Д-р Серагелдин е роден през 1944 г. в Гиза, Египет. Завършил е инженерство в Кайро, доктор на науките от “Харвард”. Директор на Александрийската библиотека от 2002 г.
Автор е на над 60 книги, тв водещ на популярно културно предаване в Египет.
Бил е вицепрезидент на Световната банка.

– На какво е символ днес Александрийската библиотека, на чието обновено издание вие сте основател и директор от откриването ѝ през 2002 г.?

– В сегашната ѝ модерна визия заедно с инструментите на съвремието Библиотеката на Александрия запазва духа на древната библиотека. Ние сме много добри в сферата на информационните технологии, като в същото време защитаваме ценностите на плурализма, хуманизма, рационалността, диалога и разбирането на различните хора и науки. Ето защо ние сме твърдо против тази ужасна вълна от екстремизъм и насилие в арабския и мюсюлманския свят, светове, които се простират около Египет. Можете да видите опустошението в Либия, Судан, Сомалия, Йемен и Сирия, а Египет е точно в средата на този регион. Тунис също води политика на отворени ценности.

Но ако искаме да задвижим мерките за сигурност срещу насилието, ние трябва да победим идеите с идеи. И точно тук библиотеката има водеща роля.

– Защо днес, когато и знанието, и познанието са в такова изобилие, светът въпреки това е в огромна криза?

– Ще ви кажа нещо много важно, което трябва да знаете за знанието. Когато данните са организирани, се превръщат в информация. Когато информацията е обяснена, се превръща в познание. Но това, от което хората се нуждаят, е мъдрост. Не е същото като познание. Имаме много познание, но много малко мъдрост.

– Докато стигнем до мъдростта за решаването на кризи като тази в Близкия изток, какви са възможните сценарии там да се спре терорът и кръвопролитието?

– В началото на януари публикувах една статия в “Нюзуик”, в която давам доста подробен анализ как може да се постигне стабилност в Близкия изток, как да преодолеем сегашната ситуация. Става въпрос за доста детайлно предложение.

Ужасите от действията на “Даеш” и “Ал Кайда” са толкова големи, че трудно намираме думи да ги опишем. Резултатът от техния терор са вълните от бежанци, които оказват огромен натиск върху страните от Близкия изток и Европа.

– Какъв подход предлагате?

– Резултатите от досегашните намеси в Близкия изток са разочароващи. Ясно е, че конвенционалният подход да се атакуват конфликтите един по един не дава резултат, защото поражда конфликти между основните играчи, които може да са съюзници по едни въпроси и врагове по други.

Аз съм привърженик на различен подход, който включва и регионални сили като Египет и който използва всякакви средства за натиск – моркова и тоягата, и всички инструменти на икономическата, дипломатическата и военната сила.

Регионът е смесица от религиозни течения, територии, етноси и променящи се политически конфигурации. Пейзажът е оформен като мозайка от закостенели парченца – всяко със свой цвят и характер, яко и лишено от гъвкавост.

Разбирането за доминиращите там фактори (като враждуващите шиити и сунити) и как техните интереси рефлектират в локалните конфликти, е решаващо. Необходимо е да се създадат паралелни преговарящи екипи в конфликтните точки, за да може една групировка в някои случаи “да печели”, а в други “да губи”, да се изградят връзки. Стратегията ни трябва да бъде

да се стремим

към печеливш за

всички изход

– и за местните воюващи групировки, и за външните спонсори. Решението трябва да включва голяма доза федерализъм във всички страни в региона, те да не продължат да бъдат разделяни и балканизирани. Федерализмът изисква яснота как да се разпределят националните ресурси, независимо дали става въпрос за петрол или газови находища.

– Това означава ли, че не се изключва военна намеса?

– Военни действия все пак ще са необходими, за да се отнемат от “Даеш” и “Ал Кайда” завладените територии и бази, да се намали военният им потенциал и да се открие възможност хуманитарните акции да достигнат до колкото може повече от жертвите на конфликта. Ще трябва и интензивна координация и обмен на разузнавателни данни между участниците, за да се предотвратят терористични акции по света.

– Могат ли тук да помагат интелектуалците?

– Ние, интелектуалците от региона, имаме голямата отговорност да се запитаме защо обществата там са станали плодородна почва за екстремизма и насилието. Трябва да предприемем пространни културни инициативи, за да променим политическите и религиозните проповеди и да съдействаме за разпространението на плурализма, диалога и разбирателството сред лишеното от граждански права и маргинализирано население в района. Александрийската библиотека започна такава програма през 2015 г. и очакваме да постигнем резултати след 3 до 5 години.

Това, което предлагам, е прилагането на военна и икономическа сила да е в помощ на дипломатическата офанзива, която да се ръководи от екипи на на най-високо равнище под активното ръководство на световни, регионални и локални лидери. Това предложение е качествено различно и вярвам, че заслужава да се опита.

– Кои страни имате предвид като участници в този сценарий?

– Международните сили в случая са САЩ, Европа, Русия, а регионалните са Египет, Саудитска Арабия, Иран, Турция и Израел. Особено важно е

не да караме една

фанатична група

да се бие срещу

друга

фанатична група, а да подкрепяме онези общности, които защитават родните си места. И когато се търсят политически споразумения, в тяхната подготовка да участват всички заинтересовани страни. Няма да е лесно, но изглежда, е най-обещаващият план за стабилизиране на региона.

При успешна реализация ще се намали до голяма степен броят на бежанците и натискът върху Европа и съседните страни на конфликта.

– Смятате ли, че днес светът върви към ново преразпределяне на отговорностите между големите играчи?

– Несъмнено се върви към включването на повече държави в процеса на вземане на решения. Но новата архитектура на глобалните отговорности не е ясна все още. Говорим за многополюсния свят, но все още нищо не е достатъчно ясно. Все още имаме доста основна работа да свършим, за да може да поставим нови правила, чрез които всички държави в света да могат да вземат участие.

– Вие следите много отблизо информационните технологии. Къде е златното сечение между интернет и Александрийската библиотека?

– О, ние сме част от интернет революцията. Библиотеката в Александрия пази копия от интернет архиви, в които архивираме всички уеб сайтове на арабски – почти един милион, роботи ги фотографират четири пъти в годината и пазим тази информация. Така че до голяма степен библиотеката е част от интернет революцията.

Интернет промени света повече от всяка една военна или политическа организация, която познаваме. Чрез него знанието нараства експлозивно, прекосява границите и ни позволява да общуваме помежду си от всички точки на планетата със скоростта на светлината. Първата социална платформа се роди през 2002 г., а смартфонът даже няма 10 години. Днес имаме повече мобилни телефони, отколкото човешки същества.

Голямата информационна революция тепърва предстои, а ние даже не си даваме сметка за това. Има огромно количество информация и тя трябва да бъде обработена. Това вече се прави в компютърни банки на уединени места и се използват по начини, които не можем да си представим. Тези банки разширяват все повече мястото си в интернет и всъщност ги наричаме Облака. Преди няколко години открихме, че Националната агенция за сигурност на САЩ, която не е толкова добре позната като ЦРУ и ФБР, има най-много компютри по света. Тази организация слуша и записва всеки телефонен разговор – милиарди разговори, до които може да достигне. И когато те бяха изобличени, отговорът беше: Извиняваме се, повече няма да правим така. Не знам какво мислите по този въпрос, но ако са казали: “Обещаваме, повече няма да правим така”, пък решават да удвоят сградата си, какво следва. Струва ми се, че тук има огромно количество данни, които тепърва ще бъдат използвани. Всички тези организации трупат огромно количество информация за нас – за мене, за вас, с цел да решават въпроси, да ни опознават, но още по-важното е, че сме в свят, в който всичко се знае, всичко се записва, няма момент на уединение.

– Накъде отиваме?

– Не знам, но епохата на голямата информация вече е тук. Какво ще стане отвъд утрешния ден? Казвам само това, което аз знам. Тук дори не става дума какво знаят военните и каква е тяхната информация. Библиотеките трябва да се справят с факта, че всичко вече мигрира в интернет. Знанието за първи път вече може да бъде глобално. Трябва да сме готови да направим нещо с това глобално знание и нямаме представа какво ще е то.

Източник: 24chasa

[sam_block id=”3″]

На 8 февруари 2016 г. Пловдив и България се сбогуваха с една от емблематичните фигури в нашата история. Поклон пред човека и писателя Петър Манолов!

– Петьо, как се свърза с легендарния Илия Минев? Как създадохте първото неформално дружество за защита на човешките права?

– Ами просто аз отидох при него в град Септември. Един ден през 1987 г. с жена ми Вера хванахме влака и носехме едно бурканче мед. Искахме да му го подарим. Отвори ни брат му и той извика съпругата му Ангелина, а тя ни заведе при бай Илия. Харесахме се от пръв поглед, но станахме близки след дълги разговори. Той търсеше начин за легална борба с комунизма и единственият бе да регистрира независимото дружество за човешки права. Събирахме се много хора, тези, с които започнахме в самото начало, бяха един незаслужено забравен човек като Григор Симов, който имаше голяма заслуга, и още бай Стефан Вълков от Асеновград, отец Благой Топузлиев, Димитър Савовски, Димитър Томов от Михайловград, Цветан Цветанов – актьор от Мездра. Провокаторите не ги споменавам, защото те се радваха и на лошата реклама.

– Ти имаше ли други антикомунистически прояви преди учредяването на НДЗПЧ?

– Бях издал два броя от ръкописното си списание „Слухове”, държавата се управляваше и без това чрез слухове и аз седнах да го направя. Пишещата ми машина по това време беше счупена и дойде един младеж, който я взе уж да я поправи. Върна се след няколко дни и каза, че нищо не става от нея, и ми остави друга, която съвсем не можеше да работи. Тогава седнах и ръкописно направих 25 екземпляра от списанието „Слухове”, пишех под индиго. После ги взех и ги разпространих сред случайни хора на гара Подуяне в София. След това имаше едно литературно четене в 65-а аудитория в СУ, където прочетох на студентите поемата „Здравей, Америко”. Настана голям скандал и името ми вече прошумя като на убеден антикомунист.

– И после се свързахте с Илия Минев?

– Да, после с бай Илия тръгнахме да правим Дружеството. Тук е мястото да спомена Екатерина Маркова, която беше изключително активна и ни събираше в апартамента си в София. Бяхме предвидили едно голямо събиране на всички активисти в едно лозе в Ихтиман навръх Коледа. Беше страшен мраз и студ. Тръгнах към гарата в Пловдив и от кино Балкан зад мен се залепи една милиционерска кола, но не ме спряха. Качих се на влака и забелязах четирима души да вървят след мене във влака. Слизам в Ихтиман и се чудя къде да се скрия. Въртях се, въртях се и реших, че най-доброто прикритие е да вляза в църквата. В началото там имаше само възрастни хора, бабички, слушат службата за Коледа. Но след петнадесетина минути започнаха да влизат едни прилично облечени другари – веднага си пролича, че те не са на мястото си там. Излязох тихомълком от църквата и тръгнах към лозето. Обградиха ме и ме арестуваха, вкараха ме в милицията в Ихтиман. Гледам вътре в една голяма стая събрали повечето от активистите на Дружеството, които познавах – всичките арестувани. По едно време се оглеждам и виждам, че оставили само двама милиционери да ни пазят. Бай Илия ни беше задължил да се обръщаме един към друг с „господин” и „госпожо”. И тогава аз се изтъпанвам и викам на арестуваните съратници: „Господа, тъкмо са ни събрали, дайте да си проведем събранието тука, в милицията.” Леле, като настана една паника по коридорите на милицията! Събраха се 10-15 милиционери в коридора и най-старшият от тях вика, че се разтурва събранието и всеки да си заминава там, откъдето е дошъл. И прилепват към всеки по един-двама милиционери, които го водят към влака. После съм говорил с бай Илия за това събрание. Той мълчеше.

– Защо, какво си го питал?

– Той ни събра в това лозе с намерение да накървави системата. Бай Илия беше много отчаян човек вече, прекарал повече от тридесет години по затвори и лагери. Беше решил да накървави системата, защото мислеше, че по този начин ще взриви общественото мнение. По това време той искаше да действаме радикално. Та това съм го питал, това ли беше причината да ни събере в онова лозе. Той мълчеше и се усмихваше. И досега и аз нямам отговор.

– Нататък какво следва?

– Понеже нямаше влак за Пловдив, двама милиционери ме набутаха в някакъв влак за София. Тук да споделя нещо любопитно. Месец преди това бях запас и оттам си бях взел една ушанка с петолъчка, та през цялото време се движа с нея. Слизам в София и се чудя какво да правя, търся някаква подкрепа. И се сетих за един приятел – Митко Ганев, актьор, който живееше в квартал „Лозенец”. Тръгвам натам и гледам около мен трима-четирима виетнамци. Помислих си, че това е новото проследяващо оръжие на Партията. Вървяха с мен до апартамента на Митко. Голям цирк беше – аз с ушанката с петолъчката и виетнамците до мене!

– Кога стана секретар на НДЗПЧ?

– Още в началото бай Илия ме определи за секретар на Дружеството и досега съм такъв. Никой никога не ме е сменял като секретар на независимото дружество. Започнах веднага да упражнявам длъжността си и се захванах да пиша програма и устав. Тази задача ми възложи бай Илия, като каза: „Детето, ако не го кръстят родителите, ще го кръстят комшиите!”. Независимото дружество още тогава се афишира като единствената немасонска неформална организация. Имахме и специфични искания, съсредоточихме се срещу възродителния процес и промяната на имената на турските граждани. Още тогава прогласихме, че възродителният процес е разрушителен акт на Коминтерна. Общо взето цялата 1988 година премина в съпротива срещу възродителния процес, организационни въпроси и преследване с милицията. Станахме популярни.

– Какво се случи след това?

– Къщата ми се беше превърнала в аврамов дом. Вратите не се затваряха, всеки можеше да влезе, не сме се криели. На първи януари 1989 пак се бяхме събрали от управителния съвет вкъщи. Отнякъде дойде слухът, че Илия Минев е мъртъв. Лека кола имаше само отец Благой Топузлиев и тръгнахме към Септември да проверим дали това е истина. С нас беше още един чернокапец от Сливен. Малко преди Пазарджик ни спряха милиционери с мотива, че разследвали пътнотранспортно произшествие. Оглеждаха нещо по колата и казаха, че намерили парченце от мозък в грайферите на колелетата. Благой беше изобретателен човек, каза им къде отиваме и поиска да му осигурят телефон, за да се обади на „Свободна Европа”. Те се повъртяха, повъртяха десетина-петнадесет минути и ни пуснаха. Но, като пристигнахме в Септември, се оказа, че целият град е обсаден. Разбрахме, че това за смъртта на бай Илия е слух. Те се страхуваха от нас – от една шепа хора и от мирните ни акции.

– Когато се видяхте с Илия Минев, как реагира той?

– Разказа ни, че пак са го прибрали, и повтори една фраза, която е споменавал стотици пъти: „Ръцете на комунистите са в кръв до лактите, от тях всичко може да се очаква”.

– С кои чуждестранни медии контактувахте?

– Най-вече със „Свободна Европа” и „Дойче веле”. А в края на декември 1988 година отец Топузлиев доведе вкъщи Ален Шевалиера от френското издателство „План”. Той е бил в Афганистан и на връщане минава през Делиормана и Пловдив. Взе интервюта от Илия Минев и мен. Докато ме интервюираше, пак бях с ушанката с петолъчката. А преди срещата на Митеран с поканените интелектуалци в жилището на Екатерина Маркова дадохме интервюта отново пред френски журналисти. Разбира се, в България достъп до медиите за нас нямаше. Тогава казахме на французите, че Европа е длъжник на българите, защото ни остави без никаква помощ в битката ни срещу комунизма. След тази среща отново ни арестуваха и мен ме придружиха до пътническия влак за Пловдив.

– Идва времето, когато ти конфискуваха архива и ти обяви гладна стачка…

– Да, имахме намерение на Коледа по стар стил да канонизираме Васил Левски в църквата „Света Неделя” в Стария град, но отците Амбарев и Топузлиев ни спряха. На 7 януари западните радиостанции обявиха моя телефон 22-90-45 за връзка със симпатизантите на Дружеството. Обаждаха се денонощно хиляди хора. Гостуваха ни Илия Минев и Любо Собаджиев. Те имаха някакви разногласия и по цяла нощ спореха. На 8 януари дойдоха още активисти от цялата страна. Спомням си Юсуф Бабачки, Хасан Бялков, Стефан Вълков, Зейнеб Ибрахимова и други. На 10 януари се събуждам и виждам, че къщата е обсадена. Нахлуха десетина милиционери с автомати и извикаха: „Горе ръцете и с лице към стената!”. В това време на Цветан Цветанов от Мездра нещо му поддаде коляното и започна да трепери. Той си свали ръцете и си хвана коляното. Аз не издържах и започнах да се смея с глас и тържествеността на ареста отиде на кино. Почнаха обиски, разхвърляха всичко вкъщи, проверки на документите и накрая извадиха някаква заповед на прокурора Нешев и ме откараха в Четвърто районно управление на МВР. Любопитното е, че в 21 часа милиционерите казаха, че ще ме оставят за малко, защото отивали да слушат емисията на „Дойче веле”. Моите приятели вече бяха уведомили западните радиостанции за ареста ни. Пуснаха ме малко след полунощ и ми казаха да си вървя. Връщам се вкъщи и виждам, че са прибрали целия ми литературен архив, ръкописите ми, програмата и устава на Дружеството…

– И тогава обяви гладната стачка, която взриви цяла България?

– По инструкции на бай Илия Минев се бяхме разбрали, арестуват ли някого, той веднага да обяви гладна стачка. Аз, като видях, че са ми взели всичко, побеснях и веднага обявих гладна стачка. Обадих се на всички западни радиостанции, гладувах 32 дни, накрая бях останал кожа и кости, но в крайна сметка ми върнаха архива.

– Кои български творци дойдоха да те видят и да те подкрепят?

– Радой Ралин, Любен Петков, Валери Петров, Едвин Сугарев, Георги Спасов, а като посредник между Окръжния комитет на БКП и мен два пъти идва Велислава Дърева и ми носеше поздравите на Пантелей Пачов. За съжаление, не съм запомнил името на един много възторжен младеж, който дойде с Георги Спасов. Та на този младеж, когато го арестували, му казали: „Петър Манолов го изтървахме, но за теб още никой не знае”. След няколко години почина от дребноклетъчен рак. Интересното е, че от същия рак си отидоха и Румяна Узунова, Георги Спасов и още един куп дисиденти. Започнах да си мисля дали не е някаква провокация срещу нас. Спомням си, че идва да ме види и жената на пловдивския белетрист Георги Алексиев. Какво са я правили, не знам, но скоро след това тя се обеси. Подкрепиха ме много писатели от света и много учени.

– С малко изключения пловдивските писатели написаха едно унизително писмо, озаглавено „За кого плачат”. Какво ще кажеш за тях?

– Простил съм на всички. Аз никога не съм бил срещу пловдивската интелигенция и не съм враг на народа си. В началото на 90-те години на литературно четене в къща Ламартин прочетох стихотворението си „Острия” и с него им простих на всички.

– Накрая няколко блицвъпроса. Какво мислиш за Константин Тренчев?

– Тренчев е много нечист, мръсен човек. За него не ми се говори.

– За Кольо Босия?

– В началото Тренчев го държеше настрана. Кольо беше объркан , но после стана посредник между неформалните сдружения.

– Отец Амбарев?

– Бог да го прости, отчето Амбарев беше светъл революционер. Той първи анатемоса комунизма. И аз имам едно предложение, на което държа и сега, че той трябваше да бъде погребан в Имарет джамия, защото обедини двете религиозни системи. Мюсюлманите са паметливи хора и добрините на отец Амбарев няма да ги забравят.

– Сега се сетих да те питам за онова прочуто четене в СУ, на което си бил с художника Анастас Константинов и после се разпространяваше записът на поемата ти „Сто кръпки”. Тя беше литературният шлагер на моето поколение.

– Да, тогава в СУ за първи път прочетох поемата „Сто кръпки” и студентите се взривиха. Ченгетата извикали ректора, за да успокоява студентите, които искаха да я прочета отново. В крайна сметка доведоха моите приятели Оги Видев и Ялдъз Ибрахимова и те успяха да угасят духовния пожар, който избухна.

– Не говорихме за големия поет Биньо Иванов?

– Биньо е изключителен поет, невероятен човек! Забравих да го спомена, когато ме пита за тези, които идваха да ме видят. При едно от идванията му при мен го арестуваха пред кино „Балкан” в Пловдив. По-късно той обяви безсрочна гладна стачка. Тогава аз отидох да го видя и при срещата ни мълчахме и двамата. И тук искам да попитам нещо сериозно – къде са ръкописите на Биньо по време на гладната му стачка и каква е връзката на Михаил Неделчев с това?

– За Илия Минев и Стефан Вълков?

– Изключителни хора! Винаги съм се учил от техния стоицизъм и желанието им да бъдат бойци. От тях за първи път чух за силата на незначителния човек и че правата на човека и гражданина са космически податки, защото това е зрелостното свидетелство на човечеството.

– В какво време живеем?

– На режисираната свобода.

– А паметта ни?

– Силата на нашата памет е неотразима и затова всички принцове са мои братя. Скоро на честването на 25 години от промените зададох въпрос към президента Плевнелиев защо толкова години властта в Пловдив не позволява да се изгради музей на насилието в подземията на Общината, което всъщност е твоя идея. И той ми отговори, че поема личен ангажимент това да се осъществи. Аз много внимателно ще следя какво ще стане с личния ангажимент на президента, защото това е окултно важен въпрос.

– Нещо, което искаш да кажеш, а сме го пропуснали?

– Ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет.

Интервю на Христо Марков

Източник: faktor.bg

[sam_block id=”3″]

– Навремето американският президент Никсън произнесе фразата “Духът ни е в дрипи” по повод афера, която доведе до оставката му. Как мислите, българският дух в дрипи ли е?

– Зловеща метафора, но за съжаление много вярна за нашата действителност. Отначало мислехме, че духът ни е приспан, че съвременното българско общество е като зомбирано. Но явно то не само е приспано, то е болно, защото няма никаква имунна сила. Боя се, че както върви, може да изчезнем в следващите 20-30 години подобно на някои стари нации.

– Защо става така?

– Защото сме изчерпали енергията на националния дух. След Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, след големите национални катастрофи започва процес на вътрешен разпад. От 1920 г. насам се води една несекваща ту студена, ту гореща гражданска война с въстания, преврати, контрапреврати, метежи, насилия и люшкане ту вляво, ту вдясно. Десетилетия наред ние сме в условия на противопоставяне едни на други групи, прослойки, класи, това продължава и днес. След началото на демократичните промени се надявахме, че нацията ще прочете старите страници на историята, ще извади поуки от тях, ще ги загърби и ще върви напред. Но след 25 години уж демократичен преход този разпад се задълбочава. В Библията е казано: къща, в която се карат, запустява, царство, в което се карат, загива.

– Кой е виновен за това? Само манталитетът и търпението на българина ли, плод на петте века робство, или има и нещо друго?

– Има няколко причини, довели до този покрусен, смазан национален дух. Първата е манталитетът на преклонената главичка, който почти генетично сме наследили от петте века робство и липсата на държавност. Нашите поборници за национално освобождение, лудите глави, дейците в борбата за църковна независимост са работели за събуждането на българския народ. То се осъществява с Освобождението и България до началото на миналия век става първа на Балканите. Но започват погроми, вътрешни междуособици, войни, които изстискват силите ни. Националният дух и идеал за обединение е покрусен, започва едно затваряне вътре в общността. Следва политическата промяна от 1944-1945 г., после идва друга през 1989 г. Но тези промени не водят до събуждане на националния дух, той е прекършен. Нашите политици, с много малки изключения, са компрадорски настроени да обслужват поредния бял брат – преди войната Германия, после СССР, сега Америка, вместо да започнат да защитават автентичните национални интереси. Днешните политически субекти нямат желание да разговарят за висшите национални интереси, да направят нова кръгла маса, нов обществен договор, спасителен за държавата. Точно обратното, парцелирането продължава.

– Как се спасявате от тази отчайваща бездуховност?

– Моята лична съпротива е издателската дейност, пътуванията с наши автори из цялата страна. Много пъти са ми предлагали политическа кариера, но аз твърдо реших за себе си, че това не е моят избор. От друга страна съм социално активен, не ми е безразлично, че всичко около нас се разпада. Затова нашето оръжие е словото – издателската дейност, заемането на обществена позиция. Нашите автори са известни български учени – академици, професори, писатели, художници, актьори, музиканти. Издателство “Захарий Стоянов” си постави за свръхзадача да обедини талантливите хора в България и мисля, че успяваме.

– Големият режисьор Александър Морфов нарече кабинета чалга-правителство. Означава ли това, че имаме и чалга-култура?

– Уви, потънали сме в една нескончаема чалга. Основна заслуга за това имат политиците. През последните 25 години те превърнаха целия ни социален и политически живот в чалга. Така се притъпяват сетивата на мислещия човек, по-лесно става управлението на масата – защото те гледат на българския народ като на манипулируема маса. Използват наивността на гласоподавателите за своите цели и ни доведоха до опростачване, което за съжаление се поддържа и от медиите. Затова и истинските творци много трудно могат да добият популярност. Денонощно тече реклама за риалити шоута, биг брадъри, за игри, които не възпитават в младото поколение дух на висока култура, храброст, достойнство, а единствено стремеж към печалба, просташкото, лъскавото, силикона. Всичко това убива духа. Слава богу, отделните творци са силни фигури и се съпротивляват. Но те живеят в свой свят, трудно могат да издадат книги, да направят изложби, концерти, спектакли.

– По принцип интелектуалецът е индивидуалист.

– Да, и точно тази манипулация на политиците доведе през 90-те години до противопоставяне на творците по политически признак и до обезверяването им. Повечето от тях се отдръпнаха. Сега много от тях мълчат, смятат, че всичко е загубено. Трябва да се събудят. Ние по линия на издателството имаме годишно 150-200 премиери на книги в цялата страна, почти през ден сме в някой град. Имаме и пътуваща изложба с творби на известни автори. Организираме камерни спектакли, концерти, представяния на книги на актьори. Опитваме се да събудим възрожденския дух в българското общество, макар понякога да ни се струва почти безнадеждно. Спасението за България е наистина да се събуди гражданското общество, което сега е приспано, болно, манипулирано, разфасовано, противопоставяно. С нашите данъци чрез министерството на културата или на образованието се продължава разпадният процес. Фондации като “Америка за България” и Сорос продължават разграждането на българската култура. Това са хора без национално самосъзнание. Ако преди упрекваха нашите предходници за износ на революция, за това, че пролетариатът няма отечество – това бяха тезите на интернационалистите – сега глобалистите са същите, само че с обратен знак. Предишните интернационалисти станаха глобалисти, те твърдят, че в Европа няма отечества. Днешните нашествия не са просто от бежанци, а опит за превземане на Европа и за промяна на етническия, културния и религиозния й облик. Единственото спасение е връщане към здравите корени на националната държава. Създателите на обединена Европа като Де Гол говореха за Европа на отечествата. Но сегашният процес е гибелен за всички.

– Сещам се за едни думи на проф. Андрей Пантев пред “Златна възраст”: Хрантутниците на Съветския съюз мразят Путин. Съгласен ли сте с това?

– Звучи парадоксално, но е самата истина. Ако се направи инвентаризация на новите Павлик-Морозовци, майкопродавци и отцеругатели, ще видим, че повечето от тях бяха деца на номенклатурата. Хора като Евгени Дайнов, Иван Кръстев, Огнян Минчев, Иво Инджев, Асен Агов, бившият външен министър Николай Младенов, сегашният Даниел Митов и много други учеха в чужбина, защото техните бащи и майки бяха номенклатура на предишната система или работеха в специалните служби. След това децата им се отказаха от родителите си. Така беше и с редица дечица на политбюро, които веднаха станаха тъмносини след 10-и ноември или се отказаха от родителите си и продължиха икономическата си кариера и просперитет. Не е въпросът да осъдим децата заради родителите, но е неморално да се отказваш от майка си и баща си. Може да не споделяш техните възгледи, но когато са те водили на училище с мерцедес, носили са ти у дома храна от специалния ресторант “Рила”, научил си чужди езици, понеже си бил на стипендия на Людмила Живкова в Оксфорд и Кембридж, някак е неприлично да ругаеш предишния живот и от интернационалист да станеш глобалист.

– Вярвате ли, че ще се появи някакъв Херкулес, който ще изчисти авгиевите обори в културата – пък и не само в нея?

– Аз съм песимист по разум и оптимист по воля. С разума си виждам, че нещата вървят към катастрофа. Но по воля смятам, че трябва да се съпротивляваме докрай, като тристата спартанци при Термопилите. Нашата съпротива е словото, издаването на книги, добрата, умната журналистика. Тя е морална. Ако такава морална съпротива се случва повече в България, тя ще събуди обществото и тогава то ще намери своите истински държавници. Сега много ругаят Путин, но той е държавник от висока класа, който защитава интересите не само на Русия, но на практика и на Европа. Рано или късно европейските лидери, които са зомбирани от американския диктат, ще се усетят и ще видят, че обединена Европа без Русия е невъзможна, защото геополитическите им интереси съвпадат.

Интервю на Христо Куфов

Източник: nabore.bg

[sam_block id=”3″]

Иван Печев е на път да направи втори албум заедно с Надя Стефано. Текстовете на песните, както и дoсега, се найни, а музиката, която варира от трипхоп, през нюуейв до хип-хоп, е дело на Иван Печев. Първият им съвместен албум е със заглавието „Сесия на душата”. Как си партнира с Надя Стефано и с други музиканти завършилият Шуменския университет “Епископ Константин Преславски” Иван Печев, можете да чуете от разговора на Антоний Димов с него. Записът е направен от ефирното излъчване на предаването Без рамки на Радио Шумен, регионална радиостанция на БНР. Първият албум на Иван Печев и Надя Стефано можете да чуете тук – https://shemzee.bandcamp.com/album/–4

[sam_block id=”3″]