Интервю на Недка Лилкова с Илияна Кръстева за Българско национално радио – Радио Видин

Къде тръгвате намерила залеза- търсите поглед назад към извървяното или смисълът в него?

Аз отивам на среща без да очаквам нещо, което съм си наумила. Знам,че всяка среща ни подготвя за нещо, което ще се случи в живота ни. На тази- нося залеза на рамо, защото имам смелостта да го нося. Някои не стигат до залеза, на други залеза им се вижда доста далечен. По- добре е да го носим на рамо. Все още е светло с него. Нека виждаме светлината там, където макар уверено разбиращи, че тя няма да е вечна ни се струва, че  никога няма да си отиде. Защото винаги ще има изгрев. Залезът и изгревът се носят от една извечна сила, тя е слънцето и светлината. Затова, нека не забравяме, че сме деца на светлината и Бог е в нас (Светлина от светлина) и в това е смисълът на битието.

Посвещенията са част от Вашата поетичност – това не са ли хората, с които съприживявате битието?

Това са не хората, а техните души. Не съм особено добър детектив и не мога да определя понякога, защо са действали по определен начин, не търся логиката и смисъла на техните действия, не ги обвинявам, не искам да съпоставям действията в конкретиката на нещата. Искам да разбирам хората, другото не е важно. Търся душите им и разговарям с тях. Хладният им разум не ме привлича, обичам монолозите на моята душа и следя разговорите и с другите души.

Кое най вече открива Вашата битност и къде откривате тази смисленост?

Същността на човека се открива с отношението към самия себе си. Когато бях дете и ми подариха първите боички, аз нарисувах червените дървета в Морската градина. Те толкова ме впечатлиха с различността си от другите, че първата ми рисунка и досега е останала в съзнанието ми. По късно разбрах, че това дърво е червен клен.Трябваше да убедя децата от групата в детската градина, че то съществува. Те също бяха на разходката с мен и като мен оглеждаха пейзажа за да го нарисуват, но само аз нарисувах червени дървета, а те дори не бяха ги забелязали. Наложи се да изхвърля през прозореца боичките си, защото никой, дори и учителката, не беше ги забелязала и моята рисунка предизвика смях. Оттогава не се вписвам много в колективите и обикновено съм като червения клен. Обичам да се отличавам. Смислеността според мен е да представиш своята гледна точка.Аз представям нещата само,ако съм убедена, че те са наистина и на сто процента такива, каквито са. Това,че някой не ги вижда по този начин, означава, че не съм избрала правилния човек. Не всички имат нашата чувствителност, нашата сетивност и възприятия за нещата. Затова хората общуват със сродни души,с такива, които ги разбират и приемат. Откривам смислеността в хората огледала,в тези на които има какво да кажеш и те да ти отвърнат със същото. Диалогът е важен, общуването е важно,приемането е важно. Това е смисълът. Животът е послание и то ще отиде там, където ще бъдем разбрани.

Рано или късна идва първата Ви стихосбирка „На рамо със залеза“?

Нито късно, нито рано, време е да те обичам, пееха Мариана и Тодор Трайчеви. Време беше да заобичам и открия част от мен, която се криеше и да и кажа – време е да те обичам, такава заради която някой друг те заобича, само заради това, че имаш таланта да представяш нещата по твоя начин. Това е обещана книга.Това е книга, която трябваше да създам, за да се родя отново.

Къде Ви отвеждат сегашните пътища?

Търся красивите пътища, пътищата по които да минават файтони, каруци с празни талиги, прашни и кални пътища, истински пътища. Асфалтовите пътища не са интересни.

Сегашните пътища са трудни. Прозрях пътищата на най-близките си хора, които загубих един след друг за кратко време. Пътищата, това са душите ни, които винаги има избор за посока. Аз избрах любовта. Пътят на любовта е най- човешкия, най-честния път, най-истинския и най-божествения път. Моят настрой е и ще бъде- да откривам и проправям пътищата на любовта към другите и към себе си.

Битността Ви на учител на най-старото училище в Брегово обостря ли чувствителността Ви към живеенето и поезията не е ли отражение на това?

На тридесет и три станах директор на училището в Брегово. Пак се чувствам на толкова,пак горя в професията,която не бих заменила с нищо на света. Всичко,което исках да кажа може да се почувства в моето училище. Всичко,което исках да покажа, може да се види там-в коридорите на сградата и училищния параклис.Училището задълбочи връзката с моя род, който е от Брегово, с хората, които бяха избрали да бъдат свещеници и учители много преди мен.Това бяха достойни хора, уважавани хора в своята общност, някои от тях мъченици.

Заобичах своя род, своето място не само в сградата, но и тук, където те бяха родени и откривах във фолклора такива неща, които ги различаваше от морето, край  което се родих. Ако говорим за огъня в поезията, тя е отражение на ритъма на духовата музика, на хората, на гергините, гребенчетата на петлите, на градините и цветята, на зрелите дълги любеници, на слънчогледите и царевицата в патула, във виното в дълбоките изби, където имаше бъчви, в които да се съберат всички деца от махалата .В мен се сляха реката и морето.Аз съм мястото, където реката се слива в морето.Там ми е добре.

Къде е по-удобно на Илияна Кръстева в поетичните мисли или в реалността ни?

Поезията е отражение на реалността. Не съм бягала от нея. Ако съм я виждала по моя начин, това означава че това е моята реалност. Всичко, което съществува, дори и в мислите ни е реалност.

Продължавате да пишете интересна проза с приказни герои – къде ги открихте и как Ви карат д се чувствате в този измислен свят?

Баща ми ни приспиваше с брат ми с необичайните нибелунги- рудари джуджета, които се връщаха натежали от въглищна прах и дърпайки необичайно дългите си лули си разказваха разни приказки. Винаги съм му казвала, че някой ден ще напиша нещо подобно.

Изведнъж различих своя герой, той излизаше от реалността и се превръщаше в онова,което винаги съм искала да имам-верен приятел, закрилник и мъдрец напътственик, неизчерпаем и притегателен, сериозен и забавен, такъв, за когото щях да бъда едно малко и донякъде разглезено момиче с червени коси и необикновени желания. Пиша за един мъдър мъж, който повярва на едно малко момиче, в това, че всичко е възможно, дори да се спаси света с няколко идеи, които се раждат в главите на двамата.Професор Вевелинос и Синклитикия са приказни и реални герои.Те са родени от разговорите обмена на мисли и чувства с професор Венелин Терзиев, който за мен е и си остава един съвременен вълшебник, експериментатор, чудесен и възторжен химик в широкия и в тесния смисъл на това понятие. Човекът с много лица и изражения, с мъдрост, поднесена с усмивка и малко тъга, с умението си да бъде категоричен, в същото време романтичен и песенен. Обичам този негов образ и ще го защитавам, докато не го опозная ако не напълно, то поне в достатъчна степен.

Според Айнщайн „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ – къде се разбиха Вашите илюзии и къде се открихте в тази реалност?

Ако си представим, че илюзиите са вълни, които се разбиват в брега, кой ще се усъмни в това, че те отново и отново ще галят брега, ще се търкалят в него, ще се пенят, ще прииждат отново и отново. Не бива да се съмняваме, че илюзии ще има докато има вълни и море, докато има живот. Животът е съвършен. Някой беше казал, че съвършенството е в детайлите. То е в моментите, когато вълната се издига и разпенва гребена си, когато прилича на сребърно копие хвърлено в синя бездна, или когато заличава дири и послания написани на пясъка. Самото съвършенство  не е детайл, то е част от цялото. За мен са ценни моментите на откровение, които ме правят цялостна.

Откривате ли смисълът и спокойствието днес или става по-трудно?

От четирите стихии – земя,огън, въздух и вода – обичам най-много:огъня и земята. Макар, че ме възприемат за същество, което се движи плавно в безоблачното си настояще, аз винаги дишам огън и с него разпалвам очите си. Стоя на замята, само за да съм привързан балон.

Писането е трудно начинание – къде в душевната Ви същност се намира то?

Писането е като проповед. Когато съм уверена, думите ми звучат като проповед. Аз съм странстваш поетичен проповедник. Проповядвам, че този,който вижда невидимото, може да твори невъзможното. Това не е назидателна проповед,това е проповед, която изцелява, защото е написана с любов.

Ще откриете ли сили за един свитък с добрата проза, която вече са публикували редица литературни издания?

Ако срещите ни с професор Терзиев и неговият непонятно интересен свят продължат- ще открия огън, за да издигна балона с мечтите на достатъчно разстояние,от което всички да видят – колко е красиво да живееш в приказка.

Къде читателят и слушателят ще открие написаното от Вас?

Излезе от печат първата ми стихосбирка „На рамо със залеза“ на издателство „Рива“. Предполагам, че първо ще я представя на читателите, които в открит диалог ще поискат да я прочетат.а след това ще започне нейното пътешествие по света.