Рибите не виждат бяло
Понеделник – рутината в малкия кабинет задвижи с пълна мощ зъбчатите колелета на ежедневието, което потече с бавната увереност на континент –Кафе, задълбочен анализ на медицинска литература и безмълвни разсъждения. Никой не се появи.
Вторник – Свирукането на кафеварката възвести новия ден. Няколко изпушени цигари и непознат силует, който се появи за пет минути в цветната градина под прозореца.
Сряда – Чай, Робустата бе свършила. От вестибюла долетяха глухи стъпки, аранжирани с тежката миризма на току-що загасен фас.
Четвъртък – Единственият обитател на стаята бе, кацащата тук-там черна муха.
Петък – 09,30 часа – Три отсечени и категорични почуквания. Дълбокият и плътен отглас на домакина доброжелателно се процеди през ключалката:
-Моля, заповядайте!
Беше изминал близо час откакто младежът с голата глава и небръснатото лице прекрачи прага на бялата стая, поздрави очакващият го вътре мъж, седна на масата и го помоли за огънче. Крещящата тишина, която властваше в кабинета бе замлъкнала един единствен път за тези шейсет минути, за да могат двамата мъже да научат имената си. Високият с дебелите лупи се бе представи като Александър, а плешивият, с пожълтелите от цигарения дим пръсти като Паскал. Двамата бяха седнали един срещу друг на тежката орехова маса по средата на стаята. Пред Александър стоеше разтворена папка с десетки листи, чиято непорочност бе осквернена от строго подредените думи на неразбираем научен език. Пред Паскал имаше порцеланова чаша и димящ пепелник. От началото на срещата очилатият забиваше поглед ту в писанията, ту в безмълвния си събеседник. Паскал от своя страна през цялото време гледаше през прозореца сякаш наблюдаваше някакви причудливи картини. Той отпиваше от кафето по малко, като при всяка глътка присвиваше очи, а зениците му се свиваха до размерите на карфица. След като оставяше чашата на лакираното дърво те мигновено се разширяваха и скриваха зад черното си наметало прекрасните му синьозелени ириси. Високият мъж на три пъти приглаждаше буйния си мустак с ръка, издуваше гърди с идеята да подеме разговор, но тутакси изпускаше въздуха и потъваше в собствените си разсъждения. Неуспешните му досега опити не го бяха обезкуражили, напротив. Те бяха необходимата прелюдия към изненадващото повдигане на булото. Александър свали очилата си, затвори папката, а думите сами се отскубнаха от застиналите му устни:
-Паскал, къде си?
-Под водата, съвсем неочаквано изстреля младежът, изтривайки десетките малки капчици, избили по високото му чело.
-Там ли беше през последните няколко дни, спокойно продължи Александър.
-Да!
-Какво има там, Паскал?
– Там е къщата на дядо. Тази, в която отраснах! Виждаш ли я?
-Не, момчето ми, не я виждам.
-Е как ще я видиш, извърна поглед към съсухреното, но приветливо лице на събеседника си той и продължи – като си с отворени очи. Те са като мехури, които те държат на повърхността. Трябва да ги спукаш, за да отидеш там. Искаш ли го.
-Да, искам, отвърна Александър.
-Добре, тогава остави цигарата и издишай дима. Така. Сега трябва да вдишаш два пъти дълбоко, а на третия да поемаш колкото се може повече въздух, да затвориш уста, да вдинеш ръце и да потънеш. Готов ли си? Добре. Давай – Еднооо, Двееее, Три!
Ръцете на двамата мъже лежаха на масата. Те се бяха отпуснали на дървените столове, а клепачите им бяха затворени. Главата на Паскал потрепна конвулсивно и той заговори.
– Ей онова хлапе на люлката под липата съм аз. Възрастният мъж, който ме засилва е дядо. В началото само ме побутваше леко, докато свикна. След известно време така силно започна да ме люлее, че за да ме достигне, трябваше да скача от място и после с цялата си тежест да ме запраща колкото се може по-нависоко. Искаше да ме научи да летя, така ми казваше. Старицата, която се е подпряла на герана е баба. Винаги като чуеше смеха ни излизаше на двора и ни обливаше с обичта си. Виждаш ли чудната й шарена забрадка, която прилича на калинка? Никога не я сваляше. Аз затова я наричах и Баба Калинка, нищо че не се казваше така. Тя не ми се сърдеше, че съм я прекръстил, напротив, беше най-щастливата жена на света. Я, гледай ти какъв момент съм уцелил. Сега ще изчезна за пръв път. Ето, дядо отива към сеновала да обръща балите, баба се отправя да нахрани пилците. Гледай, гледай, ей сега ще полетя.
Клепките на Александър заиграха трескаво като на бълнуващ и той започна да рисува картината с ръце:
-Виждам, виждам всичко ясно, все едно е пред мен. Малкото момче засилва с крака въжената люлка. Той достига зенита, протяга ръка към облаците и, и изчезва. Александър вдиша дълбоко и отвори очи. Паскал си стоеше срещу него неподвижно,пушеше, а на лицето му бе застинала едвам забележима усмивка. Високият съсухрен мъж сложи очилата си и сподавен от възбуда попита:
-Накъде полетя?
-Накъде ли не. Кръжах известно време над учудените глави на баба и дядо, които не можеха да проумеят какво е станало с мен. После ме пое някакъв северен вятър и аз се слях с нежните му хладни струи.
-Виждал ли си ги след това?
-Не. След няколко години се върнах, но селото вече го нямаше. Всичко бе под водата – къщи, дворове, сеновали, чаршията, нивите – всичко. Само кръста на църквата остана да стърчи отгоре. Като гроб! Странна гледка.
-Къде са баба ти и дядо ти?
-Не знам със сигурност. Известно време, след като отлетях ми казаха, че починали. Първо баба Калинка, която я погребали, нали се сещаш, със забрадката. Месец подир нея от мъка си отишъл и дядо. В един гроб ги заровили, както си му е редът. После обаче пустата му язовирна стена се скъсала и на ти вода, на ти стихия, на ти смърт. Малко хора от селото успели да се спасят. Ама то Господ като прати подобно нещо, да знаеш, и мъртвите не подминава. Вълната първо гробищата ударила. Помела всичко по пътя си, плочи, епитафи, венци, та чак и костите заорала. Казват, че някои от тях се прибрали по домовете си и там намерили покой. Аз знам обаче, че баба и дядо са тръгнали на пътешествие, като мен. Част от водата се отекла в близката река. Оттам, да знаеш, те до Дунава са стигнали. Поели са надолу по течението през Сулинския ръкав и право в Черно море. Хиляди пъти съм летял по този маршрут. Какви ли не кости съм откривал, ама тези на баба и дядо не намерих. Според мен са минали Босфора и оттам насетне вече не знам. Един ден ще ги намеря, казвам ти!
Александър запали цигара, всмукна няколко пъти, а думите му се сляха с сивия дим:
-Докато бяхме в двора, ти ми каза, че си уцелил момента, в който изчезваш за пръв път. Как се научи?
-Ами, реших да го направя, пък и знаех как става.
-Ще ми споделиш ли?
-Защо не. Бях си харесал един облак. Беше много странно. Дядо ме залюля и тръгна по двора да си върши работата, но ти това го видя де. Люлея си се аз и гледам небето. Много обичах да си играя с облаците. Ти знаеш ли, че облаците са портали. Врати един вид. Служат за минаване през стени. Ама те не са като тези скучни и еднообразни врати тука при нас, като онази, пред която стоях преди два дни. Всяка порта, там горе, си има образ, уникален, но в същото време, изменящ се постоянно. За да преминеш от другата страна обаче трябва за една минута да разгадаеш най-малко двайсет различни превъплъщения. Като изтече времето, ако врата не се отвори, значи не си познал, и започваш наново.
-А какво има от другата страна, Паскал?
-Чакай сега, всяко нещо по реда си. Та, люлея се аз, гледам подвижните образи и се надпреварвам със себе си колко порти ще отключа. Ако решиш да играеш трябва да знаеш, че има една особеност, която много малко хора я знаят и затова се отказват още в самото начало. Искаш ли да ти я кажа?
-Разбира се!
-Слушай внимателно! Със самото отключване на вратата, тя автоматично се заключва. Ако искаш да преминеш отвъд стената, трябва да си го решил и въобще да не се колебаеш. Имаш точно една милионна от секундата, ни по-малко, ни повече. Аз много обичах баба и дядо и затова тогава не ми се ходеше никъде. Само си отключвах вратите, ей така, да се упражнявам. Така стояха нещата, докато не попаднах на онзи облак. Люлея се, гледам го и не мога да го оприлича на нищо. Бяло петно на син фон, нищо повече. Заинатих се. Дотогава бях отворил милиони врати, но през нито една не се бях осмелил да премина. Сключих облог със себе си, а те тези се оказаха най-обвързващите. Казах си, че ако успея да отключа тази врата ще премина през нея каквото ще да става.
– И, и, какво стана?
–Ами нали видя – преминах.
-Боже Господи, изрече без глас Александър, подпирайки лактите си на масата. Паскал сякаш различи слепият поглед към небето, надигана се и заби пръсти в пепелника.
-Изморих се и ме заболя главата. Ще си тръгвам! Момчето се изправи и с две крачки се озова пред вратата. Александър се облегна на ръцете си и се надигна, за да изпрати гостенина си. Посягайки към бравата Паскал разтвори длан и видя желязната австрийска заплака.
-Задръж я, следващият пък като дойдеш ще ми я върнеш, каза мъжът с дебелите лупи, чиито устни се сключиха в топла усмивка под прошарения му мустак. Паскал прекрачи прага, но се спря.
-Док., може ли така да те наричам?
-Може, отвърна Александър.
-Аз съм като рибите.
-Защо, момчето ми?
-Защото рибите не виждат бяло. Попаднат ли веднъж в него, те просто изчезват, изпаряват се. Ако някога успеят да се измъкнат от невидимия капан, се завръщат, но никога не са същите. Доскоро Док. каза Паскал и излезе.
Александър отпусна тялото си на стола, стисна здраво слепоочията с пръсти, прекара ги през хлътналите си очи и ги върна обратно. Извади един празен лист от сивата папка и заби тънкописеца в бялата му гръд:
-Паскал К. 21 години. Остава пълен сирак на 11. Родителите му загиват при автомобилна катастрофа. Баба му и дядо му го вземат под своя опека. Година след това те загиват от задушаване. Момчето е открито след седмица до телата на възрастните хора. До 18 годишен е настанен в сиропиталище. Два пъти попада в психиатричен диспансер с диагноза остра форма на делианация в следствие на силно интензивно травматично събитие в миналото. Наблюдава се изграждане на свой собствен свят, изпълнено понякога и с психопатични елементи, близки до шизофренните прояви като зрителни и слухови халюцинации. Не регистирах враждебност към опита ми да попадна в неговия сакрален свят. Напротив, той ме покани там.
23 март – Първа среща – Рибите не виждат бяло!
Д-р Александър Даниел.
