Дрога
На пейка седнах уморен
във парка хора да погледам,
а прашен старец отпусна се до мен
и къшей хляб извади в свойта шепа.
Очите му са някак сънни,
без цвят определен,
ръцете – сбръчкани и тъмни,
телото – на разруха в плен.
Треперещ, свит в старото палто,
хляба си заръфа бавно…
И някак си реших – така дойде ми то –
към него аз да се обърна.
„Господине, май сте нещо болен?
Да треперите ви аз намирам!”
Поклати той глава спокоен:
„Не, просто съм дрогиран.”
Отпърво се стъписах – как?!
Дрогиран? Боже мили!
Та този стар чудак
е поне на сто години!
Реших се да попитам смело.
„Каква е дрогата ти старче?”
„О – той подигна чело, –
тя ми е най-старото другарче!
Има я откакто свят светува.
Различно действа на човек…
Но не си поплюва!
Може да те състари със век!
Ала ползваш ли я ти разумно,
ще си най-щастлив.
Във приказката сладкодумна
герой ще бъдеш… ако си търпелив.
Но дрогата решиш ли
със шепи яко да гребеш,
със нея безрасъдно прекалиш ли –
духът ти няма да е свеж!
Гнетта ще те застигне
(тъй както хвана мен)
и нищо няма да постигнеш –
към дъното си устремен!”
Замислих се тогава.
Аз съм си разумен май…
Каквото ще – да става!
Ще карам тъй до край!
„Коя е тази дрога, драги? –
попитах важно аз, –
щом има и облаги,
ще пробвам я завчас!”
Погледна ме лукаво…
и изсмя се право в мен!
„Я помисли по-здраво! –
че ти я ползваш всеки ден!”
Този нещо ми се подиграва!
Във мене се надигна смут.
Той тръгна бавничко да става,
но каза с глас едва от мен дочут:
„Дрогата е толкова безплатна,
колкото кръвта и твойта пот…
И грозна е, и благодатна,
защото казва се Живот!”
Автобус
Стоя пред локва кална.
И другите около мене също.
Ръждясала е спирката локална.
Сивеят скучно всички къщи.
Спира тежко саркофаг за живи.
Товарът се изсипва, друг пък се товари.
Чадъри, лакти, погледи бодливи…
Как оказах се на таз’ житейска гара?
Музата
Спомням си добре онази нощ –
лепкава и душна – когат’ се появи
Музата на умствената немощ
и в моя хол зад мен се настани.
Стоеше в ъгъла безсрамно,
гледайки ме със очите празни
и така бавно, но пък безотказно,
пречеше да пиша свойте басни.
Бе прозрачна в свойта плътност,
сякаш проекция лъжовна,
но замъгляваше тъй неотстъпно,
че мисълта ставаше ми невъзможна.
Потърсих отговор отгоре.
“Какво ти сторих (надявах се да чува),
че стовари ми умствена умора
с таз муза, коят’ не съществува?”
“О, съществува! – чух веднага.
– Тя е за забравили са що са люде,
за слепци, мислещи, че са на прага
на Едем, примамлив и тъй чуден.
Вдигни глава от своите листа,
забрави за мъдростта измамна!
Излез и походи сред тъмната тълпа,
виж колко е Фортуна безпощадна!
Че ти досега не бе надраснал
свойте философски стихове.
Пишейки, с бюрото си се срастнал.
Описваш лигаво някакви си митове.”
И аз излязох от стаята си прашна.
Заразхождах се из външний свят.
Най-после реших се да се вясна
по места, останали за мен без цвят.
…
Върнах се по-стар и уморен,
от нещастия с избодени очи,
от жални думи без сърце у мен.
А изподраната душа крещи.
Стаята ми беше тихо празна.
Нямаше я Музата със своя поглед,
обвиняващ съдбата ми омразна,
че съм живял в гърдите с лед,
с мисълта на егоист продажен,
като философ-измамник клет.
Утре
– Здравейте! Усмивки да имате?
– Не, господине, върнете се утре.
– Вече сме утре, госпожице драга!
Усмивки пристигнаха ли?
– Няма и днеска, вежлив господине!
Може би утре… Елате отново.
– Как е днес, ще има ли нещо..?
– Уви, не, господине. Все така празно…
– А да дойда ли утре отново?
– Елате, но не таете надежда.
– А от вас една да мога да купя?
– Може, но скъпо излиза.
Трябваше вчера да питате…
Ако желаете, върнете се утре.
В парка
Полегнал на облегалката
на твърдата пейка,
бавно отпивам от бирата.
И си мисля някакви работи.
Иначе са си никакви,
не особено важни.
И наблюдавам си.
Хора и техните крачки –
бавни, забързани, лъкатушещи.
Смели и плахи, и шумни…
И тихи. И весели. Свободни.
Между дърветата те преминават.
Някой прецапва тревата,
друг посяда пред езеро.
Прегръщат се младите там,
а стари ги гледат отнесено.
Премижам нагоре.
Слънце и облаци, по някоя птица…
Шумът се губи във тихото,
топлото тихо на глъчката.
И покой обгръща ме мекичък,
и забравям за много неща.
Мисля си само за нищото,
за безбрежното нищо на делника.
Лекота изпълва ме целия.
Смях се носи отнякъде,
после и той отминава.
Лъчите ме галят и
стъпките, и младите хора,
и старите кримки,
и листата, шумящи отвсякъде…
Мисля си никакви работи,
блажено усмихнат.
Отново бавно отпивам от бирата.
Падение
Лежа на пода на мазето.
Сам съм, общо взето.
Миризма на прах и влага,
а светлината е далеко.
Далеч е на вратата прага,
далеч е… и съм тук навеки.
По корем пълзя със мъка,
нагоре врат извивам,
след хилядите стълби – ето! –
там Вратата аз съзирам.
Как съм тук попаднал?
И от колко време?
Сякаш вдън земя пропаднал,
влача свойто бреме.
Със милиметри аз напредвам
и самотата е жестока,
омръзна ми да си нашепвам,
че това е вярната посока.
Наказан ли съм, Боже,
да пълзя като влечуго?
И да си жесток ли можеш?
Или тука има нещо друго?
Във мрак не се живее
и в смрад, и в тишина…
Мъката във мен беснее –
далеч е тази дяволска врата!
Защо я виждам, щом е нависоко?
Поне за нея да не зная!
Да не бях откривал таз посока,
та сега във мъки да се кая!
Но в миг светлото петно
на бленувания праг се затъмни.
Видях го ясно – бе едно тело!
Май надолу то пълзи!
О, нещастнико, нима и ти?!
Нима да дойдеш тука си избрал?!
От светлината ли се покруси,
че идеш долу в тази кал!
Ни звук от мен не се изтръгна,
щом фигурата се изгуби в стъпалата
и тихо мракът го погълна.
Разбрах каква е тук бедата!
След време този клетник ще пълзи,
и врат нагоре ще извива,
ще капят горестно сълзи,
и вик във тишина ще се разбива.
Сами избираме да е така –
от светлината отегчени
да надзърнем искаме във мрака.
И там оставаме пленени!
Въздъхвам… И – напред.
Проклетата врата ме гледа
и чака тя за втори път поред
да пропълзя през душоеда.
Призрак
Разминахме се като призраци.
Той влачеше краката си трудно.
Артрит – с ужасните признаци,
че животът изтича и тежко, и мудно.
Някой му е стоварил брадва в лицето,
и този някой бе обществото.
За него царят беше твърде далеко.
За него Бог бе твърде високо.
Окаяник. Човек ли е – той вече не знае,
това прочетох в очите воднисти.
За него хората напълно нехаят,
за тях той е удобно невидим.
Тътрузят се домашните чехли в снега,
внимава да не се срине възнак
и кърши кривите пръсти в студа…
Но кой ли го вижда? – той просто е призрак.
