..знаеш ли как започва автобиографията си Маяковски: “Аз съм поет и с това съм интересен, за другото – само ако то касе словото…” цитирам по памет та и аз така, няма какво да кажа за себе си, освен че правя врати – заварчик съм.
„Никифоров е от най-особената порода поети, който от самото начало зазвучава със собствено име, самобитно, със сдържана, мъжествена емоция, без кабинетна умозрителност. В стиховете му можем да видим различни теми, но като че ли доминират няколко основни мотиви – социалният нерв с омерзението и разочарованието от действителността ни, размисли за живота и смъртта, топонимите – градът и селото, любовта и жената. По-важното е, че в поезията на Никифоров мъжът и жената стоят на местата, които им е отредила природата, а всяка жена със стиховете му може да се почувства по-красива – с „очи като карибска лагуна”, „с усмивка като малина”, с устни, които имат вкус на узряла през август смокиня“ Мария Бегова.
Кзано по мъжки
Не хулете след третата чаша,
аз от първата още разбрах,
че вината изцяло е наша
и не можем минута без тях.
Стига с тези страхливи закани,
от разбридано его и чест!
Любовта е причина да станеш
на разсъмване утре във шест.
И додето зората се спуска,
над града като розов воал,
да направиш кафе и закуска,
за онази, с която си спал.
И вселенската нежност събрало,
да ти бъде сърцето компас –
че жената не е само тяло,
да си кажеш самичък на глас.
Нека в кръчмата други да пъшкат,
от измислени в чаша вини –
да обичаш е повече мъжко
от хиляда и триста псувни!
Да обичаш русалка
Като биволско мляко е гъста
тишината от много въпроси
и настръхват в очите ми пъстри,
от бодлите на шипка по-остри.
Господ гледа отгоре чепато,
насред ято от ангели слаби…
В хор запяват от близкото блато,
нецелунати крастави жаби.
От вечерната лунна къделя,
само вятъра нишка заприда.
В небелязана с дата неделя,
сам по Млечния път ще си ида.
Като скрил се на сянка под клена,
всяка липса прилича на гущер.
Ще останат две ризи от мене
и с протрити подметки обуща.
Ще оставя пакет недопушен
и бензинова стара запалка.
Ще се помни, че бях непослушен,
в лудостта да обичам русалка…
Памет
Те с ангелски криле сега летят,
но аз ги нося в своите зеници:
сече дърва на двора моя брат,
а майка ми замесва за мекици.
Белеят некролози. Гроб до гроб.
И мъката в сърцето зъб е впила,
но баба пак вари в гърнето боб,
а дядо впряга черната кобила.
Дали си в дрипи или в скъп костюм –
живота си не можеш да пресрочиш.
По снимките от прашния албум
с баща ми се познаваме задочно.
Смъртта не различава млад и стар…
Без дим осъмват селските комини,
че не един ли скъп за мен другар,
прибързано от този свят замина.
Но щом черешата ще върже плод
и сок на гроздето лозата влива,
то всяка светла памет е живот
и мъртвите от мен не си отиват.
Писмо
Едно такова ми е – доживотно,
щом с поглед срещна погледа маслинен
и ще ми се във него да се кротна –
до всяка клетка влюбен и безсилен…
Ръката ми да стоплиш с малки длани,
да ми говориш думи кадифени
и с устни да закърпиш всички рани,
все още незараснали по мене…
Без смешното обричане и клетви,
с една първична нежност и безгласно…
Залъгват се бездарните поети –
не сме си първа китка, то е ясно…
За другото ще слушаме сърцата,
от мигове поезия ще ваем –
един безкраен пир за сетивата
и няма на любов да си играем…
Написано без фалш и без измама,
подписвам го с маслинена надежда,
то другo, да ти кажа – нищо нямам,
по-беден съм отколкото изглеждам…
Сибирски бръснар
Всички смешни твърдения тъжно разбрал,
вярвам само във този живот.
Вярвам, че никога никой не е вървял
по водата дълбока без брод.
За какво ми е вяра от кръст разкован
сред неверници в свят от лъжи,
щом мечтите умират под черен саван,
а под белия мама лежи.
Бих натирил търговците с ярост и гняв –
да продават икони на друг,
а камбаните тежки от бронзова сплав
ще разбия словсено и с чук…
Сам на дявола черен опашката с яд
ще откъсна с изтънчен замах.
И ви казвам, че всеки свещеник брадат
носи расо от похот и грях.
Нямам църква с кубета и дъбов олтар,
на небето под гьола дълбок
и подобно на сръчен сибирски бръснар
ще отрежа брадата на Бог.
