„В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, – а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!“

Николай Хайтов

Раздирани сме от мисли, страсти и от чувства какво и как се случва. Объркващо е – в тези времена размирни и по някакъв начин – дори хаотични. От преживяното време и от случващото се в „живия“ живот е видно и ясно, че всеки нов избор е по-добър и по-различен от предходния. И това е така най-малкото, защото носи усещането за нещо, което не се е случвало, но предстои. Ние, българите, обикновено сме недоверчиви и подозрителни и смятаме, че нищо хубаво няма да се получи. И защо ли забравяме, че все пак дори и ние сме част от това хубавото, което трябва или може би ще се получи.

Събираме, разделяме, разпределяме, та дори и раздаваме и предсказваме „…ще ли го направят министър?“, но пък не забравяме и да вметнем и подметнем, че: „Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка“. И да, вероятно наистина „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре – небе!…“ Но все забравяме, че тая работа става с работа – казал ни го е отдавна и Стефан Л. Костов чрез неповторимия образ на Големанов.

Липсва онази сила и дори увереност да признаем, че едни неща не умеем да правим така добре, както трябва да се случат, а когато си признаем – внимателно да слезем и напуснем това ни място. И ако по друг начин иде реч да се каже, то неграмотността ни е овладяла и завладяла с пълна сила. Та и силата на тази неграмотност превръщат преследването на властта и закрепването на таз пуста пирамида на властта в единствена и заветна самоцел. И смятаме, че там и само там ни е мястото. И се стремим с всичките си силици да оцелеем, защото – видите ли – тя, някак си, точно на нас ни се полага. И колкото по неграмотни сме – толкова по-силни сме в това си желание. Този стремеж е, някак си, пропорционален на липсата на мислене – не за себе си, а за тези около теб. Защото с тези около нас ние трябва да живеем заедно и то по един добър начин.

Свикнахме и приемаме за нормално и естествено да нарушаваме правилата, да обясняваме, че в определения конкретен случай те не ни касаят и са малко по-различни. И пак така удобно забравяме, че те, правилата, сме ги създали самите ние – хората, и са за нас самите. И ако тези правила са някому неугодни, то добре е да преосмисли собствените си правила, а не тези, които са общоприети. Защото се получава така, че в дни като тези, в които обсъждаме съдебни решения, правим поредица от епистоларни изказвания, обясняваме как и защо тези правила по някакви си странни причини не се отнасят до нас и конкретния случай, то най-малкото ставаме смешни, че искаме всички да спазват правилата, ама те да не се отнасят до самите нас.

„Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш“ – въздъхва Банко от прословутите „Мъжки времена“ на Николай Хайтов. Та как за едни е позволено единствено и те самите да казват и споделят истината, а за останалите – да си траят и да приемат, че тя, истината, е само тази, споделената. Но уви, времето неотклонно и непрестанно им показва, че „крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“ И пак иде реч за тези, които могат да свършат работата. „Изтървем ли България, изтървали сме всичко.“ И този път нека поизтрезнели и събрали вътрешните си сили, да отстоим това като свое верую.

И понеже приликите с действителни лица и събития са толкова много и ясни, спестих конкретните имена. Но оставих на тях и тяхната съвест да мислят, ако това е във възможностите на техния нарцисизъм – да страдат за силата на Езоп, че думите са силата, която рано или късно разкъсва оковите.

Николай Хайтов е роден на 15.09.1919 г. в село Яврово, Пловдивско в бедно семейство. Завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, няколко години работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград, а през 1943 г. – Лесотехнически институт в София. Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“, следват очерци за в. „Работническо дело“, „Кооперативно село“ и др., които издава в първата си книга „Съперници“ през 1957 г. Работи като редактор във в. „Народна култура“. През 1965 г. става главен редактор на сп. „Родопи“. От 1966 до 1968 г. е секретар на Съюза на българските писатели, а от 1993 до 1999 г. – негов председател. През 1976 г. печели първа награда на световния конкурс за къс разказ в Арнсберг, Германия. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Носител е на ордена „Стара планина“ (2000). През 1997 г. е избран за академик от БАН. Николай Хайтов е автор на над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Сред най-известните му книги са „Шумки от габър“ (1965), „Диви разкази“ (1967), „Бодливата роза“ (1975), „Гробът на Левски“ (1987), „Дневници“ (1988-1990). По негов сценарий са филмите „Краят на песента“ (1970), „Козият рог“ (1972), „Дърво без корен“ (1974), „Мъжки времена“ (1977), телевизионният сериал „Капитан Петко Войвода“ (1981) и др. Умира на 30.06.2002 г.

Биографичните данни за Николай Хайтов са от сайта на специализирания портал LiterNet.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ