Реч на Стийв Джобс на 12 юни 2005 година по време на церемонията по дипломирането на випуск 2005 на Станфордския университет
За мен е чест да бъда сред вас в деня на вашето дипломиране в един от най-известните университети в света. Аз така и не успях да завърша колеж. В интерес на истината, никога не съм бил на такава церемония толкова отблизо, колкото днес. Днес искам да ви разкажа три истории от своя живот. Това е всичко. Само три истории, нищо повече.
Първата история се отнася за свързването на точките. Прекъснах следването си в Рийдс Колидж още след първите 6 месеца, но след това останах като прекъснал студент още 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо се махнах?
Това е започнало още преди да се родя. Биологичната ми майка е била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме остави за осиновяване. Тя много искала да бъда осиновен от хора с висше образование и всичко било уредено след раждането да бъда осиновен от един адвокат и неговата съпруга. Само че, като съм се пръкнал и те решили в последния момент, че искат момиче. И така моите родители, които били в списъка на чакащите получили позвъняване посред нощ с въпроса: „Имаме едно извънредно бебе от мъжки пол – искате ли го?”. Отговорът им бил: „Разбира се”. Биологичната ми майка след това разбрала, че майка ми никога не е ходила в колеж, а баща ми даже не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише финалните документи за осиновяване. Съгласила се чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че аз ще отида в колеж някой ден.
И 17 години по-късно аз отидох в колеж. Но бях толкова наивен, че избрах колеж, който беше скъп почти колкото Станфорд и всички спестявания на моите родители от работническата класа отидоха за таксата ми за колеж. След шест месеца вече не виждах стойност в това. Нямах никаква представа какво искам да направя със живота си и не виждах как колежа ще ми помогне да намеря отговора. И ето, че похарчих всичките спестявания на родителите си. Затова реших да прекъсна и се надявах, че от всичко това ще излезе нещо добро. По онова време беше доста страшничко, но гледайки назад, това беше едно от най-добрите ми решения. В минутата, в която прекъснах вече можех да не посещавам редовните лекции, които не ми бяха интересни и да се запиша в други курсове, които изглеждаха интересни.
Не всичко беше розово. Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на приятелите ми, връщах празни бутилки заради депозита от 5 цента и с тези пари си купувах храна и дори изминавах по 7 мили до другия край на града всяка съботна вечер, само за да получа свястно ядене в храма на Харе Кришна. Но ми харесваше. И голяма част от това, с което се сблъсках благодарение на своето любопитство и интуиция, по късно се оказа безценно.
Ще ви дам един пример. По онова време Рийд Колидж предлагаше може би най-добрия в цялата страна курс по калиграфия. В цялото студентско градче всеки плакат, всеки етикет, всяка табела бяха написани на ръка с красив шрифт. Понеже се водех прекъснал и не трябваше да посещавам задължителните лекции, реших да се запиша в курса по калиграфия и да се науча да правя това. Така научих какво са серифни и несерифни шрифтове, изучих разликата между разстоянието в различните буквени комбинации и всичко онова, което прави един надпис красив. Всичко това беше красиво, историческо, артистично по начин, който беше недостъпен за науката и аз бях запленен.
Нямаше и слаба надежда нещо от това да има практическо приложение в живота ми. Но след десет години, когато създавахме първият компютър Макинтош, всичко си дойде на мястото. И вградихме това в нашия Мак. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не се бях записал в онзи курс в колежа, в Мак никога нямаше да притежава множество различни шрифта с пропорционално разстояние между буквите. И тъй като Уиндоус просто прекопира Мак, много е вероятно да липсваха и в който и да е персонален компютър. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да се запиша в този курс и компютрите нямаше да имат сегашната си чудесна типография. Разбира се, беше невъзможно да се свържат точките по времето когато бях в колежа. Но гледайки назад, десет години по-късно всичко изглежда кристално ясно.
Ще повторя: не можете да свържете точките гледайки напред в бъдещето. Това може да стане само с поглед назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо – вътрешен глас, съдба, карма, каквото и да е. Този подход никога не ме е подвеждал и това е, което направи живота ми такъв, какъвто е.
Втората ми история е за любовта и загубата.
Аз бях късметлия – на ранен етап от живота си разбрах какво обичам да правя. Воз и аз създадохме Епъл в гаража на родителите ми когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрасна от нас двамата в един гараж до 2-милиардна компания с над 4000 служители. Година преди това бяхме пуснали на пазара най-доброто си произведение – Макинтош – и аз току-що бях навършил 30.
И тогава ме уволниха. Как може да те уволнят от компания, която си създал? Ами, тъй като Епъл се разрастваше, ние наехме на работа човек, който аз смятах за много талантлив, за да управляваме заедно компанията и първата година нещата вървяха добре. Но после нашите възгледи за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се скарахме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна. Така на 30-годишна възраст аз бях уволнен. И то доста публично. Фокусът на моя съзнателен живот си беше отишъл и това направо ме разби.
В продължение на няколко месеца не знаех с какво да се захвана. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми е била предадена за да я продължа. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да им се извиня за това, че прецаках нещата. Бях се провалил публично и дори мислех да напусна долината. Но бавно осъзнах, че все още обичам това, което правя. Обратът на събитията в Епъл не беше променил ни най-малко това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И така реших да започна отначало.
Тогава не го осъзнавах, но уволнението ми от Епъл беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Бремето на успеха беше заместено от лекотата на това да си отново начинаещ, да си по-малко уверен в каквото и да е. Това ми даде свободата да навляза в един от най-творческите периоди от живота си.
През следващите пет години създадох компания, наречена NeХТ, друга компания с името Рixar, и се влюбих в една невероятна жена, която ми стана и съпруга. Рixar създаде първия в света филм с изцяло компютърна анимация – „Играта на играчките” – и днес е най-успешното анимационно студио на света. В забележителна поредица от събития, Епъл закупиха NeХТ, аз се завърнах в Епъл и технологията, която бяхме създали в NeХТ е в сърцевината на сегашното възраждане на Епъл. А Лорийн и аз създадохме прекрасно семейство.
Уверен съм, че нищо от това нямаше да се случи ако не бяха ме уволнили от Епъл. Лекарството беше горчиво, но предполагам, че пациента се нуждаеше от него. Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че любовта към това, което правя беше причината да продължа напред. Трябва да разберете в какво сте влюбени. И това се отнася не само за работата ви, но и за личния ви живот.
Работата обхваща значителна част от живота ви и затова единствения начин да сте наистина доволни е да правите нещо, което смятате за значимо. А единственият начин делата ви да са значими е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили — продължете да търсите! Не се отказвайте! Сърцето ще ви подскаже когато сте го открили. И като всяка страхотна връзка, тази също ще стане още по-добра с времето. Така че, търсете докато го откриете. Не се отказвайте!
Третата ми история е за смъртта. Когато бях на 17, прочетох една мисъл, която гласеше следното: „Ако живеете всеки свой ден сякаш е последният ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!”. Тази мисъл ме впечатли силно и от тогава вече 33 години всяка сутрин се поглеждам в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, щях ли да направя това, което се каня да направя сега?”. И когато няколко дни подред отговорът е „Не”, аз знам че нещо трябва да променя.
Да си припомням, че скоро няма да съм между живите е най-важното средство, което ми помага да взема големите решения в живота си. Защото почти всичко друго – всички вътрешни очаквания, пялата гордост, целия страх от излагане или провал – тези неща просто се строполяват пред лицето на смъртта и остава единствено истински важното. Да помниш, че си смъртен е най-добрият начин, който аз знам, за да се избегне капана на представата, че има какво да загубиш. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.
Преди около година ми откриха рак. В 7.30 ч. сутринта ми направиха скенер, на който ясно личеше тумора в панкреаса ми. Аз дори не знаех какво е панкреас! Лекарят ми каза, че почти със сигурност този тумор е от нелечимия тип и че ми остават от 3 до 6 месеца живот. Моят доктор ме посъветва да си отида вкъщи и да си стегна нещата, което е лекарският код за „Подготви се да умреш”. Това означава само за няколко месеца да кажеш на децата си всичко онова, за което си смятал, че имаш на разположение поне 10 години. Означава също да си подредиш делата така, че да улесниш семейството си максимално. Означава да си вземеш сбогом.
Живях с тази диагноза през целия ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия, вкараха ендоскоп в гърлото ми, през стомаха, чак до вътрешностите ми, боцнаха с една игла панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Аз съм бил под упойка, но жена ми, която присъстваше, ми разказа, че когато погледнали клетките под микроскоп лекарите се разплакали, защото се оказало, че това било много рядка форма на рак на панкреаса, която е лечима чрез операция. Бях опериран и сега съм добре.
Тогава бях най-близо до смъртта и се надявам това да си остане така поне за няколко десетилетия напред. Тъй като съм го преживял, сега мога да ви говоря за това с малко по-голяма увереност, отколкото когато смъртта беше само интелектуална концепция.
На никой не му се мре! Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират, за да стигнат там. И все пак, всички ни чака една и съща участ. Никой не се е отървал. И така е правилно, защото Смъртта най-вероятно е единственото най-добро изобретение на Живота. Тя е агентът на промяната. Тя прочиства старото, за да даде път на новото. Сега вие сте новото, но някой ден, не чак толкова далеч, вие също ще остареете и ще бъдете отстранени от пътя.
Съжалявам, че драматизирам, но това е истината.
Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете чужд живот! Не влизайте в капана на догмата да живеете според очакванията на другите! Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас! А най-важното е да следвате сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно.
Когато бях млад излизаше списание, наречено „Световен каталог”, което беше нещо като библия за моето поколение. Беше създадено недалеч от тук, в Менло Парк, от един приятел на име Стюърт Бранд, който вдъхваше на списанието своето поетично вдъхновение. Това беше в края на 60-те, когато все още нямаше компютри или предпечатна подготовка, така че всичко се правеше с пишеща машина, ножици и полароидни снимки. Беше нещо като хартиен вариант на Гугъл, 35 години преди появяването на самия Гугъл. Беше идеалистично и бъкаше от съвети и велики идеи.
Стюърт и неговия екип успяха да издадат няколко броя на списанието и когато времето му отмина, те подготвиха своя последен брой. Беше в средата на 70-те, а аз бях на вашата възраст. На задната корица имаше снимка на селски път в ранно утро, същия който можете сами да видите ако се осмелите да тръгнете на автостоп. Най-отдолу беше написано: „Останете си гладни! Останете си глупави!”. Това беше тяхното послание на сбогуване. Останете си гладни! Останете си глупави!
И аз винаги съм си пожелавал същото. И сега, когато се дипломирате и започвате отначало, аз ви пожелавам същото.
Разговор на Алвин Тофлър с Айн Ранд, публикуван в сп. „Плейбой“ през 1964 г.
Човек съществува заради самия себе си
(Интервю)
Той не е длъжен нито да жертва себе си заради другите,
нито да иска от другите да се жертват заради него
ПЛЕЙБОЙ: Г-жо Ранд, във вашите романи и есета, и особено в противоречивия ви бестселър „Унизеният Атлас” вие излагате старателно промислен, вътрешно последователен възглед за живота. Всъщност вашите произведения представляват всеобхватна философска система. Какво се стремите да постигнете с тази нова философия?
РАНД: Опитвам се да дам на хората – поне на тези, които искат да мислят – цялостен, последователен и рационален възглед за живота.
ПЛЕЙБОЙ: Какви са основните положения на обективизма? С какво започва той?
РАНД: Той започва с аксиомата, че съществуващото съществува, тоест обективната истина съществува независимо от този, който я възприема, от неговите емоции, чувства, желания, надежди и страхове. Обективизмът твърди, че разумът е единственото дадено на човека средство да възприема действителността, и единственото ръководство за действие. Под „разум” аз разбирам способността да се определя и усвоява материала, който човек придобива чрез усещанията.
ПЛЕЙБОЙ: В “Атлас” вашият герой, Джон Голт, заявява: “Кълна се в живота и в моята любов към нея, че никога няма да живея заради друг, и няма да поискам от друг да живее заради мен.“ Как се отнася това заявление към вашите основни принципи?
РАНД: Заявлението на Голт е афористичен израз на обективистката етика. Всяка етическа система пряко или косвено се основава на метафизиката и произхожда от нея. Етиката, произтичаща от метафизическата основа на обективизма, твърди, че доколкото разумът е главен инструмент за оцеляването на човека, негово главно достойнство е рационалността. Да използва своя разум, да разбира действителността, и да постъпва по подходящ начин – това е морален императив за човека. Или поне това, което природата му на разумно същество изисква, за да оживее. По същество обективистката етика твърди, че човек съществува заради самия себе си, че стремежът към собствено щастие е най-великата морална цел, че той не е длъжен да жертва себе си заради другите и да принася в жертва други заради себе си. Последното твърдение е отразено и в заявлението на Голт.
ПЛЕЙБОЙ: Какъв морал произтича от това, ако говорим за поведението на индивида?
РАНД: За това подробно се разказва в “Атлас”.
ПЛЕЙБОЙ: Героинята на романа, както вие сама казвате, е “абсолютно неспособна да изпитва чувство на фундаментална вина”. Може ли която и да нравствена система да съществува без категорията „вина”?
РАНД: Ключовата дума в цитираното от вас изказване е “фундаментална”. Фундаментална вина не означава способност да се отнасяш критично към собствените постъпки, ако ги извършваш. „Фундаменталната вина” е признание, че човек е зъл и виновен по своята природа.
ПЛЕЙБОЙ: Имате предвид първородния грях?
РАНД: Именно. Нито моята героиня, нито аз, нито който и да е обективист не е способен нито да приеме, нито емоционално да усети понятието „първороден грях”. Именно то отрича всяка нравственост. Ако човек е виновен по природа, значи е лишен от избор. Ако няма избор, то въпросът не се отнася до сферата на нравствеността. Нравствеността съществува само там, където волята на човека е свободна, отнася се само към действията, открити за избор. Да смяташ човека за виновен по природа – това е противоречие в термините. Моята героиня би била способна да изпитва вина за някакви конкретни действия. Само че, бидейки високоморална и уважаваща себе си жена, тя се старае да постъпва така, че да не изпитва вина за своите постъпки. Тя постъпва абсолютно морално и затова не приема вина, която не е заслужила.
ПЛЕЙБОЙ: В “Атлас” един от главните герои е запитан: “Какъв е най-порочният тип човек?” Отговорът му удивлява. Той не казва “садист”, “убиец”, “сексуален маниак” или “диктатор”; той отговаря: “Човекът, който няма цел”. Все пак ми се струва, че повечето хора изживяват живота си, без ясно да са си поставили цел. Смятате ли ги за порочни?
РАНД: Да, до известна степен.
ПЛЕЙБОЙ: Защо?
РАНД: Защото тази черта на техния характер е в основата на всяко зло, споменато във въпроса ви, тя го причинява. Садизмът, диктатурата – всеки вид зло – е следствие на бягството на човека от действителността. Следствие е на неговата неспособност да мисли. Човекът без цел – това е човек, който се носи по течението, отдава се на случайни чувства и неопределени импулси. Той е способен на всяко зло, доколкото по никакъв начин не контролира собствения си живот. А за да имаш контрол над живота си, е нужна цел, конструктивна цел.
ПЛЕЙБОЙ: Нима Хитлер или Сталин, ако говорим за тирани, не са имали строго поставена цел и не са контролирали живота си?
РАНД: Разбира се, че не са. Забележете, че и двамата завършват дните си като пълни психопати. Тези хора не са имали чувство на собствено достойнство, и, следователно, са ненавиждали всичко живо. Впрочем, тяхната психология е отразена в “Атлас” в образа на Джеймс Тагарт. Човек, който няма цел, но който е принуден да действа, насочва действията си към унищожаване на другите. Това съвсем не е конструктивна, творческа цел.
ПЛЕЙБОЙ: Ако човек организира своя живот около една, ясно определена цел, няма ли опасност да стане прекалено тесногръд, да загуби широтата на възгледите си?
РАНД: Напротив. Главната цел помага да се слеят всички грижи в живота в единно цяло. Тя създава йерархия, относителна значимост на човешките ценности, спасява човека от безсмислени вътрешни конфликти, позволява му да се наслаждава на живота в цялата му пълнота, и да пренася тази наслада във всяка област, която съзнанието му открива. А човекът, който няма цел, се губи в хаоса. Той не знае какви са ценностите му. Не може да каже какво е важно за него и какво не. Такъв човек безцелно и безпомощно плува по течението, подчинявайки се на всеки случаен стимул, на всяка внезапна прищявка. Той не може на нищо да се наслади. Той прахосва живота си в търсене на някаква ценност, която никога не открива.
ПЛЕЙБОЙ: А нима опитът да отстраните прищевките от живота си и да действате изключително по рационални подбуди, не води към безцветно, безрадостно съществуване?
РАНД: Откровено казано, не разбирам за какво говорите. Дайте да уточним термините. Разумът е инструмент на човешкото познание, той е способност да се разбират фактите от действителността. Да се действа разумно – това означава да се действа в съответствие с тези факти. Емоциите не са инструмент на познанието. Вашите чувства не ви дават информация за фактите, само отчасти дават представа как вие преценявате един или друг факт. Емоциите са резултат от вашите ценностни съждения; обусловени са от заложените във вас предпоставки, независимо дали осъзнавате това или не. Прищявката е емоция, причината за която не знаете, и не искате да знаете. Нека сега видим какво означава да действаш по прищявка. Това означава да действаш в състояние на временно умопомрачение. Това ли наричате „пълнокръвно“? То е пълнокръвно само в буквалния смисъл – води до кръвопролитие. Действия, несъобразени с обективните факти, могат да доведат само до разрушение.
ПЛЕЙБОЙ: Трябва ли напълно да игнорираме емоциите, съвсем да ти отстраним от живота си?
РАНД: Разбира се, че не. Просто трябва да знаем мястото им. Емоцията е автоматична реакция, автоматично следствие от ценностната система на човека. Следствие, а не причина. Между разума и емоциите на човека няма непременно противоречие – при условие, че се спазва правилното съотношение. Разумният човек знае, или съзнателно се стреми да узнае, източника на своите емоции, основните нагласи, от които възникват емоциите. Ако тези нагласи са неверни, той го коригира. Той никога на постъпва, воден от емоции, които не може да обясни, чието значение не разбира. При оценка на ситуацията той разбира защо реагира именно така, и разбира прав ли е или не. В него няма вътрешни конфликти, неговият разум и емоции са съединени в едно, неговото съзнание е напълно хармонично. Емоциите не са му враг, те са средство, позволяващо да се наслаждава на живота. Но той не се ръководи от емоциите, а от разума. Ако човек приема своите емоции за причина, а разума си – за пасивно следствие от тях, ако се ръководи от емоциите, а използва разума само за да оправдае емоциите си и да им придаде смисъл, тогава той постъпва аморално, обрича се на мъка, неуспех, поражение. И не постига нищо, освен разрушение – на самия себе си и на другите.
ПЛЕЙБОЙ: Според вашата философия трудът и неговите постижения са висша цел в живота. Аморални ли са тези, които намират по-голямо удовлетворение в радостта от приятелството и семейството?
РАНД: Ако те поставят такива неща като приятелството и семейството по-високо от собствения си творчески труд, тогава са аморални. Приятелството, семейният живот, човешките взаимоотношения, не са главното в живота на човека. Човек, който поставя другите по-високо от собствения си творчески труд, е емоционален паразит; в същото време, ако за него работата е на първо място, не възниква конфликт между нея и радостта от човешките отношения.
ПЛЕЙБОЙ: Мислите ли, че и жените, и мъжете са длъжни да градят живота си около работата – и ако да, около каква работа именно?
РАНД: Разбира се. Аз мисля, че жените са хора. И това, което е правилно за мъжете, е правилно и за тях. Основните принципи са същите. Не се опитвам да определям коя работа е „мъжка”, няма да го правя и спрямо жените. Няма някакъв особен вид работа, която да е подходяща изключително за жени. Жените могат да си избират професия в съответствие със собствените цели и нагласи, както и мъжете.
ПЛЕЙБОЙ: Според вас аморална ли е жената, която предпочита да се посвети на дома и семейството, вместо на професионалната си кариера?
РАНД: Не е аморална. Бих казала, че е непрактична, доколкото грижата за дома не може да е пълноценна работа, с изключение на времето, когато децата още не са пораснали. Обаче ако тя иска да има семейство и изцяло да му се посвети, макар и за известно време, би трябвало да подходи към това като към професионална дейност. Тоест, да изучи предмета, да установи правила и принципи, посредством които възнамерява да възпитава децата, да подходи към задачата от позицията на интелекта. Това е много отговорна задача и много важна, но само когато към нея подхождат като към наука, а не просто като към емоционална прищявка.
ПЛЕЙБОЙ: А къде според вас в живота на рационалния човек, чиято единствена и главна страст е работата, е мястото на романтичната любов?
РАНД: Това е главната награда за такъв човек. Единственият човек, способен да изпита дълбока романтична любов – това е човекът, движен от страстта си към работата. Любовта изразява чувството на собствено достойнство, най-дълбоките ценности в характера на мъжа и жената. Влюбваш се в човек, притежаващ същите ценности. Ако човек няма ясно определени ценности и нравствени сили, той не е способен да оцени по достойнство друг човек. В тази връзка бих искала да цитирам „Изворът”, където един от героите произнася фраза, често повтаряна от читателите: „За да кажеш „Аз те обичам”, първо трябва да се научиш да казваш „аз”.
ПЛЕЙБОЙ: Твърдите, че личното щастие – това е висша цел, и че саможертвата е аморална. Отнася ли се това за любовта в същата степен, както за работата?
РАНД: Към любовта в най-голяма степен в сравнение с всичко останало. Когато сте влюбени, това означава, че човекът, когото обичате, става извънредно важен за вас и вашия живот. А това е много егоистично. Ако не бяхте егоист в това отношение, това неизбежно би означавало, че присъствието и изобщо съществуването на любимия човек не ви носи никакво удоволствие или щастие, и че вие обичате този човек от съжаление, че се принасяте в жертва. Няма нужда да казвам, че подобна роля не би се харесала на никого, и никой не би се съгласил да я играе. Любовта не е саможертва, тя е най-дълбинното утвърждаване на нашите лични потребности и ценности. Човекът, когото обичате, ви е необходим заради вашето собствено щастие. И това е най-големият комплимент, който сте в състояние да направите на този човек.
ПЛЕЙБОЙ: Вие осъждате пуританското разбиране, че плътската любов е уродлива и порочна, и в същото време пишете, че „безразборните връзки и мимолетните увлечения са типични за хора, които смятат за порочни и секса, и самите себе си”. Твърдите ли, че „подредените” връзки и трайните увлечения в секса са нравствени?
РАНД: Бих казала, че сериозният и избирателен полов живот не може да се нарече „увлечение” Самото понятие подсказва лекомислен и несериозен подход към нещата. Считам секса за един от най-важните аспекти на човешкия живот, и следователно към него не може да се подхожда лекомислено и несериозно. Нормалният полов контакт е възможен само на основата на най-големите ценности у човека. И затова смятам половата разпуснатост за безнравствена. Не защото сексът е зло, а защото сексът е нещо много твърде важно, твърде ценно.
ПЛЕЙБОЙ: Означава ли това според вас, че полова връзка могат да имат само брачни партньори?
РАНД: Не непременно. Сексът подсказва, че между хората има твърде сериозни взаимоотношения. Ще доведат ли тези отношения до брак, или не – това зависи от обстоятелствата, от всичко, което заобикаля тези хора в живота. Считам брака за много важна институция, но само в случай, че двама души са намерили един в друг този, с когото искат да прекарат остатъка от живота си. А на този въпрос нито един мъж, нито една жена не могат да отговорят категорично и веднага. Когато такава категоричност се появи, когато изборът е окончателен, тогава, разбира се, бракът е много желан. Но от това не следва, че отношенията, възникнали когато не е имало такава категоричност, са порочни. Мисля, че дали една връзка ще прерасне в брак, зависи от знанията, от положението и състоянието на партньорите, и само на тях двамата принадлежи правото да решават този въпрос. Нравствено е и едното, и другото – но само при условие, че двете страни сериозно се отнасят към своите отношения, и че тези отношения се базират на ценности.
ПЛЕЙБОЙ: Като борец за делото на просветения егоизъм, как се отнасяте към факта, че много хора стават, така да се каже, хедонисти, и посвещават живота си на удоволствията?
РАНД: Аз съм принципен противник на философията на хедонизма. Хедонизмът – това е учение, провъзгласяващо за благо всичко, което доставя удоволствие, и следователно – удоволствието е не първопричина, а следствие. За нравствено може да се счита това удоволствие, което произтича от рационалното оценъчно съждение, че удоволствието само по себе си не е нито ръководство за действие, нито критерий за нравственост. Противното би означавало, че се ръководите от случайни чувства, емоции, мимолетни прищявки – но не от разума. Моята философия е пълна противоположност на хедонизма. Аз твърдя, че случайно, с помощта на произволни, субективни средства, не можете да постигнете щастие. То е достижимо само на основата на рационалните ценности. Под рационални ценности изобщо не разбирам това, което човек може сляпо и произволно да обяви за рационално. Да определи рационални критерии за това към какви рационални ценности да се стремим – това е задача на етиката, на науката за нравствеността.
ПЛЕЙБОЙ: Някъде вие казвате, че мъж, който губи време, тичайки след жени, е човек, „който презира сам себе си”? Бихте ли уточнили какво имате предвид?
РАНД: Този тип мъже сменят местата на причина и следствие по отношение на секса. Сексът е израз на самоуважението на човека, на неговата самооценка. Но човек, който не цени себе си, се стреми да обърне процеса обратно. Той се стреми да извлече самоуважение от своите сексуални победи, което по принцип е невъзможно. Той не може да придобие собствена ценност на базата на броя жени, за които представлява ценност. Но тъкмо с такава безнадеждна работа се опитва да се занимава.
ПЛЕЙБОЙ: Вие се борите с представата, че сексът е “неподвластен на разума”. Но нима сексът не е ирационален биологичен инстинкт?
РАНД: Не. Да започнем с това, че в човека въобще няма никакви инстинкти. Във физическо отношение сексът е способност. Но това как човек ще проявява тази способност, и кого ще сметне за привлекателен, зависи от неговите критерии за ценност. Това зависи от предпоставките, които могат да бъдат съзнателни или несъзнателни, и които определят неговия избор. Именно по такъв начин неговата философия управлява половия му живот.
ПЛЕЙБОЙ: В “Атлас” вие пишете: “Във всяка работа има две страни. Едната от тях е правилна, другата – неправилна. Но средата винаги е зло”. Това не е ли едностранчив, черно-бял подход към ценностите?
РАНД: Разбира се. Аз категорично поддържам черно-белия възглед за света. Нека да обясня. Какво се разбира под “черно и бяло”? Добро и зло. Преди всичко трябва да си обясните какво е черно и какво – бяло, доколкото сивото е само смес от тези два цвята. А когато сте установили, че едната алтернатива е добро, а другата – зло, нищо не оправдава избора ви да ги смесите. Няма оправдание, когато избираш дори част от нещо, което е зло, ако предварително знаеш това.
ПЛЕЙБОЙ: Значи вярвате в абсолюта?
РАНД: Да.
ПЛЕЙБОЙ: В такъв случай, можем ли да наречем обективизма „догма”?
РАНД: Не. Догмата е набор от убеждения, приети на доверие; тоест, без рационална обосновка и даже въпреки очевидното. Догмата е въпрос на сляпа вяра. Обективизмът е пълна противоположност на догмата. Според обективизма не трябва да приемате никаква идея или убеждение, ако не можете да докажете истинността му с помощта на разума..
ПЛЕЙБОЙ: Не може ли обективизмът да се превърне в догма, ако получи широко разпространение?
РАНД: Не. Забелязах, че обективизмът сам се защитава от тези, които искат да го превърнат в догма. Доколкото обективизмът изисква да използвате разума си, тези, които се опитват да вземат принципите му, и безразсъдно и безразборно да ги прилагат към всички конкретни житейски обстоятелства, откриват, че това е невъзможно. Скоро им се налага или да се откажат от обективизма, или да го приемат. Когато казвам „да го приемат”, имам предвид да използват собствения си разум, собственото мислене, за да разберат как да прилагат принципите на обективизма към конкретните проблеми в техния живот.
ПЛЕЙБОЙ: Казвали сте, че сте противница на вярата. Вярвате ли в Бог?
РАНД: Разбира се, че не.
ПЛЕЙБОЙ: Приписват ви следното изказване: “Кръстът е символ на изтезанието, на принасянето в жертва на не-идеала. Предпочитам кръстния знак на долара”. Наистина ли мислите, че можете да обобщите двете хилядолетия християнство с думата „изтезание” ?
РАНД: Да започнем с това, че никога не съм казвала подобно нещо. То съвсем не е в моя стил – нито от литературна, нито от интелектуална гледна точка. Не съм казвала, че предпочитам знака на долара – това е пълна глупост, и моля ви, не забравяйте да го публикувате. Не знам откъде се е взел този цитат, но смисъла на знака на долара е изяснен в “Атлас”. Там ясно е казано, че това е символ на свободната търговия, а следователно и на свободния ум. Свободният ум и свободната икономика логически произтичат един от друг. Едното не може да съществува без другото. Знакът на долара, като символ на валутата на свободна страна, е символ на свободния ум. Още повече, доколкото се отнася до историческия знак на долара, съществува много правдоподобна, макар и недоказана хипотеза, че той обозначава началните букви от думата “Съединени щати” –US.
Но стига за долара. Искате сега да поговоря за кръста. Вярно, аз считам кръста за символ на идеал, принесен в жертва на не-идеала. Нима той означава нещо друго? Съгласно християнското учение, Христос е човешкият идеал. Той въплъщава в себе си всичко, на което е длъжен да се стреми да подражава всеки човек. И въпреки това, съгласно християнската митология, той е приел смъртта не за своите собствени грехове, а за греховете на другите, не-идеални хора. С други думи, човек с идеални добродетели е бил разпнат в името на другите, порочни хора, и се очаква, че те ще приемат неговата жертва. Ако бях християнка, нищо друго не би ме възмутило толкова, колкото самата идея да се принесе идеала в жертва на не-идеала, добродетелта в жертва на порока. И в името на този символ от хората изискват да се принасят в жертва на други, по-лоши от тях. Именно така се използва тази символика. А това е изтезание.
ПЛЕЙБОЙ: Според вас нито една религия ли не е предложила нещо, което притежава конструктивна ценност за човешкия живот?
РАНД: В качеството си на религия – не, ако разбираме религията като сляпа вяра, вяра, непотвърдена или противоречаща на фактите от действителността и изводите на разума. Вярата като такава е много вредна за човешкия живот, доколкото е отрицание на разума. Но не трябва да забравяме, че религията е ранна форма на философията, че първите опити на човека да обясни вселената, да придаде на човешкия живот и на системата от нравствени ценности отчетливи координати, са родили религии, преди той да узрее до философията. И в качеството на философия някои религии имат много важно нравствено значение. Те могат да окажат положително въздействие, да помогнат да усвоите правилните нравствени принципи – но в много противоречив контекст, и на много, нека се изразя така, опасна и недобра основа -основата на вярата.
ПЛЕЙБОЙ: В такъв случай, можете ли да кажете, че ако ви се наложи да избирате между символа на кръста и символа на долара, бихте избрали долара?
РАНД: Не приемам подобен избор. Задайте въпроса другояче: ако трябваше да избирам между вярата и разума, за мен не би съществувал никакъв избор. Бидейки човек, мога да избера само разума.
ПЛЕЙБОЙ: Смятате ли, че богатите бизнесмени като Форд или Рокфелер, са безнравствени, доколкото използват своето богатство за благотворителност?
РАНД: Не. Това е тяхна привилегия, от която те са свободни да се възползват, ако искат. Моите възгледи за благотворителността са много прости. Аз не я считам за голяма добродетел и, преди всичко, не я считам за морален дълг. В помощта на другите няма нищо лошо, ако те са достойни за тази помощ, и ако даващите могат да си я позволят. За мен благотворителността е второстепенен въпрос. Аз се боря против представата, че благотворителността е морален дълг и основна добродетел.
ПЛЕЙБОЙ: Какво място във вашата философска система заема състраданието?
РАНД: Смятам, че трябва да съчувстваме само на тези, които са невинни жертви, а не на тези, които са нравствено виновни. Ако изпитваш състрадание към жертвите на концлагера, не можеш да изпитваш състрадание и към палачите. Ако изпитваш състрадание към палачите, това е морално предателство по отношение на жертвите.
ПЛЕЙБОЙ: Ще бъде ли нарушение на принципите на обективизма, ако някой пожертва себе си, заставайки на пътя на куршум, насочен към друг?
РАНД: Зависи от обстоятелствата. Аз бих застанала на пътя на куршума, ако е насочен към моя съпруг. Ако човек умира, защитавайки това, което му е скъпо, това не е никаква саможертва. Ако тази ценност е достатъчно значима, няма да искате да живеете без нея. Това се отнася и за всички така наречени „жертви на любовта”.
ПЛЕЙБОЙ: А готови ли сте вие и вашите последователи да отидете на смърт заради своето дело? И има ли изобщо такава добродетел за обективиста, противник на саможертвата, нещо, заради което си струва да отидеш на смърт?
РАНД: В книгата ми „Унизеният Атлас” има ясен отговор на този въпрос. Аз казвам, че човек е длъжен да живее заради своите ценности, ако трябва – да се бори за тях, доколкото същността на самия живот е да придобиваш ценности. Човек не живее автоматично. Той е длъжен за живее като разумно същество, и няма право да приема нищо по-малко. Ако си остане животно, няма да оживее. Даже такава най-проста ценност като храната трябва да се създаде от човека – трябва да се отгледа, да се обработва. Човек е длъжен да завоюва и защитава всички ценности, и ако нещо ги заплашва, да е готов да се бори, и ако трябва – да умре за правото да живее като разумно същество. Вие питате готова ли съм за умра за обективизма? Да, готова съм. Но, което е по-важно, готова съм да живея за него. А това е далеч по-трудно.
ПЛЕЙБОЙ: Отдавайки толкова голямо значение на разума, вие влизате във философски конфликт със съвременните писатели и поети, много от които, по техните собствени признания, са мистици, или както още ги наричат, ирационалисти. Защо се получава така?
РАНД: Защото в изкуството има философска основа, а основните философски тенденции сега са различни форми на неомистицизма. Изкуството отразява възгледите на художника за човека и за живота. Доколкото болшинството художници не създават своя собствена философия, те съзнателно или несъзнателно се влияят от водещите философски течения на своето време. Голяма част от съвременната литература е точно отражение на съвременната философии. Има над какво да се размишлява!
ПЛЕЙБОЙ: Нима художникът не е длъжен да отразява своето време?
РАНД: Не. Писателят е длъжен да бъде активен духовен лидер на своето време, а не пасивен последовател, носещ се по течението. Писателят е длъжен да формира ценностите на своята култура, да изразява и конкретизира ценностните авторитети на човешкия живот. Такава е същността на романтическата школа в литературата, която днес почти е слязла от сцената.
ПЛЕЙБОЙ: И къде се оказахме сега – имам предвид литературата?
РАНД: В задънената улица на натурализма. Натуралистите твърдят, че авторът е длъжен да бъде безстрастен фотограф или репортер, който безкритично записва всичко, което вижда. Според романтизма писателят представя нещата такива, не каквито са в дадения момент, а според Аристотел ,,каквито могат и трябва да бъдат”.
ПЛЕЙБОЙ: Искате да кажете, че сте последната от романтиците?
РАНД: Или първата от завръщащите се романтици, ако използвам израза на един от моите герои в “Атлас”.
ПЛЕЙБОЙ: Как оценявате състоянието на съвременната литература като цяло?
РАНД: От философска гледна точка тя е аморална, от естетическа – отегчителна до смърт. Посвещавайки се изключително на изследване на порочното и безумното, тя се е превърнала в нещо подобно на клоака. Няма нищо по-скучно от порока.
ПЛЕЙБОЙ: Има ли писател, от когото се възхищавате?
РАНД: Да. Виктор Юго.
ПЛЕЙБОЙ: А от съвременните писатели?
РАНД: Сред така наречените “сериозни писатели” няма нито един, от когото да се възхищавам. От съвременната литература предпочитам масовата, която продължава днес традициите на романтизма. Моят любим автор е Мики Спилейн.
ПЛЕЙБОЙ: Защо го харесвате?
РАНД: Защото е предимно моралист. В примитивната форма на детективския роман той описва конфликта между доброто и злото в черно-бели тонове. Той не ни потопява в омерзителна сива смес от негодници от двете страни на бариерата, които не можеш да различиш един от друг. При него конфликтът е безкомпромисен. А като писател е великолепен майстор в този част от литературата, която аз смятам за извънредно важна – граденето на сюжета.
ПЛЕЙБОЙ: Как се отнасяте към Фокнър?
РАНД: Почти никак. Той е нелош стилист, но от гледна точка на съдържанието неговите романи не могат да се четат. Затова и малко съм го чела.
ПЛЕЙБОЙ: А какво ще кажете за Набоков?
РАНД: Прочела съм само една негова книга. По-точно – книга и половина. Половинката беше от „Лолита”, която не успях да завърша. Той е великолепен стилист, пише много красиво, но неговите теми, отношение към живота, възгледи за човека, са толкова пагубни, че никакво майсторство не може да ги оправдае.
ПЛЕЙБОЙ: Като писател, смятате ли философията за главна цел на вашето творчество?
РАНД: Не. Моята главна цел е да изградя образа на идеалния човек, човекът, какъвто “може и трябва да бъде”. Философията е необходимо средство за постигането на тази цел.
ПЛЕЙБОЙ: Във вашия ранен роман “Химн” героят ви заявява: “Избира моята воля, и изборът на моята воля е единствената заповед, на която се подчинявам”. Това не е ли анархизъм? Свободното желание или воля ли е единственият закон, на който трябва да се подчиняваме?
РАНД: Не, не свободната воля. Цитираните от вас думи са своего рода поетична декларация, обусловена от общия контекст на “Химн”. Аз използвам понятието „свободна воля” в съвсем различен смисъл от този, който обикновено му се придава. “Свободната воля” се състои в способността на човек да мисли или да не мисли. Актът на мисленето – това е главният акт на човешкия избор. Разумният човек никога не се ръководи от желания или капризи, а само от ценности, основани на рационални съждения. Това е единствената висша власт, която той може да признае. Но това не означава анархия, доколкото ако човек иска да живее в свободно и цивилизовано общество и е с ума си, ще спазва законите, когато те са обективни, разумни и действени. Писах статия на тази тема в бюлетина „Обективист” – за необходимостта и полезните функции на правителството.
ПЛЕЙБОЙ: И какви са според вас полезните функции на правителството?
РАНД: По същество, то има само една полезна функция – да защитава правата на личността. Доколкото тези права могат да се нарушават само чрез употребата на физическа сила и някои нейни производни, то правителството е длъжно да защитава хората от тези, които първи прибягнат към нея. В това се състои и истинската задача на правителството – да бъде полицай, който защитава хората от насилие.
ПЛЕЙБОЙ: Ако сила може да се използва само в отговор на използването на сила, дали правителството е в правото си да прибягва към сила при, да кажем, събирането на данъци или военната повинност?
РАНД: По принцип аз смятам, че плащането на данъци трябва да е доброволно, както и всичко останало. Но как това да стане, е много сложен въпрос. Мога само да предложа някои методи, без да твърдя, че съм намерила отговорите. Например, правителствената лотария, организирана в много страни от Европа, е един от добрите методи за доброволно събиране на данъци. Има и други. Данъците трябва да се превърнат в доброволни пожертвования за правителствените служби, които действително са нужни на хората, и за които те са готови да платят – като за застраховка. Но, разбира се, това е проблем на далечното бъдеще, на времето, в което хората ще са създали напълно свободно общество. Това ще е последната, в никакъв случай първа, от поредица реформи, които трябва да се осъществят. Що се отнася до задължителната военна служба, това е неправилно и неконституционно. Това е нарушение на основните права на човека, на правото на живот. Никой няма право да изпраща човек да воюва и умира за каузата на този, който го изпраща. Никоя страна няма право да принуждава хората да й служат. Службата в армията трябва да е изцяло доброволна, и както ще ви кажат военните специалисти, армиите, изградени на този принцип, са най-добрите армии.
ПЛЕЙБОЙ: А що се отнася до другите обществени нужди? Смятате ли например, че пощенските услуги са законна функция на правителството?
РАНД: Дайте да изясним следното: моята позиция е абсолютно последователна. Не само пощата, но и улиците, и пътищата, и преди всичко, училищата, трябва да са частна собственост и да се управляват от частни лица. Аз съм за отделяне на държавата от икономиката. Правителството трябва да се занимава само с тези въпроси, които са свързани с употребата на сила. Това означава полиция, въоръжени сили, съдилища за разрешаване на споровете между гражданите. И нищо повече. Всичко останало трябва е в частни ръце. Тогава то ще се управлява значително по-добре.
ПЛЕЙБОЙ: Бихте ли създавали нови министерства или правителствени агенции?
РАНД: Не, и откровено казано, не мога да обсъждам каквото и да било в тази посока. Не се занимавам с организация на работата на правителството и не бих губила време с изобретяването на подобна Утопия. Аз говоря за тези принципи, чието практическо приложение е съвършено ясно. След като вече казах, че съм против изпреварващата употреба на сила, какво повече да обсъждаме?
ПЛЕЙБОЙ: А употребата на сила в международната политика? Казахте, че всяка свободна страна е имала право да нахлуе в нацистка Германия по време на Втората световна война…
РАНД: Разбира се…
ПЛЕЙБОЙ: … и че всяка свободна страна днес има моралното право – макар да не е длъжна, да нахлуе в Съветска Русия, Куба или всяка друга „робска кочина”. Така ли е ?
РАНД: Така е. Диктатурата – тоест страна, която нарушава правата на собствените си граждани – се намира извън закона, и няма право да претендира за каквито и да е права.
ПЛЕЙБОЙ: Поддържате ли идеята, че Съединените щати трябва да обявят война на Куба или СССР?
РАНД: В момента не. Не виждам необходимост. Поддържам преди всичко идеята за това, от което Съветският съюз се бои най-много – икономически бойкот. Поддържам икономическата блокада на Куба и икономическия бойкот на Съветския съюз. Тогава ще видите как двата режима ще рухнат, без Америка да даде нито една жертва.
ПЛЕЙБОЙ: Бихте ли одобрили излизането на САЩ от ООН?
РАНД: Да. Аз не мога да поддържам нелепите претенции на организация, която уж се бори за световен мир и защитава човешките права, а в същото време неин член е СССР – най-злият агресор и най-кървавият палач в човешката история. Само мисълта за зашита на права, когато сред основните правозащитници е Съветския съюз, е оскърбителна за самата концепция за правата, и за интелигентността на всеки човек, помолен да одобри или подкрепи подобна организация. Аз не мисля, че честният гражданин трябва да си сътрудничи с престъпници, и точно по същата причина не смятам, че свободните страни трябва да сътрудничат с диктатури.
ПЛЕЙБОЙ: Поддържате ли скъсването на дипломатическите отношения със СССР?
РАНД: Да.
ПЛЕЙБОЙ: Вие се обявявате за антикомунист, антисоциалист, антилиберал. В същото време отхвърляте предположението, че сте консерватор. Нещо повече – често подлагате на най-рязка критика именно консерваторите. Каква е вашата политическа позиция?
РАНД: Поправям ви. Никога не съм определяла своята позиция чрез отрицание. Аз съм привърженик на капитализма laissez–faire, на правата на личността – а други права не съществуват, на индивидуалната свобода. Именно на тази основа съм против всяка доктрина, предполагаща жертване на личното заради колективното: против комунизма, социализма, “държавата на всеобщото благоденствие”, фашизма, нацизма, съвременния либерализъм. И на същото основание съм против консерваторите. Консерваторите са привърженици на смесената икономика и на идеята за “всеобщо благоденствие”. Те се различават от либералите по степен, не по принцип.
ПЛЕЙБОЙ: Твърдите, че Америка е изправена пред интелектуален банкрут. Включвате ли във вашия списък на интелектуални банкрути такива дясно ориентирани политически издания като “NationalReview” (“Национален преглед”)? Не е ли това списание мощен глас против всичко, което вие наричате „етатизъм”?
РАНД: Смятам “NationalReview” за най-лошото и най-опасно списание в Америка. Такава защита на капитализма, каквато то провежда, води предимно до дискредитация и разрушаване на капитализма. Искате ли да ви кажа защо?
ПЛЕЙБОЙ: Бъдете така добра.
РАНД: Защото обвързва капитализма с религията. Идеологическата позиция на “NationalReview” по същество се свежда до следното: за да приеме свободата и капитализма, човек трябва да вярва в Бог или в някаква друга форма на религия, на свръхестествен мистицизъм. Което означава, че не съществува рационална основа, на която можем да се опрем, защитавайки капитализма. А това е равносилно на признание, че разумът е на страната на враговете на капитализма, че робовладелското общество или диктатурата са рационални системи, и че да вярваш в свободата може само ако се опираш на мистиката. Не е възможно да се измисли нещо по-унизително за капитализма, при това абсолютно невярно. Капитализмът е единствената система, която може да бъде защитавана и утвърждавана чрез разума.
ПЛЕЙБОЙ: Има ли сега в Съединените щати политически групировки, които одобрявате?
РАНД: Не, ако говорим за политически групировки. Съществува ли днес напълно последователна политическа групировка? Днес всички групировки се ръководят от взаимно изключващи се принципи, или защитават такива принципи.
ПЛЕЙБОЙ: А лично вие нямате ли политически амбиции? Никога ли не сте се замисляли да се кандидатирате за някой пост?
РАНД: Разбира се, че не. И се надявам, че не ме мразите чак толкова, за да ми го пожелавате.
ПЛЕЙБОЙ: Но все пак вие се интересувате от политика, или най-малкото, от политическа теория, не е ли така?
РАНД: Позволете да ви отговоря така: когато пристигнах тук от Съветска Русия, политиката ме интересуваше само по една причина – за да доживея до деня, когато вече няма да има нужда да се интересувам от политика. Бих искала да има такова общество, където ще мога да живея само със собствените си грижи и да постигам собствените си цели, знаейки, че правителството не се намесва и не унищожава тези цели, че моят живот, моята работа, моето бъдеще, не зависят от милостта на държава или прищявката на диктатор. Така мисля и днес. Само че днес знам, че такова общество е още непостигнат идеал, че нямам право да чакам някой друг да го постигне вместо мен, и че аз, като всеки отговорен гражданин, съм длъжна за направя всичко възможно, за да бъде постигнат този идеал. С други думи, политиката ме интересува, колкото да осигуря и защитя свободата си.
ПЛЕЙБОЙ: Във всички свои произведения твърдите, че в съвременния свят, дори в капиталистическите страни, личността се потиска, а инициативата се задушава. В романа “Унизеният Атлас” Джон Голт организира стачка на “мислещите хора”, което довежда до крушение съществуващото колективистично общество. Не мислите ли, че е дошло време художниците, интелектуалците, творчески мислещите бизнесмени по същия начин да си вземат обратно талантите от обществото?
РАНД: Все още не. Но преди да обясня, трябва да коригирам част от вашия въпрос. Това, което ние имаме сега, не е капиталистическо общество, а смесена икономика, тоест, смес от свобода и принуда; и това общество се движи, ако съдим по преобладаващите в момента тенденции, към диктатура. В “Атлас” действието се развива във време, когато обществото е достигнало фазата на диктатура. Когато това се случи, ако се случи въобще, тогава ще дойде време да се стачкува. Но не по-рано.
ПЛЕЙБОЙ: Какво разбирате под диктатура? Как бихте я дефинирали?
РАНД: Диктатурата е такава държава, която не признава правата на личността, в която правителството има пълна и безгранична власт над хората.
ПЛЕЙБОЙ: Къде, според вашето определение, минава разграничителната линия между смесената икономика и диктатурата?
РАНД: Диктатурата има четири отличителни признака: еднопартийно управление, екзекуции без съд за политически престъпления, експроприация или национализация на частната собственост, и цензура. Особено последното. Докато хората могат свободно да говорят и пишат, докато не е въведена цензура, те все още имат шанс да реформират обществото, да го насочат по по-добър път. Но когато въведат цензура – това е знак, че е време за интелектуална стачка. Под това аз разбирам, че хората няма да се длъжни по никакъв начин да сътрудничат с обществения строй.
ПЛЕЙБОЙ: А като изключим такава стачка, какво според вас трябва да се направи, за да се осъществят тези обществени промени, които смятате за желателни?
РАНД: Обществените тенденции се определят от идеите. Именно идеите създават или разрушават обществените системи. Следователно, трябва да се отстояват и разпространяват правилните идеи, правилната философия. Бедите на съвременния свят, включително разрушаването на капитализма, бяха причинени от алтруистичната, колективистка философия. Хората трябва да се откажат именно от алтруизма.
ПЛЕЙБОЙ: А как бихте дефинирали алтруизма?
РАНД: Това е нравствена система, според която човек няма право да съществува заради самия себе си, а единствено оправдание за неговото съществуване е служенето на други хора. Според алтруизма саможертвата е върховен морален дълг, ценност и благо. Това е нравствената основа на колективизма, на всички диктатури. За да се стреми към свобода и капитализъм, на човек му е нужен не-мистичен, не-алтруистичен, рационален естетически канон – нравствено учение, което утвърждава, че човек не е жертвено животно, че има право да съществува заради самия себе си, без да се принася в жертва на другите, и без да принася другите в жертва на себе си. С други думи, това, от което отчаяно се нуждаем сега, е етиката на обективизма.
ПЛЕЙБОЙ: Излиза, че според вас, за да се осъществят тези промени, трябва да се използват главно възпитателни и пропагандистки методи?
РАНД: Да, разбира се.
ПЛЕЙБОЙ: Какво мислите за твърденията на вашите противници, че моралните и политически принципи на обективизма ви поставят вън от основното русло на американската мисъл?
РАНД: Аз не признавам такова понятие като “основно русло на мисленето”. Може би то е приложимо към диктатурата, към колективистичното общество, в което мисълта е под контрол, и където съществува “основно русло”- само лозунги, а не мисли. Такова нещо в Америка няма. И никога не е имало. Чувала съм обаче този израз да се използва, за да се попречи на общуването с аудиторията на всеки новатор, на всеки нон-конформист, на всеки, който може да предложи нещо оригинално. Аз съм новатор. Това е знак за отличие, знак на честта, а не нещо, което трябва да криеш, за което да се извиняваш. Всеки, който може да предложи нови или ценни идеи, излиза извън пределите на интелектуалното статукво. Но статуквото не е “русло” и, още по-малко, не е “основно русло”. То е застойно блато. Именно благодарение на новаторите човечеството се движи напред.
ПЛЕЙБОЙ: Вярвате ли, че обективизмът като философия рано или късно ще се разпространи по цял свят?
РАНД: Никой не може да отговори на подобен въпрос. Човекът има свободна воля. Няма гаранции, че някога, в някое следващо поколение, хората ще предпочетат да бъдат рационални. Освен това на философията изобщо не й е нужно да “се разпространява по цял свят”. Ако зададете въпроса по друг начин, например ако попитате не мисля ли, че обективизмът ще стане философия на бъдещето, ще ви отговоря „да”. Но с една уговорка: ако хората се обърнат към разума, ако не бъдат унищожени от диктатурата, ако не бъдат хвърлени назад в Средновековието. Ако хората съхранят свободата достатъчно дълго, за да имат време да помислят – тогава обективизмът ще е тази философия, която ще приемат.
ПЛЕЙБОЙ: Защо?
РАНД: Във всеки исторически период, когато хората са били свободни, винаги е побеждавала най-рационалната философия. От тази гледна точка аз казвам: “Да, обективизмът ще победи”. Но никаква гаранция, никаква предопределеност тук няма.
ПЛЕЙБОЙ: Вие много остро критикувате света, какъвто е в момента, а във вашите книги се съдържат радикални предложения за изменение не само на обществения строй, но и на начина, по които болшинството хора работят, мислят и обичат. Оптимист ли сте за бъдещето на човека?
РАНД: Да, оптимист съм. Колективизмът като интелектуална сила и нравствен идеал е мъртъв. Но свободата и индивидуализма, както и тяхното политическо въплъщение – капитализма, още не са открити. Аз мисля, че хората ще имат време да ги открият. Показателно е, че умиращата колективистична философия успя да роди само култ към порока, безумието, безпомощността и отчаянието. Вгледайте се в съвременното изкуство и литература с тяхното изображение на човека като безпомощно и безмозъчно същество, обречено на неуспех, отчаяние и гибел. Напълно е възможно това да е психологическа изповед на колективистите, но съвсем не е истинският образ на човека. Ако беше така, ние никога не бихме излезли от пещерите. Но го направихме. Огледайте се наоколо, взрете се в историята. Навсякъде ще видите постиженията на човешкия ум. Ще видите колосалния потенциал на човека да постига величие, и средството, благодарение на което съумява да го прави. Ще видите, че човек по природа не е безпомощен урод, а е станал такъв, когато е отхвърлил това средство: собствения си разум. А ако ме попитате какво е това ,величие”, ще ви отговоря: способността да градиш живота си на трите основополагащи ценности на Джон Голт – разум, цел и самоуважение.
В своя chef-d’œuvre авторът, взимайки за пример жените, хомосексуалистите и евреите, аутсайдери и вчера и днес, развива тезата за провала на обещанието за еманципация и равенство, тоест за провала на Просвещението. Майер (1907-2001), самият той двоен аутсайдер като евреин и хомосексуалист, разказва за автори и техните герои, за митични фигури и исторически събития от Далила през Жана Д´Арк до women´s lib, от Содом през Андерсен до Жан Жьоне и gay power, от Шайлок през Хайне до Освиенцим и Израел. “Равенството – пише той – беше обещание, което се сбъдна само за равните и приравнените, докато за неравните искането за равенство се превърна в проклятие, самоотрицание и накрая в смъртна присъда.” Песимистичният извод на Майер се схожда до голяма степен с извода, до който стига и Цветан Тодоров: правото на другост си остава просто отстъпка в името на снизхождението, наричано толерантност. Ако е вярно, че днес глобализираният свят се съдържа във всяко село, въпросът за отношението към аутсайдерите става съвсем буквално въпрос на живот и смърт.
Откъсът от “Аутсайдери”, който ви предлагаме, е от главата, посветена на френския писател Жан Жьоне. Според Майер Жьоне се отличава от всички останали аутсайдери и усилията им за баланс между другост и интеграция, тъй като при него е налице пълно единство на литературния субект и обект:
*
В книгите на Жан Жьоне хомосексуалистът говори като хомосексуалист за хомосексуализма: без молба за снизхождение, без молба за разбиране, без ретроспектива. И без изповед. Жьоне не изповядва нищо. Пред кого ли? Нито пък се хвали, като Алън Гинзбърг, и със сигурност няма да се включи в Gay Power. Който е сложил и достигнал крайната точка, за него няма връщане назад. Но няма и път напред. Мълчанието на Жан Жьоне, на писателя Жьоне, може да се изтълкува в личностен ключ: като край във формирането на една идентичност.
Оттук нататък индивидуалният случай Жьоне се разраства в процес с обществено значение. В буржоазното общество не е имало втори случай Жана д´Арк. Шпионката Мата Хари и онези реални прототипове на жената комисар в Червената армия, които влизат в “Оптимистична трагедия” на Вишневски, нобеловата лауреатка Мари Кюри или английската кралица: в условията на модерното общество и неговата медийна култура никой от всички тези случаи на жени аутсайдери не е застрахован срещу перспективата да бъде естетизиран и по този начин интегриран. Толкова материал за киното! Случаят Мерилин Монро предлага един краен вариант: животът на един едновременно обезвреден (entschärft) и възвишен от киното аутсайдер като стъпало към окончателния му апотеоз в киното.
Сартър и Свети Жьоне
Подобно обсебване на аутсайдера хомосексуалист е също така невъзможно, както е невъзможно и естетическото обезвреждане на Шайлок, макар че американската “фабрика за мечти” полага неспирни усилия за фолклористичното разчупване на еврейското ежедневие и за обезвреждането на еврейството, едва ли не заедно с погромите. Филми за погромите, с холивудски звезди в главните роли. Само че това беше миналия ден, може би дори вчера. Днес обаче е различно. Сартър обръща внимание, че описанията на хомосексуалистите, взимащи обиколния път през библейския град Содом или планетата Уран (уранисти!), клонят към дистанциране в пространството или времето. Миналия ден, може би дори вчера. Днес е различно.
Изобличаването на тези опити за обезвреждане бе главна цел на работите на Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартър. Книги като онази за “втория пол”, за общественото значение на крайната точка, достигната от Жьоне, и за еврейския въпрос след Освиенцим се допълват взаимно. Показателно е, че Сартър осветлява всеобщото значение на случая Жьоне, като съпоставя хомосексуалния и еврейския аутсайдер. Отново Шайлок и Антонио, Хайне и Фон Платен, неизбежното аутсайдерство на един Валтер Ратенау. В заключителната глава на книгата си за комедианта и мъченика Свети Жьоне, Сартър прибягва до една изненадваща алтернатива, като съпоставя Жан Жьоне и Николай Иванович Бухарин. Писането като самоосвобождение, и говоренето като самообвинение в един сталинистки процес, където всичко е предварително постановено: вина, присъда и изстрел в тила.
Случаят Бухарин и сталинизмът
Бухарин не е бил хомосексуалист. Сартър “въвежда” констелацията Жьоне-Бухарин в момента, когато става необходимо да се осмисли цялостното значение на случая Жьоне отвъд всякаква индивидуална еманципация. Отдавна вече не става дума за еротични наклонности. “Аз не съм осъждан – пише Сартър – и нямам слабост към млади мъже. Но текстовете на Жьоне ме трогнаха. Явно защото те ме засягат по някакъв начин. Щом ме засягат по някакъв начин, аз мога да извлека полза от тях.”
Така Жьоне става емблематичен случай за Сартър. Също както и Бухарин. Естествено Сартър вижда само покайващия се Бухарин от съдебния процес, който изпробва една безнадеждна диалектика на признанието и отрицанието: защото по един също така безнадежден начин той едновременно приема и отхвърля съда и цялата онази сталинистка процедура. Сартър обаче – много странно – изцяло пренебрегва факта, че Бухарин е бил евреин, и не прави връзка между книгата си от 1952 за Жьоне и една друга своя книга, “Размисли върху еврейския въпрос” от 1946. Но тези две книги образуват едно цяло: случаят на хомосексуалиста Жьоне и случаят на евреина (и болшевика) Бухарин.
Сталиновите процеси от 30-те години бяха едновременно и антиеврейски процеси. Естествено, че по този начин Йосиф Висарионович Джугашвили искаше да се отърве от най-видните си политически противници. Само че Зиновиев и Радек, Каменев и Томски, Бухарин и Риков бяха евреи. По този начин още от самото начало съдебната процедура бе и един умишлено антисемитски ритуал. До каква степен Сталин и неговите хора се придържаха към изпитаната формула доказаха още веднъж последвалите процеси от края на 40-те и началото на 50-те години. В Унгария – евреите Ласло Райк и Тибор Сьони. Фактът, че тези съдебни процедури, които неизбежно приключваха с особено жестоки екзекуции, бяха подготвени от един еврейски управник, от един евреин, който се представяше по типичния унгарски начин като Матиас Ракоши, не променя ни най-малко тази констелация. В Прага – Рудолф Слански и неговата преобладаващо еврейска група. Артур Лондон, един от тази група, който успя да се отърве, разказа по-късно какво е ставало в съдебната зала и долу, в килиите и стаите за разпити. Пражкият процес имаше вече подчертано по-антиюдейски характер от предшестващите го. Междувременно бяха открили формулата, позволяваща да се практикува антисемитизма, като уж се воюва не срещу “евреите”, а просто срещу “ционистите”. По същия начин и по указание от Москва бе замислен и онзи процес в ГДР, до който обаче така и не се стигна след смъртта на Сталин и 17 юни 1953. В лицето на виртуалните обвиняеми и затворници Лео Бауер и Бруно Голдхамер бяха налице вече двама еврейски предатели. До холокост не се стигна, също както не бе осъществена и последната химера на болния Сталин: процесът срещу лекарите евреи, които – освен в обичайната вече подготовка на покушение срещу живота на бащата на народите – прокуратурата и пропагандата обвиняваха, че са изпратили в гроба болния Максим Горки.
Аутсайдерът като чудовище
Преминавайки от случая Жьоне към случая на провалилия се комунист Бухарин, Сартър пише: “Истинската самота е онази на чудовището, ощетено както в природата, така и в обществото. То изживява до крайност, до невъзможност онази латентна самота, която ние всички познаваме, но се опитваме да премълчим. Човек не е сам, когато има право, тъй като истината ще се наложи; не е сам и когато няма право, защото тогава е достатъчно да признае грешките си и те ще бъдат преодолени. Човек е сам, когато едновременно има и няма право: има право като субект . . . и няма право като обект, защото просто не му остава нищо друго освен да игнорира обвинението, отправено му от цялото общество.”
Такъв е случаят и на Бухарин, и на Жьоне. В начина обаче, по който реагират на тази самота, двамата се превръщат в антагонисти, в алтернатива. Ако се беше наложил в политическата борба срещу Сталин, Бухарин можеше да се позове пред бъдните поколения на историческата необходимост. Провалилата се държавна измяна е държавно престъпление; успешната държавна измяна означава установяването на една нова законност и легитимност – онази на победата и на властта. Но с провала си Троцки и Бухарин стават държавни престъпници в смисъла на съветското законодателство. И все пак е налице съществена разлика, която изглежда убягва на Сартър, защото той съпоставя Бухарин само с Жьоне, но не и с Лев Троцки.
В борбата срещу Сталин, както по време на изгнаничеството си, така и през онези къси шест или седем години докато участва във властта, Троцки си остава човекът, който казва “не”. Той е обявен за злодей, оклеветен, изгнан и накрая умъртвен от един наемен убиец; но той остава винаги врагът, автономният субект, победеният, но въпреки това все още опасен противник. Троцки никога не става обект, който може да бъде лишен от достойнство, опредметен и превърнат в играчка. Бухарин се превръща в предмет, с който си играят известно време – пред съда, при кръстосания разпит, – но който бива унищожен след това, както е било планирано още от самото начало. Естествено, че за “признанията” на Бухарин играят роля и методите на тайната полиция. Но все пак разликата между Троцки и Бухарин се крие в коренно различното им отношение към ролята на аутсайдера. Опрени на марксистките си позиции, двамата не смятат еврейския си произход за определящ за готвената им съдба. Троцки реагира с презрение на Сталиновата омраза срещу евреите, в която той вижда просто едно националистическо отклонение, а също и недостатък на марксизма. Вероятно така е разсъждавал и Бухарин.
Но и двамата грешат. Теоретическата слабост на Сталин е неговата практико-политическа сила. “Юдаизираният болшевизъм” от времето на Ленин, както фашистката пропаганда квалифицира обикновено съветска Русия на Троцки и Зиновиев, Литвинов и Бухарин, се оказва краткотраен. Сталин олицетворява обратната позиция: антиизгнанието, антикултуртрегера, антиевреина. При дадената констелация единствено позицията на Троцки се оказва последователна: да кажеш “не”, да се завърнеш в аутсайдерството, да дестилираш една теория от тази нелегитимност – теорията за нестабилизацията на революцията, за “перманентната” революция.
Бухарин смята това за неправилно, а и не би се осмелил на подобно нещо. Така той се превръща в обект. Ето как Сартър интерпретира неговия случай: “Тъй като не може да очаква разбиране нито от бившите си другари, които го осъждат, нито от враговете си, които продължава да мрази, нито пък от бъдните поколения, които вероятно ще снемат от него обвинението в предателство, но ще го наредят сред кутсузлиите и бездарниците на историята, той е сам. Той открива в себе си само празнота и провал . . . Последното му деяние се състои в самоунищожението . . . Той признава своето предателство. Това е едната възможна позиция: самотникът се избавя от самотата посредством моралното самоубийство; отблъснат от хората, той става камък сред камъните.”
Победеният е предател
Втората позиция и възможност, според Сартър, е онази на Жан Жьоне. “Защото Жьоне е Бухарин на гражданското общество.” Той е гражданин на едно общество, което го отблъсква. Но тъкмо тук започва разликата. Жьоне може тайничко да боготвори буржоазната власт и нейните апарати, включително фашистките, но той гордо се опитва да утвърди своята субективност, субективността на един неинтегриран. Бухарин се унижава, Жьоне избира гордостта и необщността. В студията си “Хуманизъм и терор”, в която анализира московските процеси, Мерло-Понти тълкува и несъстоятелната позиция на Бухарин, който се признава за виновен, но същевременно се опитва да обори поне обвинението в шпионаж и саботаж. Жертва на съветското общество, следователно предател. В една прочута формулировка Мерло-Понти заявява: “Tout opposant est un traître, mais tout traître n’est qu’un opposant.”
Жьоне обаче, когото Сартър квалифицира като “предател и опозиционер на гражданското общество”, принадлежи по-скоро към лагера на Троцки, отколкото към онзи на полупредателя и полуопозиционера Бухарин. Жьоне се изживява сам като чудовище. Също както Троцки се утвърждава като комунист извън утвърдения съветски комунизъм. Тук обаче веднага се забелязват различията, които не позволяват нито – както смята Сартър – сближаване на Жьоне с Бухарин, нито пък пълно припокриване между Жьоне и Троцки. Това произтича не толкова от характерите, колкото от различните позиции на тяхното аутсайдерство и преди всичко от различията между едно реставрационно гражданско общество и една революционна доктрина като марксизма.
Жьоне е един опозиционен гражданин, комуто не е позволено да бъде гражданин. Поради сексуалното си аутсайдерство той е обречен да не постигне интеграцията и накрая сам съзнателно избягва от нея. По този начин той легитимира съществуващите условия и техните морални норми. Содом е разрушен и не може никога повече да бъде възстановен. Содомитите са принудени (и желаят) да живеят в диаспората. Затова – в едно общество – те се ужасяват от срещата си с някой като себе си. Жан Жьоне постановява максимата на неинтеграцията. Само че тя не може да бъде основа на една содомитска законност. Това, което той се опитва да постигне първо в живота, а после в литературата, е приблизително онова, което вероятно си е представял младият Рембо. Само че човек може да бъде интегриран и като чудовище. Като обект, но не и като субект.
От хомосексуалната опозиция до Освиенцим
Троцки е недостижим за критиката на Мерло-Понти. Той е един победен опозиционер, а в рамката на съветската доктрина и предател. Той успява да преобърне идеологическите позиции единствено от позицията на своето последователно “не”. Той заклеймява предателството на Сталин. Най-важната от неговите политически книги е озаглавена “Предадената революция”. Жьоне възхвалява предателството – в рамката на гражданското общество. Това е протестът на един субект и аутсайдер: обричане на неинтеграция в една жадувана, но недостижима социална йерархия. Бухарин признава едно предателство, което не е извършил. Така той става обект и жертва, но не и мъченик в паметта на поколенията.
Троцки също не става мъченик. Не е съществувала и не съществува религията, която би могла да го канонизира. Това няма нищо общо с успеха или неуспеха на “троцкизма”, а се дължи по-скоро на неговото юдейство, което той презрително регистрира просто като националистически проблем. Той така и не осъзнава никога, че е живял като другаря Шайлок.
Неравенството на жената може да се замаскира чрез апотеоза на жената. Неравенството в сексуалната ориентация може да осцилира между безполезното обществено приравняване на Андерсен или Чайковски и също така безполезното стилизиране като чудовище на Рембо или Жьоне. За Шайлок обаче алтернативата – неопровергана от Бухарин и Троцки – винаги е гласяла: Освиенцим или Израел.
Интелектуалци вече няма. Слух ли е това или истина? Стоян Гяуров представя книгата на Дийц Беринг “Епохата на интелектуалците 1898 – 2001”.
Интелектуалецът е мъртъв, да живее клоунът
Навремето, когато Сартър се присъединил към една маоистка групировка и вътрешният министър заплашил, че ще го арестува, Дьо Гол отсякъл: “Един Волтер не се арестува.” Генералът е имал предвид не просто философа, писателя или глезеника на публиката Сартър, а всички многообразни фасети на тази личност, кулминиращи в аурата му на интелектуалеца пар екселанс. Сартър, това е дефиницията на понятието интелектуалец. Коментарът на Дьо Гол, въпреки оспорваната му достоверност, маркира звездния час на популярността и влиянието на интелектуалците. От друга страна тази реплика едва ли би могла да бъде произнесена от някой друг държавник по света: интелектуалецът се ражда, укрепва и придобива непозната другаде сила именно във Франция. “Звучи разбира се предизвикателно да се каже, че строго погледнато интелектуалци има само във Франция, но тъкмо това е, което бих искал да кажа”, си позволява да заяви например историкът Пиер Нора.
Подводни камъни
Раждането на понятието интелектуалец е засвидетелствано през 1898 в разгара на аферата Драйфус и повечето източници го приписват на журналиста и бъдещ министър-председател Жорж Клемансо. Според други то се срещало и преди това в разказите на Мопасан, докато в Германия единичната му употреба е регистрирана още в 1840. Но няма съмнение, че понятието интелектуалец узрява именно през онези драматични години на прага на новия век, когато Франция е разделена на две – за и против Драйфус. “Без наличието и енергичната защита на думата ‘интелектуалец’, която се превръща в тяхното знаме, победата на драйфусарите не може да бъде обяснена”, пише Дийц Беринг, автор на монументалния труд Епохата на интелектуалците 1898 – 2001. И добавя: “Оттогава във Франция винаги е означавало нещо да бъдеш ‘интелектуалец’.”
Но Франция е само фонът. Централният ареал в изследването на Беринг, посветено на биографията на понятието интелектуалец, е Германия. Трудностите на тази биография започват с това, че не съществува съгласие по въпроса какво все пак означава “интелектуалец”. Беринг прави най-разумното, като заобикаля подводния камък на дефиницията, но – следвайки магистралния “Речник на основните исторически понятия” на Райнхарт Козелек, комуто е посветена книгата му – ни предлага подробен каталог от характеристики и атрибути, очертаващи облика на неговия обект. Доколкото цитира одобрително – и то неведнъж – формулировката на Буркхарт Линднер, че “под ‘интелектуалци’ не бива да се разбира социологическа прослойка, а определена позиция и морална категория”, можем да приемем, че тя се доближава до собственото му разбиране по въпроса. И още едно важно уточнение. За Сартър не подлежи на дискусия, че интелектуалецът може да бъде само левичар. Какви са тогава Реймон Арон, Емил Чоран или Ернст Юнгер, както и всички други представители на дясно-консервативната духовност? Дистанцирайки се от Сартър, Беринг намира отговор на този въпрос в дефиницията на германския католически публицист Валтер Диркс, който казва, че десният интелектуален тип не се стреми да промени нещата, а да ги оправдае и запази, ръководейки се от най-чисти мотиви. Беринг подчертава обаче, че “това тенденциално равнопоставяне с левицата си остава много лабилно”. Въоръжен с този ориентир, той проследява лъкатушния път на германския интелектуалец.
Резервната армия на свободата
Във Франция на драйфусарите, начело с Емил Зола, залогът е извънредно висок: става дума за запазването на човешките права, за спасяването и стабилизирането на основните принципи на демокрацията. Съвсем различна е картината в Германия. През първите две десетилетия на 20 век там няма демокрация, няма и барикади. В родената от поражението във войната през 1918, но нежелана от народа демокрация израстват две обществени сили, комунизъм и фашизъм, които предлагат най-радикални рецепти и които се фиксират в “интелектуалеца” като образа на врага. В годините на Ваймарската република това е само пропаганда, упорито набивана в главите (където оставя дълбоки следи, отбелязва Беринг), но след 1933 става разпореден от държавата начин на мислене. Интелектуалецът е “абстрактен”, “студен” и “анемичен”, “болен” и “лишен от корени”, “деформиран”, от всяко положение “евреин”, което означава “разложителен” и “черногледец”; с една дума – той е олицетворение на “негерманския” тип. Комунистите пък моделират понятието интелектуалец така, че да им върши работа както в борбата срещу буржоазията, така и срещу вътрешните им врагове. Тяхната типология е доминирана от “недисциплинираност”, “индивидуализъм”, “културно високомерие” и “безверие”, “колебливост”, “фразьорство” и “дребнобуржоазност”, която е “напълно чужда на работническата класа”.
Нищо чудно, че “бастионите, които през 1898 бяха изградени светкавично и така солидно в съседна Франция, до 1945 все още не бяха издигнати в Германия.” Така че интелектуалецът, като важна обществена фигура, стъпва на политическата сцена в Германия едва около 1950. Първите му стъпки са неуверени и превръщането му в пазител на постепенно укрепващата демокрация става след дълги и мъчителни дискусии. Важни белези на неговия характер се формират по време на движението против атомното оръжие от края на 50-те години, аферата “Шпигел” през 1962 (повдигането на съдебно обвинение срещу ръководни фигури на списанието по обвинение в държавна измяна), студентските протести от 1968. Върхът в развитието и утвърждаването му е достигнат през есента на 1977, т. н. “германска есен”, когато под натиска на терористите Федералната република изживява най-голямото изпитание в своята история. Защо иначе тъкмо в часовете на върховно напрежение около отвличането на германския пътнически самолет в Могадишу “антиинтелектуалецът” Хелмут Шмит пожелава да се срещне не с друг, а с писателя Хайнрих Бьол? “Не може да има съмнение – заключава Беринг, – че интелектуалците (на първо място Бьол, Грас, Валзер) бяха – и са? – имунната система на демокрацията, резервната армия на свободата.”
Човекът с книгата
Много скоро обаче светът на интелектуалците (не само германските) започна да се олюлява под комбинираното въздействие на два исторически фактора: постмодерностното безверие и имплозията на комунизма. Изличаването на универсалните обществени теории и проекти, и загубата на общоприети, смятани за вечни ценности разклатиха фундамента, на който стояха интелектуалците – тяхната критична функция, ангажимента и вярата им в една непоклатима истина, в едно общочовешко цяло. “Така през последните две десетилетия на 20 век се разпадна понятието ‘интелектуалец’.”
Тласък на тези развития дадоха – отново – френските мислители. Интелектуалецът се роди във Франция; французите бяха и онези, които го погребаха. На 8 октомври 1983 Жан-Франсоа Лиотар публикува в Льо Монд своята програмна статия-некролог “Гробницата на интелектуалеца”. Той обявява смъртта му, но не смята заключението си за песимистично, напротив: без идеята за универсалността, мисълта и животът се били освободили от бремето на тоталността, така че пред “интелигенцията” (а не пред погребаните от него интелектуалци!) се откривали “висини за нова отговорност”. Малко по-късно Жан Бодрияр прецизира: “Онези, които наричате френски интелектуалци, не съществуват повече; те бяха погълнати от медийното общество.” Уве Юстус Венцел от швейцарския Нойе Цюрхер Цайтунгдобавя още един щрих към образа на този нов герой, с констатацията си, че “някогашният интелектуалец се е превърнал в медиен клоун на глобалната културна индустрия”. Беринг дава право и на присъдата на Норберт Болц, която гласи: “Като интелектуален тип днес доминира единствено чевръстият Zeitgeist-сърфист, чието идеално олицетворение е Бернар-Анри Леви.” Авторът затваря чекмеджето с цитатите, призовавайки американския социолог Чарлс Райт Милс, според когото е “трудно да останеш критик на едно общество, което се забавлява еднакво както с похвалите, така и с хулите.”
Накратко: “предателството” или дискредитирането на интелектуалната инстанция е неоспорим факт. Той съвпадна обаче с един друг още по-епохален факт – глобализацията на света, “един световно-исторически час, в който е най-необходимо това, което явно го няма повече: глобални, универсални напътствия за действие”. Оттук и песимистичният извод на Беринг: “Интелектуалецът никога не е бил така важен и необходим, както в момента, когато неговата епоха изглежда клони към заник.” Бъдещето на тази инстанция на духа следователно е неясно. Актуалната програма-минимум, която се среща в различни варианти в многобройните интернет форуми по темата, е сведена до елементарната редукция: “Интелектуалецът е човек, който чете книги.” Това са жалки останки от една горда епоха – и твърде тясна основа за епифанията на интелектуалеца.