питър Трауни, който публикува някои от антисемитските писания на Хайдегер. Трауни е директор на Института „Мартин Хайдегер“ към университета във Вупертал, Германия и редактор на „черните тетрадки“ на Хайдегер. (Хайдегер пише в малки тетрадки с черни корици в продължение на почти четиридесет години – публикуването на всички текстове от тях може да отнеме десетилетия.)

Нормално е да се предположи, че Хайдегер, бидейки нацист, е бил и антисемит (макар и не непременно „вирулентен“, каквото и да означава този термин). Но както Ричард Броуди отбелязва, някои пасажи от тетрадките разкриват особено обезпокоителен вид антисемитизъм – такъв, за какъвто не бихме предположили у Хайдегер. Те показват, че наред с баналните и невежи антисемитски постулати (за световна конспирация на евреите, „разгръщащи своето влияние“), той също така се опитва да формулира и специален, философски и дори хайдегеровски вид антисемитизъм. (Евреите, пише той, са „изкоренени от Битието в света“, тоест неспособни са да се грижат и да знаят истински.) Тези пасажи, някои от които са писани по време на Втората световна война, представляват само няколко страници от повече от хиляда. Но те силно разтревожиха хайдегерианците, защото показват, че Хайдегер не е имал проблеми да използва собствената си философия за антисемитски цели. Философията, подобно на математиката, има дискурс, който не е просто език, а система. Повреда в някой сегмент на системата предполага повреда навсякъде другаде. В книгата „Хайдегер и митът за еврейската световна конспирация“ Трауни задава неизбежния въпрос: може ли философията на Хайдегер, като цяло, да бъде „омърсена“ от нацизма?

През втората седмица на април, 2014 г. Трауни посети Ню Йорк, като лектор във форума, посветен на Хайдегер и нацизма, организиран в Ийст Вилидж от Гьоте-институт.
Трауни винаги събира много хайдегерианци – доброжелателни и враждебни. Студентите от долните курсове се бяха разположили до огрените от слънцето прозорци в задната част на университетската аудитория. (Една двойка се прегръщаше, очевидно на първа среща.) По-напред се нареждаха старите вълци, които обикновено са по-релативно и консервативно настроени –  за тях въпросът: Хайдегер? е от професионален характер. Отпред посивели глави маркираха намръщената зона на преподаватели и професори. А най-отпред бяха лекторите на форума – Трауни и двама американски професори по философия, Роджър Берковиц и Бабет Бабич. Навън беше пролет. Вътре – сумрачно, задушно и погребално.

Присъстващите не знаеха какво да очакват от Трауни (все пак беше германец) – неразбираем херменевт? Готин съдия на историята? Той се оказа висок, обезоръжаващ петдесетгодишен мъж, който звучеше не толкова като съдия, колкото като разочарован любовник. С мек немски акцент обясни какво е било да прочетеш тетрадките за първи път. „Разбира се, имаме пасажи за Хьолдерлин, за Ницше, за болшевизма“, каза той – обичайните теми на Хайдегер. „Но тогава, внезапно, пасаж за евреите… Мислиш си: добре, какво от това… давай напред! Но следва втори, трети, четвърти, шести… Спираш. Какво, по дяволите, е това! Защо го пише?“ Като хайдегерианец, четенето и публикуването на тези пасажи беше „много болезнено“ за мен, каза Трауни.

Публикуването на „черните тетрадки“ създава и редица интелектуални и професионални недоразумения за Трауни. „Аз съм директор на Институт „Мартин Хайдегер“ и моето желание е да бъда такъв по-дълго“, каза той, предизвиквайки смях в публиката. („Не можеш да бъдеш директор на института „Адолф Хитлер“, пошегува се един от студентите.) Трауни продължи: „Ако приема, че Хайдегер е бил антисемитски философ, това е катастрофа за мен.“ А това беше вярно, в различна степен, за мнозина в залата.

Берковиц прочете пасажи от черните тетрадки. Единият започваше така: „Евреите, с вродената си пресметливост, живеят прекалено дълго според расовия принцип, с което ожесточено се съпротивляват на неговото последователно прилагане.“ Когато Бърковиц свърши, беше достатъчно тихо, за да се чуе движението по Бауъри. След това професорите взеха думата, опитвайки се да дадат мнение за чутото току-що. Но бързо се разбра, че не знаеха какво да кажат – изричаха разпокъсани и противоречащи фрази. След известно време форумът беше прекъснат за вино и бисквити – най-мрачният час за коктейл.

При рестартирането на форума, настроението беше по-философско. Някой отбеляза, че синовете на Хайдегер са участвали във войната (и двамата са били затворени в руски лагери за военнопленници) – може ли това да обясни ирационалността на неговото мислене? Появи се също учудване как Хайдегер, решавайки да публикува тези тетрадки, си е представял реакцията на хората. Дали не е търсел прошка, компрометирайки се по този начин? Антисемитските пасажи са писани през 40-те години на ХХ в., което повдига въпроса за тяхната релевантност към „Битие и време“, писано през 20-те. „Винаги съм предпочитал ранния Хайдегер“, сподели един от присъстващите с видимо облекчение.

Имаше умора в голяма част от дискусията, сякаш хайдегерианците, притискани твърде дълго, може би най-накрая са прекрачили ръба на своята толерантност. От 1987 г., когато Виктор Фариас, чилийски професор и бивш ученик на Хайдегер, публикува книгата „Хайдегер и нацизмът“, хората, които се интересуват от Хайдегер – т.е. хората, които предпочитат да прекарват времето си в размишления за природата на Битието, се оказаха принудени да мислят и за нацистите. Нацизмът на Хайдегер става автономна тема, генерираща мащабна биографичност („Хайдегер: Политически живот“ на Хуго От) и интерпретативна полемика („Хайдегер: Въвеждането на нацизма във философията“ на Еманюел Фей).

Тези книги винаги са били противоречиви сами по себе си. Но с тях хайдегерианците свикват с определен набор от факти. Когато Хайдегер се присъединява към нацистката партия през 1933 г., той има професионална причина да го направи: тя е в контекста на новата му позиция като фюрер-ректор (буквално: президент) на Фрайбургския университет. Но има и по-интуитивна нагласа. Снимки, които няма как да бъдат пренебрегнати, го показват с мустаци на Хитлер. През същия период Хайдегер казва пред студентите си: „Нека теориите и идеите не бъдат правилата на вашето битие. Самият фюрер и само той е германската реалност и нейния закон днес и за в бъдеще“. През 1935 г. той говори за „вътрешната истина и величие“ на националсоциализма. Но Хайдегер не е бил доктринерски нацист – един от неговите студенти си спомня, че когато партията въвежда поредица от задължителни лекции по политическо образование, Хайдегер гони от катедрата студент, произнасящ партийна реч („Това бърборене да спре веднага!“, извикал той) и със задоволство започнал да слуша следващия студент, говорещ за Фройд. Като ректор той се обявява против уволнението на трима професори евреи, а след войната някои от студентите и колегите му евреи заявяват, че не е бил антисемит. И все пак, пряко и косвено Хайдегер е ангажиран с нацистката идеология и пропаганда – прилага законите за „прочистване“ на режима, например, отказвайки финансова помощ на „неарийски“ студенти.

През 1934 г. Хайдегер се отказва от ректорството, вероятно под натиск от членове на факултета, които негодуват срещу влиянието на нацистите. А с времето резервите му към режима се задълбочават. Той не споделя биологизма или технофилията на нацистите и смята тяхното мислене за грубо. Някои казват, че Хайдегер се е дистанцирал от нацизма, защото егоизмът му на велик философ предполага, че с нацистите го свързват чисто философски дискурси, но когато осъзнава, че те не са никакви интелектуалци, той се отдръпва. Остава член на партията до 1945 г., но само в периферните ѝ структури. След войната споделя с приятели, че участието му в нацистката доктрина е било „най-голямата глупост в живота ми“. Хана Аренд, жената до Хайдегер в продължение на много години, казва, че е смятала неговия нацизъм за „бягство“ – зле обмислен опит за намеса в света на човешките дела“. И все пак Хайдегер никога не се е разкайвал, че е нацист. Дори нещо повече – до последния си ден (1976 г.) той никога не се е противопоставял пряко и публично на Холокоста. (Есето на Томас Шийхан, „Хайдегер и нацистите“, е отличен, но обезсърчаващ преглед на нацистките години на философа.)

Според Берковиц Хайдегер е „нацист по по-различен начин, отколкото другите нацисти“. Презумпцията за по-висша, по-интелектуална форма на нацизъм едва ли оневинява Хайдегер, но ако неговият нацизъм се приеме за специален случай, е по-логично да се постулира, че той не трябва да замества интелектуалното му наследство. Бабет Бабич напомни, че исторически, гениалността е белязана от компромиси: редица художници, писатели и мислители са изричали, извършвали или писали неща, които са грешни, дори зловещи. „Аз съм ницшеанец, а ницшеанците са свикнали с това Ницше да изрича ужасни неща за евреите, а също и за жените. Професорите по философия, имат мисия да защитават значимите мислители, дори и да са казали или направили ужасни неща, защото иначе е много лесно един блестящ ум да бъде изтрит от интелектуалния пейзаж. До ден днешен Ницше рядко се преподава при защита на докторати. Хайдегер също не се преподава много често на това ниво“, каза Бабич. Накратко: Не изхвърляйте бебето заедно с водата от легена!

Трауни не възприема дискретността като условие за истина. Той винаги е изричал неудобните неща публично, без значение от настроението отсреща. И сега не беше по-различно: „Невъзможно е – Хайдегер, не можеш да кажеш това!… Дори и да си най-великият философ на двадесети век, това е отвъд границата.“ В същото време Трауни вижда изход за Хайдегер в една от собствените му концепции за „погрешност“ – идеята, че човешките същества не са калкулатори, а предположения и, следователно, да се греши, е неизменна част от това да си личност. (В „ За същността на истината“ Хайдегер пише, че „заблудата, в която хората попадат, не е нещо, което, така да се каже, се намира някъде покрай тях като канавка, в която те понякога залитат. Заблудата по-скоро е функция на вътрешната конституция на съществуването, в което са допуснати човешки същества.“) Трауни продължи: „В края на живота си той знаеше какво пише в тези тетрадки. И беше наясно с проблемите. Но не можеше да вземе писалката и да ги задраска. Хайдегер се опитва да ни покаже до каква степен може да се провали един философ. Надявам се това тълкуване да не ви се стори пресилено, защото е възможно“. (Що се отнася до въпроса за „омърсяването“, Трауни каза, че донякъде съжалява за избора на тази метафора. Може да е била „твърде силна.“)

Принципно съм съгласен с Трауни. Невъзможно е да се отрече мисловността на Хайдегер. Тя е твърде полезна и твърде влиятелна, за да бъде маргинализирана. (Преди няколко седмици, когато извадих „За същността на истината“ от лавиците си с книги, я намерих толкова завладяваща, колкото и преди десетилетие.) Но също така е невъзможно да оставим настрана греховете на Хайдегер – и те няма как да не потушат ентусиазма, с който читателите се отнасят към идеите му. Философите обичат хладнокръвието, но истината е, че интелектуалният живот зависи от страстта. Не прекарвате години, проправяйки си път през „Битие и време“, поради чисто любопитство. Правите го, защото смятате, че като го прочетете, ще научите нещо ценно и незаменимо. „Черните тетрадки“, колкото и на сериозно да ги приемаме, са предателство във връзката ни с Хайдегер. Те редуцират интереса ни към идеите му и, следователно, наистина да ги познаваме. Дори неговата философия да не е замърсена от нацизма, нашите отношения с него са.

„Проблемът не е само в това, че съм морално шокиран“, каза Трауни вече на разсъмване. „Прочитайки „черните тетрадки“, осъзнавате, че Хайдегер не е този, за който сте го смятали години наред. Всеки прочит изисква определена дистанция. Не се влюбвайте в това, което четете, защото някой ден ще бъдете разочаровани“, завърши той.

Автор: Джошуа Ротман – редактор в The New Yorker от 2012 г.

Източник: The New Yorker

Превод от английски език: Е-същност

Като всичко около нацисткия режим, историята за Осмото чудо на света се разкъсва между реалността и легендата

Възникването на Кехлибарената стая ни отвежда в края на 17-ти век, когато София Карлота, кралица и съпруга на първия пруски крал, Фридрих I, си позволява лукса да покрие стените на един от салоните в двореца Шарлотенбург с един от най-благородните и красиви материали. Немският бароков скулптор, Андреас Шлютер, на когото Фридрих I възлага проекта, стига до заключението, че няма по-голяма красота от блясъка и нюансите на кехлибара. Конструкцията е изпълнена от датския майстор на кехлибар, Готфрид Волфрам.

През 1716 г., Фридрих Вилхелм I подарява фантастичната Кехлибарена стая на Петър Велики, който е възхитен от нея, при посещенията си в Прусия. Стаята е изпратена в Санкт Петербург и инсталирана в Зимния дворец.

През 1755 г. императрица Елисавета заповядва стаята да бъде преместена в Екатерининския дворец в Царско село. Италианският скуптор Бартоломео Растрели, използвайки допълнително кехлибар, доставен от Берлин, преработва кехлибарените панели, за да може да се монтират на новото, по-голямо пространство.

През 1941 г. нацистите демонтират кехлибарените панели и ги отнасят и инсталират в замъчния музей в Кьонигсберг. Към края на 1943 г., поради развоя на войната, към директорът на музея, Алфред Роде, е издадена заповед да демонтира стаята и да я заключи в сейф. През следващата година, обаче, градът е бомбардиран от съюзнически самолети и музеят е разрушен.

Според архивите, последният, който е имал контакт с Осмото чудо на света, е нацисткият главен администратор и довереник на Хитлер, Ерих Кох. След него вече никой не е виждал стаята и се смята за изчезнала или унищожена. През годините се появяват много хипотези за местонахождението ѝ и много ловци на съкровища са се опитвали да я открият. Все още не е намерена, но търсенето не е приключило.

Изправени сме пред историческа и културна енигма, провокираща перманентно безпокойство в поколенията.

Почти осем десетилетия, след изчезването на Кехлибарената стая, пенсионираният изследовател, Карл-Хайнц Клейне не спира да търси изгубеното съкровище. Клайне е убеден, че стаята се намира в запечатана камера под гр. Вупертал, област Рур, Германия. Според Клайне, новооткрити от него документи посочват, че Ерих Кох я е отнесъл в родния си град Вупертал, където е скрил съкровището.

„Под Вупертал има голям брой тунели и бункери, които все още не са претърсвани. И стаята е тук. Започнахме разкопките, но процедурата е скъпа. Имаме нужда от доброволци, оборудване и финансиране, за да завършим изкопа. Разполагам само с малката си пенсия, но който се отзове и помогне ще получи своя дял от находката. Оптимист съм, просто ми трябва подходящото оборудване, за да завърша работата докрай“, казва Клайне.

Изложба на Герхард Рихтер в Ню Йорк представя безразличието, което голяма част от германския народ показва при идването на Хитлер на власт.

Посещавам изложбата на Герхард Рихтер, която току-що отвори врати в музея Met Breuer в Ню Йорк. Първата картина, на която се спира погледът ми, е маса, нарисувана натуралистично, която след това художникът е щрихирал със сива четка. Картината датира от 1963 г. Две години по-рано, Рихтер, когато той е млад и известен стенописец на социалистическия реализъм в Източна Германия, имигрира на Запад. В картината, която разглеждам, Рихтер подменя натуралистичната маса, като метафора за миналото, с маса, изрисувана изключително в сиво. Като емигрант, възползвайки се от свободата на изява, която му предлага Западна Германия, художникът експерементира фигуративни и абстрактни дискурси в новите си платна, така, сякаш никога не спирал да експерементира и този изказ сякаш винаги му е бил присъщ.

Изложените картини демонстрират, как Рихтер е загърбил социалистическия реализъм и екстремно прилага абсолютно нетипични за него фотографски техники на изразяване. Той почти копира фотографския език, за да изрази в черно и сиво, това, което най-много го тревожи и боли: безразличието, с което, германците приемат събитията около себеси и равнодушното отношение към нацистките практики, сякаш случващото се е нещо нормално. Приблизително по същото време Хана Аренд нарече това отношение „баналността на злото“.

Чичо Руди е една от най-характерните картини от „фотоинтерпретациите“ на художника: чичо му гледа право напред с ведро лице и весела, мила усмивка. И въпреки това той носи униформата на Вермахта. Чичото на Рихтер, подобно на баща му, са били членове на Националсоциалистическата партия.

Друга картина „фотографира“ щастливо германско семейство на плажа. Подобно на чичо Руди, Family on the Sea прилича повече на дефокусирана и размазана снимка, отколкото на картина от нашите представи. На езика на художника, размиването на образа е метафора, че нищо не е такова, каквото изглежда. Бащата-патриарх стои като стълб на семейството; той е тъстът на художника, медик, който по време на Втората световна война помага на нацистите да осъществят програмата си за “евтаназия”.

В следващата графика откриваме една от жертвите на тази принудителна евтаназия. Това е Мариана, любимата леля на Рихтер, жена, за която се твърди, че е шизофренично настроена против нацизма и която е евтаназирана през 1945 г. Тази снимка, върху която Рихтер по-късно базира портрета на леля си, му е изпратена, заедно с други снимки, от майка му от Дрезден, в кутия за обувки: за имигрантите спомените са безценно богатство.

Разхождам се между портрети, пейзажи и скулптури, които съставляват тази изложба от около стотина творби. В последнoто помещение виждам конфигурация от четири сцени на зверства, извършени от нацистите в Аушвиц-Биркенау – четири цифрови копия на снимки и до тях – четири абстрактно интерпретиращи ги картини. Откакто Рихтер е видял тези четири снимки в Академията в Дрезден, никога не е преставал да се занимава и интерпретира привидно скучното еднообразие и стряскащо пренебрежение, с които нацистките палачи са се отнасяли към своята работа, – небрежни разговори, спокойствие, безгрижие – докато изгарят убитите тела. Голямо огледало, в което се отразяват снимките, картините и хора в тях, завършва този параклис за размисъл върху човека и злото.

„В изкуството истината е доброто“, казва Рихтер във видеото, придружаващо неговата изложба. Да, мисля си аз, когато излизам навън, творбите на Рихтер изразяват истина. Винаги.

Моника Згустова (Прага, 1957 г.) е чешко-испанска писателка и преводачка. Темите на художествените ѝ изяви са свързани с емигрантството и загубата на идентичност във времената на тоталитаризма.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по elpais