Като всичко около нацисткия режим, историята за Осмото чудо на света се разкъсва между реалността и легендата

Възникването на Кехлибарената стая ни отвежда в края на 17-ти век, когато София Карлота, кралица и съпруга на първия пруски крал, Фридрих I, си позволява лукса да покрие стените на един от салоните в двореца Шарлотенбург с един от най-благородните и красиви материали. Немският бароков скулптор, Андреас Шлютер, на когото Фридрих I възлага проекта, стига до заключението, че няма по-голяма красота от блясъка и нюансите на кехлибара. Конструкцията е изпълнена от датския майстор на кехлибар, Готфрид Волфрам.

През 1716 г., Фридрих Вилхелм I подарява фантастичната Кехлибарена стая на Петър Велики, който е възхитен от нея, при посещенията си в Прусия. Стаята е изпратена в Санкт Петербург и инсталирана в Зимния дворец.

През 1755 г. императрица Елисавета заповядва стаята да бъде преместена в Екатерининския дворец в Царско село. Италианският скуптор Бартоломео Растрели, използвайки допълнително кехлибар, доставен от Берлин, преработва кехлибарените панели, за да може да се монтират на новото, по-голямо пространство.

През 1941 г. нацистите демонтират кехлибарените панели и ги отнасят и инсталират в замъчния музей в Кьонигсберг. Към края на 1943 г., поради развоя на войната, към директорът на музея, Алфред Роде, е издадена заповед да демонтира стаята и да я заключи в сейф. През следващата година, обаче, градът е бомбардиран от съюзнически самолети и музеят е разрушен.

Според архивите, последният, който е имал контакт с Осмото чудо на света, е нацисткият главен администратор и довереник на Хитлер, Ерих Кох. След него вече никой не е виждал стаята и се смята за изчезнала или унищожена. През годините се появяват много хипотези за местонахождението ѝ и много ловци на съкровища са се опитвали да я открият. Все още не е намерена, но търсенето не е приключило.

Изправени сме пред историческа и културна енигма, провокираща перманентно безпокойство в поколенията.

Почти осем десетилетия, след изчезването на Кехлибарената стая, пенсионираният изследовател, Карл-Хайнц Клейне не спира да търси изгубеното съкровище. Клайне е убеден, че стаята се намира в запечатана камера под гр. Вупертал, област Рур, Германия. Според Клайне, новооткрити от него документи посочват, че Ерих Кох я е отнесъл в родния си град Вупертал, където е скрил съкровището.

„Под Вупертал има голям брой тунели и бункери, които все още не са претърсвани. И стаята е тук. Започнахме разкопките, но процедурата е скъпа. Имаме нужда от доброволци, оборудване и финансиране, за да завършим изкопа. Разполагам само с малката си пенсия, но който се отзове и помогне ще получи своя дял от находката. Оптимист съм, просто ми трябва подходящото оборудване, за да завърша работата докрай“, казва Клайне.

Изложба на Герхард Рихтер в Ню Йорк представя безразличието, което голяма част от германския народ показва при идването на Хитлер на власт.

Посещавам изложбата на Герхард Рихтер, която току-що отвори врати в музея Met Breuer в Ню Йорк. Първата картина, на която се спира погледът ми, е маса, нарисувана натуралистично, която след това художникът е щрихирал със сива четка. Картината датира от 1963 г. Две години по-рано, Рихтер, когато той е млад и известен стенописец на социалистическия реализъм в Източна Германия, имигрира на Запад. В картината, която разглеждам, Рихтер подменя натуралистичната маса, като метафора за миналото, с маса, изрисувана изключително в сиво. Като емигрант, възползвайки се от свободата на изява, която му предлага Западна Германия, художникът експерементира фигуративни и абстрактни дискурси в новите си платна, така, сякаш никога не спирал да експерементира и този изказ сякаш винаги му е бил присъщ.

Изложените картини демонстрират, как Рихтер е загърбил социалистическия реализъм и екстремно прилага абсолютно нетипични за него фотографски техники на изразяване. Той почти копира фотографския език, за да изрази в черно и сиво, това, което най-много го тревожи и боли: безразличието, с което, германците приемат събитията около себеси и равнодушното отношение към нацистките практики, сякаш случващото се е нещо нормално. Приблизително по същото време Хана Аренд нарече това отношение „баналността на злото“.

Чичо Руди е една от най-характерните картини от „фотоинтерпретациите“ на художника: чичо му гледа право напред с ведро лице и весела, мила усмивка. И въпреки това той носи униформата на Вермахта. Чичото на Рихтер, подобно на баща му, са били членове на Националсоциалистическата партия.

Друга картина „фотографира“ щастливо германско семейство на плажа. Подобно на чичо Руди, Family on the Sea прилича повече на дефокусирана и размазана снимка, отколкото на картина от нашите представи. На езика на художника, размиването на образа е метафора, че нищо не е такова, каквото изглежда. Бащата-патриарх стои като стълб на семейството; той е тъстът на художника, медик, който по време на Втората световна война помага на нацистите да осъществят програмата си за „евтаназия“.

В следващата графика откриваме една от жертвите на тази принудителна евтаназия. Това е Мариана, любимата леля на Рихтер, жена, за която се твърди, че е шизофренично настроена против нацизма и която е евтаназирана през 1945 г. Тази снимка, върху която Рихтер по-късно базира портрета на леля си, му е изпратена, заедно с други снимки, от майка му от Дрезден, в кутия за обувки: за имигрантите спомените са безценно богатство.

Разхождам се между портрети, пейзажи и скулптури, които съставляват тази изложба от около стотина творби. В последнoто помещение виждам конфигурация от четири сцени на зверства, извършени от нацистите в Аушвиц-Биркенау – четири цифрови копия на снимки и до тях – четири абстрактно интерпретиращи ги картини. Откакто Рихтер е видял тези четири снимки в Академията в Дрезден, никога не е преставал да се занимава и интерпретира привидно скучното еднообразие и стряскащо пренебрежение, с които нацистките палачи са се отнасяли към своята работа, – небрежни разговори, спокойствие, безгрижие – докато изгарят убитите тела. Голямо огледало, в което се отразяват снимките, картините и хора в тях, завършва този параклис за размисъл върху човека и злото.

„В изкуството истината е доброто“, казва Рихтер във видеото, придружаващо неговата изложба. Да, мисля си аз, когато излизам навън, творбите на Рихтер изразяват истина. Винаги.

Моника Згустова (Прага, 1957 г.) е чешко-испанска писателка и преводачка. Темите на художествените ѝ изяви са свързани с емигрантството и загубата на идентичност във времената на тоталитаризма.

Превод от испански: Е-същност

Преводът е направен по elpais