Екзистенциалната философия на Жан-Пол Сартър (1905-1980) се разполага в годините на кулминацията на геополитическата криза, която се разразява по време и след Втората световна война.
Сред по-значимите философски трудове на Сартър са: “Въображение“ (1936), “Теория на емоцията“ (1939), “Въображаемото. Феноменологична теория на въображението“ (1940), “Битие и нищо. Опит по феноменологична онтология“ (1943), “Екзистенциализъм – това е хуманизъм“ (1946), “Ситуации“: в 6 т. (1947-1964). “Проблеми на метода“ (1957), “Критика на диалектическия разум“ (1960).
По значимите му художествени книги са: романът “Погнусата“ (1938), сборникът с новели “ Херострат“ (1939), романната трилогия “Пътищата на свободата“: 3 т. (1946-1949), пиесите “Мухите“ (1943), “Зад затворената врата“ (1944), “Алтонските затворници“ (1960).
Основна философска тема за Сартър е проблемът за разбирането на човешкото битие като съзнателен, свободен избор. Под основен фокус е въпросът за проекцията на духовния, вътрешен свят на човека в сферата икономическите му прояви, където човекът не принадлежи на себе си, а се подчинява на създадените от самия него норми, т. е. където той води едно фалшиво съществуване. Като прояви на подобно състояние у персонажите на Сартър е затворничеството или бягството от неприемливата действителност. Темата за затворничеството се разглежда в пиесата “Зад затворената врата“, в новелата “Стаята“, в пиесата “Алтонските затворници“ и др. Тягостното усещане за несвобода, както обективно, така и субективно, изпитват и арестуваните испански републиканци в новелата “Стена“. В тези произведения при мъчителната атмосфера на несвобода, страх, обреченост и страдание хората се опитват да съберат всичките си сили, за да съхранят човешкото си достойнство.
В основния си философски труд “Битие и нищо“ Сартър се опитва да обясни основата на битието, определяща непристойното съществуване.
Според разбирането на Сартър, субективността на отделното съзнание преобръща значението за другите, т. е. се проявява като битие за другите, когато съществуването на личността попада в областта на възприятие на друго съзнание. При това отношение към другия се проявява борбата за признанието на свободата на личността от страна на другия човек. Човешкото съществуване, за Сартър, е един последователен низ от самоотрицания, в които се осъществява свободата. На човека изначално му е присъща свободата, която не търпи нито причини, нито основания, тя предполага независимост както в миналото, така и в настоящето, т. е. тя не се определя нито от едното, нито от другото.
Свободата означава скъсване тях и е тяхното отрицание. Да бъдеш свободен – означава да имаш възможност да променяш този свят. За Сартър, човекът постига свободата независимо от реалните възможности за реализация на живота си. Обективните обстоятелства не могат да лишат човека от свобода. Тя може да се съхрани във всякакви условия и представлява възможност за избор в обкръжаващата ни действителност. Така, например, каторжникът може да се примири с положението си, но може и да се бунтува срещу насилието и да умре непокорен. Подобно отношение към свободата произтича от отрицанието на всички налични основания за свобода. Свободата е поставена в зависимост от обкръжаващите човека обстоятелства и от неговото познание за тях.
За Сатър, пред лицето на света човекът изпитва самота, което се оказва условие не само за страданието, но и средство, определящо неговото място в света, превъзмогвайки неговите позиции, права и задължения.
Човекът, като захвърлен в живота, изпитва тъга и тревога и чрез тях осъзнава съдбата си. Човекът се оказва свободен във каквито и да е обстоятелства. Свободата се превръща в непосилно бреме, от което е невъзможно да избягаш. И свободата да искаш е нейно висше проявление. Разбирането на Сартър за свободата представлява равноправни възможности за много различни линии на поведение. Абсолютизирането към принадлежността на свободата се оправдава от проявата на многото начини за нейната реализация в поведението на човека, изразяващи се като издържливост, саможертва, великодушие, а също така и като предателство, насилие и пр..
Сартър смята екзистенциализма за изражение на хуманизма и именно той се явява онази философия, която напомня на “човека, че няма друг законодател, освен него самия и че своята съдба той ще решава в абсолютна самота“. Екзистенциализъм – “това не е опит да се отбие човекът от желанието да действа, а още по-малко да го лиши от деятелност, това, което позволява на човека да живее е действието“.
Концепцията на Сартър за свободата определя характера на неговата етика. Като фундамент на нравствеността той поставя свободната изява на личността. Личната свобода на човека се разглежда като единствена основа за ценността или неценността на постъпките. Моралните ценности на личността Сартър определя като “автентичност“, т. е. на тях съответстват подли прояви, свойствени на моралното съзнание на човека. Откъде обаче се появяват възможностите за това съответствие? Според Сартър, “…въпреки че съдържанието на морала да се променя, основната форма на морала е универсална“.
Давайки на човека свободата, Сартър му възлага и определени отговорности. Това намира отражение в критичното му отношение към света и хората, в усещането за тревога и в осъждането на несправедливостта и насилието, в желанието да се освободи от пагубното влияние на обкръжаващия свят, обричащ се на самота и скитничество.
Сартър писа, че той е на страната на тези, които искат да променят условията за живот и самите себе си.
Като философ, Сартър е изразител на теория, която би дала възможност да се изяснят обстоятелствата за свободата на човешкото дейност, която е способна да промени ситуацията на живота и да ги направи свободни.
Сартър вижда в културните прояви средство за подобряване на живота. И въпреки че “културата нищо и никого не спасява, но тя е създание на човека – той се проектира в нея, намира себе си в нея; само през това критично огледало той вижда своя облик“. Казаното дава ключ към разбирането на неговото творчество. Сартър искаше само да изобрази света на човешките отношения със всичките му недостатъци и неприличности, за да помогне на другите да го отразят по-правилно и така той става по-добър. Той твореше с надеждата, че в уречения час, когато зловещите сенки на кризата, спуснали се над Европа, подчинявайки се на вечните закони на битието, ще започнат да се отдръпват, откривайки пътя за едно по-светло бъдеще, хората, отчитайки опита от миналото, ще разберат какви трябва да бъдат и какво е нужно да правят.
Мартин Хайдегер (1889-1976) е смятан за един от основателите на немския екзистенциализъм.
Творчеството му се разпределя в два периода. Първият период е от 1927 до средата на 30-те години. През тези години, в допълнение към „Битие и време”, той пише „Кант и проблемите на метафизиката” (1929), „За същността на основанието” (1929), „Какво е това метафизика?” (1929). Вторият период на творчество започва от 1935 г. и продължава до края на живота му. Значими произведения на втория период са „Въведение в метафизиката” (1953), „Хьолдерлин и същността на поезията” (1946 г.), „По пътя към Language” (1959), „Ницше” (1961) и др.
През първия период се опитва да създаде цялостна система за битието, като основа за човешкото съществуване. Вторият период се характеризира като интерпретация и тълкуване на философските идеи, като се започне с произведенията на древните автори: Анаксимандър, Аристотел, Платон и се завърши с изключителните модерни и съвременни културтрегери: Ф. Хьолдерлин, Ницше, Рилке. През този период, проблемът за език става за него основната тема на размисъл.
Своята задача като философ Хайдегер виждаше в това да се постави по нов начин проблемът за същността и смисълът на съществуването. За постигането на тази цел, той се опитваше да намери възможности за подобряване на адекватността на предаване на мислите си с помощта на езика. Неговият фокус е да представи невидимите нюанси на значение чрез абсолютното съдържанието на философските термини.
Хайдегер се опитваше да установи и преодолее основните постановки на европейското мислене, които са причина за нежеланото състояние на европейската цивилизация. Най-важното, според философа, е да се намерят ориентири за преодоляване на онази мисловна култура, която е вече с 300 годишна давност. Именно тя вкара Европа в задънена улица и от не трябва да се търси изход, вслушвайки се в шепота на битието.
Въпроси относно, накъде отива и накъде трябва да върви човечеството и дали е необходимо да се развива точно в тази посоката, вълнуваше много европейски мислители.
Хайдегер, размишлявайки върху това, отива по-далече и пита: “Не сме ли съучастници на някакво историческо сътворение, което сега бързо отива към своя край, в който всичко ще бъде завършено в най-досадния ред на еднообразието?“ [37. S. 31].
Хайдегер във своята философия не си поставя задачата да спаси света.
Неговата задача, като мислител, е по-скромна. Тя се заключава в това да проумее света, в който се проявява живота. Той пише: “ Философията търси същината…“. И нататък: “Тя съществува в мелодията на съответствията, настройваща се от гласа Битието на същностите“.
Основният въпрос във философията на Хайдегер е анализът за смисъла на категорията битие, което е изпълнено с оригинално съдържание.Според него, “битието, още от зараждането на западноевропейската мисловност, до днешни дни, означава това, което съществува. В съществуването се осмисля настоящето. Последното, според общото мнение, образува с миналото и бъдещето време характеристика. Битието, като състояние на нещата, се определя от времето.“ С други думи, битието на Хайдегер – това е съществуването на нещата във времето, или – екзистенцията.
Основният момент в осмислянето на всичко съществуващо, според Хайдегер, е човешкото съществуване. Битието на човека, той обозначава с термина “dasein”, разкъсвайки философската традиция, според която този термин обозначава “наличното битие“, “видимото“. При Хайдегер, по мнението на изследователите на творчеството му, “dasein“ обозначава, по-скоро, битието на съзнанието. Родоначалникът на немския екзистенциализъм подчертава, че единствено човекът осъзнава своята смъртност и единствено на него е известна временността на собственото съществуване. Благодарение на това, той е способен да осъзнае своето битие.
Човекът, явявайки се в този свят и присъствайки в него, изпада в състояние на безпокойство. Тя се проявява като единство на три елемента: “битието-в-света“, “движение напред“, “битието-на-вътрешния-мир“. Битът на екзистециалното същество, за Хайдегер, е бит, отворен за познанието на нещата.
Разглеждайки “безпокойството“ като “движение напред“, Хайдегер иска да подчертае несъответствието между човешкото битие и всяко съществуващо веществено битие. Човешкото битие постоянно, сякаш, “пълзи напред“ и по този начин съдържа в себе си нови възможности, които се фиксират като “проект“.
Иначе казано, човешкото битие се явява, проектиращо само себе си. В траекторията на битието се реализира осъзнаването за движението на човешкото битие във времето. В това се заключава възможността да разглеждаме битието като съществуващо в историята.
Разбирането на “безпокойството“ като “битие-на-вътрешния мир“, означава спицифичен начин на отношение към вещите като спътник на човека. Структурата на безпокойството, сякаш, обединява минало, бъдеще и настояще.
Всъщност, миналото, при Хайдегер, се представя като захвърляност, настоящето, като обреченост от робството на вещите и бъдещето, като въздействащ ни “проект“. В зависимост от приоритета на един от тези елементи, битието може да е по-дълго или по-кратко.
С краткото битие и отнасящите се към неговото съществуване неща ние се сблъскваме тогава, когато компонентът на настоящето в битието на вещите взима превес и скрива за човека неговото значение, т. е., когато битието се оказва напълно погълнато от предметите и социалната среда. Краткото съществуване, според Хайдегер, не може да бъде отстранено като преобразуваме средата.
В условията на кратко съществуване и философстване, човекът “изпада в състояние на отчуждение“. Краткият начин на съществуване, при който човекът е притиснат от диктата върху неговото поведение от света на вещите, Хайдегер нарича съществуване в “Men“, т. е. в безличното “Нищо“, определящо се като обидно човешко съществуване. Превърнато в Нищо човешко същество, благодарение на отвореността на Нищото, се приобщава към пълзящите същности, т. е. получава възможност да постигне самата същност. Нищото ни отпраща към същността, явявайки се като условие за възможността да разкрием същността. Нашето любопитство, по отношение на Нищото, поражда метафизика, която се оказва изход за познаващия субект от пределите на същността.
Трябва да се отбележи, че размишлявайки върху метафизиката, Хайдегер я интерпретира по своему и тази интерпретация се различава от традиционното разбиране за метафизика, която често се е разглеждала като синоним на философията, въобще или като синоним на философията, интегрираща диалектиката. По негово мнение, цялата философия на Новото време представя себе си като метафизика на субективностите.
И тази метафизика се явява подъл нихилизъм. Хайдегер смята, че философията задвижва метафизиката, но последната, всъщност, е корените на дървото на философията. И че в нашата епоха онази метафизика, станала синоним на нихилизма, ни завещава своята история.
Това доказва, по мое мнение, превръщането на философията в антропология. Всъщност,“ставайки антропология“, самата философия умира под въздействието на метафизиката. Доказателство за края на старата метафизика, за Хайдегер, е лозунгът “Бог е мъртъв“. Този лозунг, произнесен от Ницше, означи отказът от религия и е признание за неспособност за вяра в Бога, доказателство за разрушаването на старите основи, на които се крепяха идеалите и се базираха жизнените цели.
Премахването на авторитета на Бога и на църквите с тяхната “просветителска мисия“ означава, че на мястото на Бог “се намества авторитетът на съвестта, авторитетът на разкъсващият се разум…“
Бягство от света на чувствата, които се заместват с икономическия прогрес. Абсолютната цел за вечно блаженство се преобразува в земно щастие за повечето хора. Позоваването на религиозния култ се сменя от съзиданието на културата или разпространението на цивилизацията. Творческото начало, което преди е било характеристика на библейския Бог, сега се възприема като човешката инициатива. Човешката творческа дейност се превръща накрая в бизнес и гешефт. В следствие на това настъпва разложението на културата. Според Хайдегер, “нихилизмът“ е причината за разместването на всички стари цели на съществуването. Но с изменението на старите отношения към водещите ценности, нихилизмът достига завършеност, става свободен и пътят пред него за установяване на новите ценности е разчистен. Нихилистичното отношение към старите авторитети и ценности, все пак не означава край на развитието човешката мисъл и култура.
Що се отнася до философия на историята на Хайдегер, трябва да се отчита, че по негово мнение, “последователността на епохата, съдържаща битието, е неслучайна и не може да се разглежда като неизбежна“.
Той смята, че хората не могат да ускорят движението на бъдещето, но могат да го видят, само трябва да се научат да питат и да се вслушват в битието. И тогава новият свят сам ще дойде неусетно. Този свят ще бъде ръководен, според Хайдегер, от “сетивата“, т. е. подчинен на “всички възможни целеви планувания“, а нечовечеството ще стане свръхчовечество.
За да се случи това, необходимо е съзнанието да се извърви дълъг път от заблуждения и грешки. Своят дял в преминаването на този път може да внесе преосмислянето на нихилизма, поразил европейското съзнание.
Според Хайдегер, “осмислянето на нихилизма“ не означава да събираме в главата си “обобщаващи мисли“ за него и в качеството на наблюдатели да се отклоняваме от действителността. Осмислянето на нихилизма означава, напротив, да се навлезе навътре в онова, в което всички действия и случвания на тази епоха на западната цивилизация имат свое име и свое пространство, свои основи и свои подоснови, свои пътища и цели, свой ред и своя легитимност, свое обезпеченост и необезпеченост – с една дума, своя “истина“. С това се занимава философията. Но успешно може да следва пътя за изучавене на света, чрез вслушване в него, единствено новата философия, която не е задължително да е свързана със “научна философия“, нито с наука. В развитието на последните, Хайдегер вижда сериозни симптоми за полиференция в тях на пресмятащи и осмислящи съждения.
В труда му “Откъсване“(1959) тези два типа съждения и техните анализи са основа за теорията за познанието на обществените явления на Хайдегер.
По негово мнение, пресмятащите или разшифроващи съждения планират и изследват, но не калкулират възможности, не анализират последствията на своята изява. Този тип съждения е емпиричен и неспособен “да помисли за смисъла, намиращ се във всичко, което съществува“. Що се отнася до осмислящите съждения, то в своите крайности те не разкриват от действителността. Но при наличие специална подготовка и упражнения осмислящите съждения са в състояние да избягат от тези крайности и да достигнат истината за битието. Това, според Хайдегер, е възможно посредством феноменологията, явяваща се в качество на “тълковно знание“ или херменевтика.
В осветяването на въпроса за постигането на битието и установяването на истината, разглеждани в труда му “ За същността на истината“, Хайдегер изхожда от това, че обединеният човешки разум, благодарение на съждението, е движение към истината. Но какво е истинско? Според Хайдегер, “истинско – това е действителното“. Той пише: “Истинско ние наричаме не само съществуващото.
Как се оказва възможно достигането до истината и избягването от неистиското? За да постигнем това, трябва “да се отдадем на свързани правила“ , още повече, че както и да се опитваме да мислим, ние мислим в рамките на традицията“.
Истината, по същество, е непреходна и вечна, неосноваваща се на мимолетността и обречеността на хората, придобива се от свободата човека по пътя му в търсене на същността. Свободата тук се възприема “като възможна същност на битието“. За достигането на истината, свободата се явява като необходимо условие. Ако няма свобода, то няма и истина за субекта, нито за търсещият човек, нито като ценност във вид на обект, който се реализира на практика. Свободата на познание представлява свобода на търсене и лутане. Последните се явяват източник на заблуди, но за човека е присъщо да преодолява заблудите и да разкрива смисъла на битието.
Според Хайдегер, доминиращото в условията на краткото съществуване метод на изчисления в науката довежда до там, че нейното приложение в практиката на организация на предметния свят го превръщат, благодарение на техниката, в доминиращ над хората фактор. Така техниката се оказва единствената налична сила, способна да разкрие света. Но това съвсем не означава, че трябва да се откажем от новите възможности, предоставени ни от техниката. От хората се изисква само “сериозно да се замислят, т. е. придвижвайки се, мислено, напред, да останат самомнителни“.
Човешкото познание ни убеждава, че на мястото на предишния свят “прибързано, безцеремонно и всеобхватно се заема от предметността и техническото завладяване на земята“. В тези нови условия за живот “и човечността на човека, и веществеността на вещите – съгласно своето възникване, се разтварят в разчетените пазарни ценности, в световния свободен пазар и не само се объркват земята, но и устройват търгове във вътрешността на битийната същност на битието [20. С. 43].
Такава е неутешителната оценка на философите към съвременния живот.
В трудовете на Хайдегер, като един от забележителните мислители на ХХ в. се съдържат глобални характеристики на процесите на европейския начин на живот. Много от тези процеси го безпокояха. Едно от явленията, които го притесняваха най-много е отчуждението, което, както той го възприема, придобива глобален характер. Характерна черта на съвременния живот, по мнението на Хайдегер, е загубата на хора “вкопчени“ в живота.
Развитието на обществото, за него, се движи в опасна зона и да го спаси може само Бог. Особено внимание във философията си Хайдегер отделя на проблема за хуманизма. Мнението му по този проблем се отличава с концептуално своеобразия и включва в себе си потенциал за нови подходи за разбирането на хуманизма.
Особеностите на Хайдегеровото разбиране за хуманизъм, е отразено в концентрирана форма в труда му “Писмо за хуманизма“ и се заключава в това, че за разлика от повечето изследователи на този феномен, той отнася неговото възникване не към епохата на Възраждането, а към времето от периода на републиката на Древен Рим.
Още една черта от разбирането на Хайдегер за хуманизма се проявява в това, че той разви идеите за множественост на хуманизма. В зависимост от идеологическите конструкции, реализиращи се в концепцията за хуманизма, той смята за правилни различни негови версии. Той изхожда от съображението, че хуманизма – това е термин, според който хората да не изгубят своята човечност и достойнства по пътя си към свободата.
Съществуването на хуманизма, според Хайдегер, се нуждае от силни взаимоотношения между народите. Укрепването на връзките и взаимното разбиране между западноевропейските народи, той разглежда като условие за спасението на Запада.
В своята цялост идеите на Хайдегер представляват опит за преодоляване на недостатъците на старата философия и търсене на решение на проблема за човешкия живот.
В парка “Зукоти” в Ню Йорк на 17 септември 2011 г. започва движението “Окупирай”, обхванало десетки градове в цял свят и почти заобиколило България. Хиляди хора изразяват недоволството си от капитализма и политическата система с палаткови лагери, демонстрации и дискусии на открито. Световни интелектуалци, сред които проф. Ноам Чомски, подкрепят движението с надеждата то да даде началото на един нов свят. Свят без огромна пропаст между бедни и богати, управляващи и управлявани. Свят с повече социална справедливост и демокрация на гражданското участие. Проф. Чомски изнася множество беседи пред “окупаторите”, събрани в книга, издадена на български език от ИК “Труд”.
“Окупирай”, по думите на Ноам Чомски, “е първа- та масирана реакция на обществото срещу трийсет- годишната класова война”, подклаждано от народа движение, започнало в Ню Йорк сити на 17 септемв- ри 2011 г., и лавинообразно разгърнало се из хиляди места в световен мащаб. Макар че повечето от първородните сцени на бунта са потъпкани от полицейски- те набези, до началото на 2012-а движението вече не окупира само палатковите лагери, но и националното съзнание.
В беседите си Чомски изтъква, че едно от най- знаменитите постижения на движението е фактът, че подсигурява място на въпроса за хорското неравно- правие в дневния ред на държавата, повлиявайки медийния свят, обществената мисловност и самия език. Цитирайки доклад от януари 2012 г. на американския изследователски институт “Пю Рисърч Сентър” за общественото мнение по темата на класовите конфликти в рамките на САЩ, Чомски отбелязва, че дискриминацията “е достигнала висоти без прецедент в държавната история”. Според данни от проучването около две трети от американския народ живее с убеждението, че съществуват “много силни” или “силни” конфликти между богатите и бедните прослойки – 16-процентов ръст в сравнение с данните от 2009 г.((Рич Морин, “Все по-голям дял от американското общество разпознава конфликта между богатите и бедните” (“Пю Рисърч Сентър”, 11 януари 2012 г.).))
До началото на 2012 г. твърдението, че “Окупирай” е трансформирало националния диалог, вече се е превърнало в клише. Фактите говорят! Затова е важно да отдадем почит на всички хора, които се преселиха по палатковите лагери, участваха в протестите и дори попаднаха зад решетките в името на каузата. Над 6705 човека от 112 американски града са арестувани до този момент((occupyArrests.com редовно публикува данни за броя арестувани демонстранти на “Окупирай” след 17 септември 2011 г., както и информация за датата и мястото на арестите.)). Вече ежедневно наблюдаваме повишения интерес на медиите към проблемите на несъответствието в приходите, както и вестникарски статии със заглавия, отразяващи лингвистичните особености на движението. Например на 15 февруари 2012 г. вестник “Ню Йорк Таймс” публикува статия със заглавие: “Защо Обама ще се присъедини към 99-те процента.”((Нейт Силвър, “Защо Обама ще се присъедини към 99-те процента” (онлайн издание на “Ню Йорк Таймс”, 15 февруари 2012 г.))) Манипулирането на вестникарски заглавия не е основна цел на движението, но подборът на думи е показател за това, че насоката на наратива може да бъде променена – а това постижение бележи и първата крачка към всеобхватна трансформация.
Безправното положение на лишените от средства, на лишените от глас, на лишените от достъп до властта, на игнорираните поколения наред се е превърнало в средоточие на национално внимание и ши- рокообхватно негодувание. Житейските им истории получават гласност, а всеки осведомил се гражданин няма как да не изпита възмущение от неправдата, спохождаща милиони хора в една икономика, десетилетия наред скроявана според нуждите на заможните. Поредният скорошен пример: “Ню Йорк Таймс” неотдавна публикува водеща статия за възрастна двойка от Диксфилд, щата Мейн, която не смогнала да покрие сметките за отоплението. Когато в разгара на зимата натрупаните им задължения достигнали 700 долара, петролната компания прекъснала ото- плението им, напълно съзнавайки, че крайната мярка може буквално да доведе до смъртта на двама човека. Директорът на компанията заявил, че имал “угризения на съвестта заради решението си”, и когато приключил телефонния си разговор с двойката, си казал наум: “Дали няма да ги открият премръзнали от студ?”((Дан Бари, “В земята на петрола студ смразява сърцето” (“Ню Йорк Таймс”, 3 февруари 2012 г.)))
В същия брой, само няколко страници по-нататък, намираме статия, посветена на изказването на мул- тимилионера Мит Ромни, че не изпитвал “опасения за съдбата на най-бедните”, понеже за тях била пред- видена “спасителната мрежа”. Журналистът откликва на думите му по следния начин: “Откъде да започна? Първо на първо, докладът на Центъра по бюджетни въпроси и политически приоритети, обнародван миналия месец, сочи, че бюджетните предложения на Ромни ще направят на пух и прах въпросната спасителна мрежа.”((Чарлс М. Блоу, “Ромни, богатите и бедните” (“Ню Йорк Таймс”, 3 февруари 2012 г.) – статия, цитираща Ричард Коган и Пол Н. ван де Уотър, “Бюджетните предложения на Ромни предполагат солидни съкращения в сферата на “Медикеър”, “Медикейд” и други невоенни разходи” (доклад на Центъра по бюджетни въпроси и политически приоритети, преработен на 16 февруари 2012 г.).))
Как се стигна дотук? “Не тънем в мизерията на Третия свят”, твърди Чомски, “но и не можем да се похвалим с благосъстоянието, полагащо се на едно богато общество, реално най-богатото в цял свят, чийто народ вижда богатствата навсякъде около себе си, но не и в собствения си джоб.” Освен това Чомски отдава заслуженото на “Окупирай” за популяризира- нето на проблема. “Не е пресилено да се каже, че го превърнаха в стандартна тема на диалог. Дори терминологията на движението вече е общоприета. Това е значим прелом.”
Инициатори на прелома са членовете на “Окупирай”, променили историята с непреклонните си и все по-иновативни действия в стотици градове, вклю- чително окупирането на жилища с просрочени ипо- теки и осуетяването на търгове, където заграбените домове на хората се продават на човека, предлагащ най-висока цена.((Алисън Килкени, “Доклад: 26 арестувани при окупация на търг на взети от банката домове”, 27 януари 2012 г., списание “Ин Дийз Таймс”.)) Тези им действия не само излагат на прицел коравосърдечността и безчовечността на системата, но и даряват благотворна солидарност на онеправданите.
Чомски се обявява за множеството съществуващи варианти и възможности за промяна в системата и сочи примери, в които идеологията на движението вече е съумяла да повлияе на плановете, дебатите и решенията на голям брой общински съвети. Един та- къв случай е Решение 1172 на Нюйоркския общински съвет, което официално се противопоставя на съдебното третиране на фирмените организации като частни лица и настоява за придвижването на конституционна поправка, налагаща перманентна възбрана. Решението очертава ясни разделителни граници между правата на корпорациите и правата на гражданите и дава своя дан към порива на постоянно разрастващия се списък от градове – включително Лос Анджелис, Оукланд, Олбъни и Боулдър, – приели подобни решения((Бейли Маккен, “Градове и щати приемат решения срещу корпоративното оличностяване пред съда” (4 януари 2012 г.), civSource: http://civsource-online.com/2012/01/04/cities-statespass-resolutions-against-corporate-personhood/)).
Под успеха на “Окупирай” е залегнала педантичната съсредоточеност към ежедневните организаци- онни въпроси. Мащабни протести, гражданско неподчинение, арести – всичките са ключови елементи от стратегията на движението, но рутината на дискусиите, работните групи и общите събрания съставляват дълбоката структура, разполагаемата мощ, даваща численост и тласък на вълната “Окупирай”. Трибуните са многобройни – стотици, дори хиляди. В Ню Йорк сити например съществува “Окупирай Уолстрийт”, но и “Окупирай Бруклин”, “Окупирай Сънсет Парк”, “Окупирай Бронкс”, “Окупирай Лонг Айлънд”, “Окупирай гетото” и колежански организации като “Окупирай Колумбийския университет”. Интернет пространството също взема дейно участие със сайтове като InterOccupy.org, които обединяват окупационните сили от цялата страна и спомагат организирането на регионални сбирки, стратегии и масови действия.
Един от най-забележителните факти е, че напук на така наречените от Чомски “неизбежни репресии” – давлението на полицейското насилие, масовите арести, изфабрикуваните обвинения, спъващите наредби, постоянния надзор, подривната дейност и щурмовете – движението продължава да се разраства, окупирайки нови фронтове: от вътрешните квартали и регионалните съдилища до залите на Конгреса. Дори самото упорство срещу лицето на репресията е завидно постижение. С присъствието си в стотици градове, с нарастващия брой арести и амбициозните планове за действия преди и след президентските избори може да се каже, че движението окупира и съдебната система, заемайки активна позиция срещу политическите подбуди на правителствения натиск.
Неотстъпчивостта и разгръщането на движението демонстрират до каква степен масите са загубили вяра в отзивчивостта на системата спрямо нуждите на обикновения човек. Икономическата криза е пряко свързана с кризата в демокрацията. Първата е стигнала такива дълбини, че голяма част от политиците вече дори не крият факта, че не се вслушват в народния глас. По време на републиканския президентски дебат, арбитриран от телевизионния водещ на Си Ен Ен Андерсън Купър, например, към един от кандидатите беше отправен въпрос, свързан с имиграцията. Когато представителят игнорира въпроса и опита да смени темата, Купър го притисна да отговори. Незачитайки Купър, политикът се озъби: “Ваша работа е да задавате въпросите, моя – да отговарям както сметна за добре”, навличайки си гневни възгласи от страна на публиката((Емили Рамшоу и Джей Рут, “Чисто нов Рик Пери се явява на републикански дебат” (“Тексас Трибюн”, 18 октомври 2011 г.).)).
Гневните възгласи обаче не са достатъчни. Именно откритото несъблюдаване на обществените интереси, изискването за прозрачна дейност и придържането към истинските демократични принципи от страна на политиците са причините, подтикнали хора с всякакво обществено положение да лагеруват на вятъра, снега и дъжда и под заплаха от сълзотворен и лютив газ, зашеметяващи гранати, белезници и престой зад решетките. Народът се пробужда и излиза на улиците. Блокира мостове и пристанища. Тръгва на протести, сформира групировки, обосновава свои собствени медии, най-сетне извисява глас, най-сетне го чуват. Протестните шествия и гражданското неподчинение в наши дни образуват променливата повърхност на нещо много по-дълбоко и могъщо: набиращ скорост обществен бунт, приел за свои оръжия прозрачността, демокрацията и ненасилствените директни действия. Вълната се разлива по улиците ни от септември 2011 г. и продължава да вилнее с пълна мощ.
Неангажирано с издигането на лидери и издаването на дефинитивен списък с искания, движението “Окупирай” олицетворява една демократична идеология, в основите си противодействаща на общественото управление чрез корпоративното кормило, спонсориращо политическа система, която служи на богатите, загърбва бедните и си запазва правото да отговаря на народните питания по сценария на споменатия президентски дебат: както сметне за добре.
Вместо “да остави проблема в ръцете на пазара”, същите онези вещи ръце, които “решиха” проблема на възрастната двойка от Мейн, народът настоява за нов подход към нередностите и търси вътре в себе си упорството и иновативната мисъл, необходими за изграждането му. Зараждащата се реформа в народосъзнанието е съществена и само крачка я дели от една по-дълбочинна, по-капитална трансформация. Хората постепенно осъзнават, че така необходимата промяна няма да ги споходи с чужда помощ, с помощта на корпоративно финансираните политици, нито пък единствено чрез гласуване. Правителството на Обама може и да се е доказало като по-достойно от това на Буш, но до ден-днешен не е постигнало онова, което милиони американски гласоподаватели, моя милост включително, искаха и продължават да искат – спасителната “промяна, в която можем да повярваме”.
Може би най-радикалното послание на движението е призивът да променим самите себе си, всеки индивидуално – на работното място и като член на обществото. Чомски засяга темата в дискусията си за нуждата от преосмислянето на идеи като тази за прираста. Продължим ли да се домогваме към доминиращите модели, твърди той, ще заприличаме на “леминги, хвърлящи се от скала”. Затова приканва членовете на движението да не спират с разпространението на идеи, свързани с “различния начин на живот”, основан не върху максимизирането на покупателната ни способност, а върху “максимизирането на важните за живота ни ценности”. Оставим ли промяната в ръцете на чиновниците, избрали сме пътя на лемингите. Никой няма да свърши работата ни вместо нас. Както е казала чернокожата поетеса феминистка Джун Джордан: “Ние сме онези, които чакаме от толкова време”.
“Окупирай” посочва демократичния подход като най-целесъобразен изход от ситуацията и провежда пропагандата си чрез преки действия. По думи на представител на нюйоркския клон на движението: “Чрез взаимния ни, нейерархичен и масов модел на самоуправление буквално полагаме основите на един нов свят, съграждайки го тук и сега – резултатите са налице”. На практика моделът е трудно постижим и в момента бушуват множество дебати около въпроса кои форми на демокрацията, масовото участие и представителството са най-малко податливи на корупция и корпоративно влияние.
Опълчването срещу корпоративните машинации спрямо икономиката изважда на бял свят обвързаните структури на културния империализъм и социалния контрол, процес, който води до по-задълбочени дискусии. “Как съвместно да преодолеем бариерите и напрежението и да се превърнем в целеустремено, стабилно, дълговременно движение?” – пита Чомски. “Как да се сплотим в многослойно, но и еманципирано обединение?” – пита Анджела Дейвис. Как да станем едно цяло?
В духа на тези въпроси и многостранните им от- говори – генерирани по общите събрания, протестите, проявите на гражданско неподчинение, в пресата, по радиовълните, по улиците, през граница, на голям брой езици, в затвора, в съдилищата и в свободните “окупирани” територии – “Поредица памфлети” на списание “Оупън”, основано през 1991 г., за да даде гласност на демократичните движения, си партнира с бруклинската група за подкрепа на имигрантите “Аделанте Алайънс” в учредяването на издателска къща “Зукоти Парк Прес” (Zuccotti Park Press) и издаването на “Окупираните масмедии: Поредица памфлети”. Настоящата публикация е първият памфлет от поредицата: сборник от дискусии и беседи с участието на Ноам Чомски по темата на движението, посветено на паметта на Хауърд Зин.
Макар че в Ню Йорк е зима, стремежът ни е тези малки издания да послужат като семената на едно ново бунтовно съзнание, от което ще разцъфне истинската, красива американска пролет. Както е написал Зин: “Там, където е налице напредък, където неправдата бива потъпквана, знайте, че народът е действал като съвкупност от граждани, не от политици. Не се е оплаквал бездейно. Трудил се е, упорствал е, обединявал се е, въставал е дори, за да привлече вниманието на властимащите. И ние така трябва да постъпим. Някои ще попитат: “Е какво толкова очаквате да постигнете?”. Отговорът е: “Очакваме да постигнем много”. Други ще ни подиграят: “Големи фантазьори сте май?”. Отговорът ни е: “Да, фантазьори сме. Искаме всичко”.
На крилете на точно тази мисловност, на будната мисловност на Хауърд Зин, ви каним да се присъедините към нас в сътворяването на новия ни проект.
И нека разцъфнат 10 милиона цветове.
Грег Руджеро, 12 март 2012 г.
(…)
За банките
Преди седемдесетте банките си бяха банки. Изпълняваха предначертаната им роля за една държавна капиталистическа икономика: взимаха например неупотребяваните средства от банковата ви сметка и ги влагаха в някоя потенциално ползотворна инициатива, да кажем, помагайки на безимотно семейство да си купи дом или на социално слаби родители да изпратят детето си в колеж. Всичко това се промени драматично през седемдесетте. Дотогава не се бяха развихряли финансови кризи. Онези години се славеха като период на неимоверен подем – най-знаменития в американската история, а може би и в икономическата история като цяло, – устойчив растеж, продължаващ още от петдесетте години. При това егалитарен.
Сиреч домакинствата с най-ниски доходи водеха не по-малко сносно съществуване от тези с най-високи доходи. Голям брой хора преминаха към по-удобен начин на живот. Обособявайки така наречената по нашите ширини „средна класа”. Или „работническата класа”, както се води в други страни. И всичко се случваше пред хорските погледи.
Шейсетте години белязаха още по-осезаем подем. Тогавашният активизъм, отзвук от предходното мрачно десетилетие, безспорно цивилизова страната по много непреходни начини. В тази област промени не настъпват. Всичко си остава същото.
С идването на седемдесетте се почувства внезапен поврат: деиндустриализация, задгранично производство и обръщане към стремглаво разрастващите се финансови институции. Тук е редно да добавя, че през петдесетте и шейсетте години се наблюдаваше развитие и в онази сфера, която няколко десетилетия по-късно усвои названието „високотехнологична икономика”: компютрите, интернет, информационните технологии започнаха развитието си през петдесетте и шейсетте, главно в държавния сектор. Нужни им бяха няколко десетилетия да постигнат успех, но началото им бе поставено в онези времена.
Нововъведенията на седемдесетте задействаха един порочен кръг. Доведоха до все по-голямото съсредоточаване на средства в ръцете на финансовия сектор. Този подход не действа благотворно на икономиката – навярно даже вреди и на нея, и на обществото, – но поне доведе до вливането на огромно количество средства в нея.
За политиката и парите
Концентрацията на средства води до концентрация на политическа мощ. А концентрацията на политическа мощ, от своя страна, обуславя изковаването на законодателство, активизиращо и подсилващо порочния кръг. Законодателството, в частност двупартийното, прокарва нови фискални политики, промени в данъчната система, както и някои от правилата на общественото управление и дерегулацията. С тях дойде и солената цена на изборите, която подтиква политическите партии да бъркат още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор.
Може да се каже, че партиите се разтрогнаха в много отношения. Някога, ако даден член на Конгреса се стремеше към позиция като председател на комисия или друга отговорна длъжност, постигаше целта си главно чрез издигане в йерархията и служба на обществото. Минаха няколко години и се научиха да бутат пари в партийната хазна, за да излязат на преден план – тема, изследвана основно от Том Фъргюсън. Подкупничеството запрати цялата система още по-надълбоко в джобовете на обществения сектор и я окуражи да посяга още по-смело в тези на финансовия.
Този цикъл доведе до недопустимо съсредоточаване на средства главно в челната десетина на един процент от обществото. Междувременно останалата част от народа беше в период на застой и дори упадък. Хората оцеляваха, но с помощта на импровизирани прийоми, като например удължаване на работното време, нарастване на банковите заеми и упование на инфлацията на цените на активите, подобно на неотдавнашния имотен балон. Не след дълго работното време в Съединените щати се оказа значимо по-високо от това в други индустриални държави като Япония и някои европейски страни. За мнозинството от народа това значеше период на стагнация и упадък, ширещи се наравно с времето на съсредоточаване на средства в най-високия слой на обществото. И така политическата система започна разпада си.
Винаги е съществувало несходство между обществената политика и обществената воля, но в онзи момент то се разрасна неимоверно. Наблюдаваме го дори в наши дни.
Замислете се над настоящото положение. Основната тема във Вашингтон е дефицитът. Обществото, от своя страна, съвсем естествено не приема дефицита за нещо чак толкова съществено. И реално е точно така. Най-същественият проблем е безработицата, не дефицитът. Налице е Комисия за борба с дефицита, но не и такава за борба с безработицата. Обществото си има свое гледище по отношение на дефицита. Вземете например проучванията на общественото мнение. Народът масово подкрепя увеличаване на данъците на богатите, които бележат рязък спад в периода на стагнация и икономически упадък, така че: по-високи данъци за богатите прослойки и фиксиране на ограничените социални осигуровки.
Действията на Комисията за борба с дефицита вероятно ще са точно в обратната насока. Или ще постигнат съглашение, разбира се, обратно на обществената воля, или ще стартират някоя автоматична процедура, която ще доведе до същите резултати. Всъщност точно към този въпрос трябва да се подходи спешно.
Комисията за борба с дефицита ще вземе решение до няколко седмици. Клоновете на движението „Окупирай” могат да подсигурят масовата база за парирането на този удар, насочен право към сърцето на държавата. Ефектът от него може да е крайно негативен. Изправени сме пред неотложна задача.
За икономиката
Без да навлизаме в подробности, положението през изминалите трийсет години е същински кошмар, пророкуван от класическите икономисти.
Адам Смит посочва вероятността английските търговци и производители да бъдат привлечени от идеята за задграничен бизнес – чуждестранни инвестиции и внос на чуждестранни стоки. Това би донесло печалба на тях самите, но на Англия – вреда.
И все пак икономистът твърди, че търговците и производителите ще предпочетат бизнеса на родна почва. И така, сякаш водена от „невидима ръка”, Англия ще избегне разорението на така наречената неолиберална глобализация. Този откъс неизменно се набива на очи. Никъде другаде в класическия му труд „Богатството на народите” не се споменава фразата „невидима ръка”. Англия – избавена от неолиберална глобализация с помощта на „невидима ръка”.
Друг знаменит класически икономист, Дейвид Рикардо, предвижда същата тенденция и изразява надежда – сантиментална дори, – че няма да се прояви, и в действителност не се проявява дълго време. До наши дни. През последните трийсет години живеем под влиянието й.
Плутономика((Неологизъм, комбинация от думите „плутокрация” (от гр. „управление на богатите”) и „икономика” – бел. прев.)) и прекариат
Времената са тежки за мнозинството от населението, или за 99% от него според концепцията на движението „Окупирай”. А има изгледи да се влошават. Възможно е да сме изправени пред период на необратим упадък. За останалия 1% от населението, а може би дори за останалата една десета от единия процент, всичко върви по мед и масло. Богатите са по-богати, по-влиятелни от всякога, контролират политическата система, незачитайки общественото мнение. Тях ако питате, държавата е в разцвет. Точно за това предупреждават Адам Смит и Дейвид Рикардо.
Вземете за пример „Ситигруп”. Десетилетия наред „Ситигруп” е една от най-корумпираните крупни инвестиционни банкови корпорации, многократно изплувала от паричните затруднения благодарение на данъкоплатците: за пръв път по време на правителството на Рейгън, а в наши дни – за пореден. Ще се въздържа от коментар по отношение на корупционните схеми – вероятно сте наясно с тях, – но те определено будят възмущение.
През 2005 г. „Ситигруп” издаде брошура за инвеститорите, наречена „Плутономика”. Въпросната брошура приканваше инвеститорите да вложат парите си в „плутономичен индекс”. По виждания на корпорацията „светът се дели на два блока – плутономиката и останалата част”.
Плутономиката е обитанието на богатите, онези, които купуват скъпоструващи стоки и прочее – изобщо центърът на събитията. Според идеолозите на теорията, плутономичният им индекс се доказвал с къде-къде по-добри параметри от фондовата борса, затова хората трябвало да влагат парите си не другаде, а именно в него. Що се отнася до останалите – да си вървят по пътя. Не ни е грижа за тях. Нямаме полза от тях. Хубаво е да се навъртат наоколо, за да поддържат страната силна, защото тя ще ни брани и подкрепя финансово, когато загазим, но като изключим това, са пето колело. В наши дни си имаме нарицателно за тези прослойки на обществото – „прекариат”: хора, характеризиращи се с непредвидим, несигурен жизнен статус („precarious” от англ.), съществуващи в периферията на обществото. Но явлението вече не е периферно. Този начин на живот обхваща все по-големи маси в Съединените щати, а и в други краища на света. А според въпросните идеолози това е положително развитие.
Така например Алън Грийнспан, в периода, когато още се радваше на псевдонима „Свети Алан” – прославян от икономическия бранш като един от най-великите икономисти на всички времена (преди краха, за който най-голяма отговорност се падаше на него), – изнасяйки доклад пред Конгреса в годините на правителството на Клинтън, изтъкна чудесата на блестящата икономика, за която той лично отговарял. По негови думи голяма част от успеха на икономиката се градяла главно на т.нар. „разрастваща се работническа нестабилност”. Чувстват ли се тружениците несигурни, водят ли непредвидимо съществувание, попаднат ли сиреч в зоната на „прекариата”, не се очаква да отправят искания, да скандират за увеличение на заплатите, да изискват по-добри осигуровки. Спокойно можем да ги изритаме от държавата, в случай че не можем да извлечем полза от тях. А технически погледнато, така се гради „здрава” икономика. Най-лошото е, че го възвеличаха заради гледището му, превърнаха го в кумир.
Е, в наши дни светът наистина се разцепва на „плутономика” и „прекариат” – и за да използвам пак концепцията на движението „Окупирай” – 1% срещу 99%.
Не говорим за статистически данни, а за добре обрисувана обстановка. Понастоящем плутономиката е центърът на събитията. Сигурно и занапред ще е така.
Ако събитията продължават да се развиват в същия дух, историческият прелом, започнал през седемдесетте, може да стане необратим. Натам сме се запътили. Движението „Окупирай” е първата истинска, масова обществена реакция, способна да предотврати това падение. Но както вече споменах, ще трябва да приемем факта, че борбата ще е дълга и изтощителна. Триумфът не е споходил никого за един ден. Ще трябва да упорстваме, да сформираме структурите, които ще се наложат занапред, които ще просъществуват през тежките периоди и ще ни донесат големи победи. Има какво да се направи.
Някои открития в областта на генетиката позволяват да се смята, че генетичните кодове на организма може да се намират далеч не в молекулата на ДНК.
Когато учените поставили образец ДНК в малък кварцов контейнер и го облъчили с мек лазер, открили, че ДНК работи като гъба, попиваща светлината.
По някакъв начин молекулата на ДНК поглъщала всички фотони светлина в това място и ги съхранявала във вид на спирали. Молекулата създавала вихър, привличащ светлината, но в много по-малък мащаб. Било доказано, че с помощта на неизвестен процес молекулата на ДНК извлича фотоните от пространството.
Единствената налична технология, която може да задържи светлината във вид на спиралата, открита от учените в ДНК, е оптичното влакно. Но дори то не засмуква светлината от околната среда.
Обикновено не сме свикнали да мислим за светлината като за нещо, което може да се съхранява. Прието е да се смята, че тя се разпространява в пространството с висока скорост. Ако успеем да я задържим на едно място, то би следвало да очакваме, че с времето тя ще загуби своята енергия.
Например в случай на фотосинтеза се смята, че растението може да съхранява светлината по единствен начин – веднага я превръща в енергия в зелен хлорофил. Сега е наблюдавано, че светлината може да се използва като храна, която се съхранява в ДНК като неприкосновен запас.
Ето в какво се състои интересният ефект в тези изследвания. Учените премахнали молекулата на ДНК от кварцовия контейнер, а на мястото, където тя се намирала преди, светлината продължила да се завърта в спирала, макар че физически ДНК вече я нямало там. Някаква невидима сила изобщо не се нуждаела от ДНК.
Единственото рационално научно обяснение е, че съществува енергийно поле, което е единно с молекулата на ДНК, сякаш последната има енергиен „двойник“. Двойникът има същата форма, както и физическата молекула, но ако премахнем ДНК, двойникът остава там, където преди е била молекулата. За да продължи да съхранява видимата светлина, дори без молекулата на ДНК. Фотоните се задържат на място от поле.
Във физическото тяло има трилиони високоспециализирани и структурирани ДНК молекули. Цялото наше тяло трябва да има енергиен двойник. Това изцяло се съгласува с теориите и наблюденията на Дрейч, Гурвич, Бар и Бекер за наличието на информационно поле, диктуващо на нашите клетки какво да правят.
Изглежда, че най-важната работа на молекулата на ДНК е да съхранява светлината както във физическото тяло, така и в енергийния му двойник.
Когато експериментаторите залели фантома с течен азот (ефект на внезапно силно охлаждане), спиралата светлина изчезнала, но отново се връщала след 5–8 минути. Околният свят отново се организира в уникален спирален модел ДНК, който остава видим още 30 дни. Информацията за това е достъпна вече 25 години, но практически никой не е чувал за това а самите експерименти са повтаряни многократно включително от Робърт Пекора в САЩ.
Биохимикът Глен Рейн от Лондонския университет е изследвал по какъв начин ДНК реагира на въздействието на съзнанието. Известно е, че в клетката преди нейното делене (или ако тя е увредена, тоест мъртва) спиралата на ДНК се разединява. Тя започва да се съединява, когато клетката работи над ремонт или се изцелява.
Мащабът на съединение или разединение може да се разбере по това, колко добре тя поглъща светлина с дължина на вълната 260 нанометра. В своите експерименти Рейн взел жива ДНК от човешка плацента, поставил я във вода и я съхранявал в мензура. След това различни хора се опитвали да съединят или разединят ДНК със силата на мисълта. Контролните образци, с които никой не се опитвал да прави нищо, се променили само до 1,1% а обработените с мисъл – до 10%. Това означавало, че нашите мисли няколко пъти усилват процесите на ДНК.
Освен това хората с най-хармонично вълново излъчване притежават най-силна способност да изменят структурата на ДНК, а силно възбуден индивид (с много нехармоничен модел на мозъчни вълни) създавал ненормално изместване в ултравиолетовия диапазон, поглъщан от ДНК. Изменението протичало на дължина на вълната 310 нанометра (близо до стойността на Поп – 380 нанометра), дължина на вълната, способна да предизвика рак.
Сърдитият човек също принуждавал ДНК да се сцепва по-силно при съединение. Според Рейн изменението в светлината с дължина на вълната 310 нанометра можело да значи само, че „протича изменение във физическата и химическата структура на една или повече бази на молекулата на ДНК“.
В друг случай, когато ДНК се намирала пред хора с хармонични модели на мозъчните вълни, но без да се опитват да изменят ДНК в образеца не се наблюдавали нито съединения, нито разединения. Всичко се случвало само когато хората искали да направят това.
Това позволява уверено да се предположи, че подобни ефекти се създават от съзнателните намерения на хората. Лю Чилдър и Валерий Садирин можели да съединяват или разединяват ДНК в лаборатория, намирайки се на 800 метра от нея. Валерий Садирин за 30 минути можел да съедини ДНК в лабораторията на Рейн в Калифорния, намирайки се в дома си в Москва на разстояние хиляди километри.
Рейн отбелязал, че ключово качество на енергията, способна да създава хармония във вълните на мозъка и да влияе на ДНК, е излъчването от сърцето: „Макар техниките, прилагани от различните лечители, да са различни, всички те изискват фокусиране върху сърцето.“
Практически било получено микробиологично доказателство, че нашите мисли са способни реално да създават физически и химически изменения в структурата на ДНК молекулата, да я съединяват или разединяват, а също така е установена връзка между гневните мисли и ръста на туморите.
Освен това в изследване, проведено в Чикагския университет, е установено, че около хиляда гена се изменят при просто изменение на социалния статут. Установени са 987 чувствителни към статута гени. Сред тях са гени, отговорни за стреса, свързани с работата на мозъка, а също и 112 гена, въвлечени в работата на имунната система.
Измененията на генно ниво се оказали толкова възпроизводими, че след подробен анализ учените успели да решат дори и обратната задача – да предскажат социалния статут по кръвен анализ.
