„ШОФАРЪТ“ – ОТКЪС „ХИБИНИ“ 

• Какво е станало с пръстена? – попитах Анро.
• Не знам! – отговори той и една загадъчна усмивка се изписа на устните му. – Да ти кажа какво става после – продължи той.
• Наистина! Какво ли се е случило?
• Лина умира доста млада. Макар и никога да не се е женила за вуйчо ми, след като той успява да замине за Ню Йорк, те, двамата, се срещат. Той е знаел за дъщерята, която му е родила. Виждал се е с детето си и с Лина.
• Но мъжът й? Дали е разбрал, че това не е негова дъщеря?
• Вуйчо ми не говори по този въпрос. Зная само, че по-късно и мъжът е починал. Междувременно, отнякъде се появява синът на брат му, някой си Арес. Неговата майка е българка. Та този Арес е с претенции за наследство или за някакви семейни ценности. Не знам какво, но сега братовчедка ми Нела има някакви дела с него.
• Арес ли каза?
• Да, Арес. Не е често срещано име, нали?
• Не, наистина. Въпреки че веднъж срещнах един Арес в Поморие, на Соленото езеро. На нудисткия плаж.
• Интересно! – каза Анро. – Да не излезе същият?
• Кой знае! – отвърнах аз. – Беше военен. Обади ми се един път по телефона след това, но не можахме да се видим повече. Той пътува много.
• Всичко може – подхвана Анро. – Трябва да питам Нела. Последното, което чух за него беше, че го пратили до Балтийско море. Извънземни пришълци ли ще търси там? Не знам… Онези светещите ихтиозаври[1] дето се появяват в глъбините на езерото. Скафандрите, огнените топки и дискове… Грохота на бученето…
• Сигурно е пак на учения…
• Може пък да очаква „Хибини[2]“ да се появи отнякъде и да му вземе акъла! – се пошегува Анро. Ще го видим тогава как бързо ще си подаде оставката!
• А как братът на майка ти е заминал от Истанбул за Ню Йорк? – запитах защото любопитството ме зачовърка.
• Било е доста трудно – взе да обяснява Анро. Първо е бил в Германия, после в Холандия и Франция. След няколко години заминал за Ню Йорк.
• Интересна история! – възкликнах, мислейки за беглеца. Този Еди!

• Да – каза Анро, като ме погледна в очите.
• Какво ли не се случва в живота на хората!
• Никой не знае каква ще му е съдбата! – промълви Анро.

Еди почина само ден след това – в понеделник. Бяхме го видели жив за последен път.

[1] Това е намек за легендите на свидетели, които твърдят, че са срещали извънземни на Балтийско море.

[2]  “Хибини-У” е съвременна руска модерна система за РЕБ. (радиоелектронна борба). Тя може да изчисли местоположението на радиолокационните средства на противника,  да повреди апаратурата му, да ослепи вражеските радари, да задръсти ефира с радиосмущения и да направи невъзможна работата на противниковите системи за управление на огъня.

Музеят на изкуството Метрополитън в Ню Йорк привлича посетители от цял свят с богатата си колекция от около два милиона експоната. Сградата му се намира на Пето Авеню в Сентрал Парк.

Посещавах го при първа възможност. Всеки път една колекция ме караше да се връщам отново и отново към нея. Разположени съвсем в началото на галерията за Египетско изкуство, се намираха фаюмските портрети[1]. Това бяха няколко портрета на  хора, рисувани в началото на Новото хилядолетие с помощта на специална техника, наречена енкаустика[2].

Бях обсебена и пленена от тези тъжни лица с живи погледи, които, видени само веднъж, оставяха своя незабравим спомен завинаги. Дълго се взирах, за да открия какво ги прави толкова изразителни, дълбоки и въздействащи. Вълнуващо беше, че макар рисувани толкова отдавна, те изглеждаха така, сякаш са лица на хора, които можеш да срещнеш дори днес.

Сякаш, за да утвърдят идеята за тържеството на човешкия дух, портретите на починалите са изобразявани в тяхната младост. Спокойните им, вглъбени лица са еманация на вечно младите им души. Изразителните им очи гледат в нас и говорят, че душата е вечна и че е победила смъртта.

Така изобразявани тези древни лица от времето на Христос стават предшественици на ранната християнска иконография.

Видно е обаче, че ирисите на очите им са по-тъмни, в редки случаи те са пъстри. Широко отворени, те имат една очарователна извивка на клепача, която подчертава проникновения им поглед. Виталността му се засилва от отблясъците на зениците, така добре уловени от художника. Лицата са смугли, пълнокръвни, обемни, с плътни, очертани устни, носовете са тесни, фини, удължени, веждите гъсти и естествено подчертаващи живостта на очите. Тоновете и нюансите преливат в изображенията, за да създадат още по-голяма топлота и земност на образите. Симетричните черти на лицата говорят за уравновесеност, вътрешна хармония и унисон с битието. Ореолът им е финес и съзерцателност, мир и покой.

Точно по онова време, когато фаюмските портрети започват да се рисуват, се заражда християнството. В края на 1 век от Новата ера вече има гонения на християните в Римската империя. Портретите от Фаюмския оазис изобразяват по-скоро лица на хора от по-висшата класа. Не се разбира дали те са били последователи на Христос. Не носят кръстове, а накити и златни тиари. Лицата им, като че ли от плът и кръв, сякаш ще проговорят. Прическите им са с подредени тъмни къдрици, отрупани са със скъпи украшения, дрехите им са с ярки багри, удобни, широки, с дипли, падащи свободно върху телата. Един по-задълбочен анализ на генотипа на тези хора би ни казал повече за тях.

[1] Стилистична характеристика, отнасяща се до рисувани портрети върху дървени плоскости, прикрепени към лицата на мумиите на мъртъвците от края на 1 век преди Христа и по-нататък.. Намерени са около 900 портрета повече, от които във Фаюмския басейн, Египет

[2] техника за рисуване с восък върху дърво предимно от кедър, кипарис, италиански бор.

[embedyt] http://www.youtube.com/watch?v=pHGWHvCAnaE[/embedyt]

Откъс от един роман на Мария Колюшева- автор

След горещия август септември дойде неочаквано мрачен, сив и студен. Бях в едно заведение на центъра. Не мина половин час – гледам се задава Анро. Като ме видя, пристигна веднага. Настани се и заразправя нови истории:

– Седя си в най-големия дъжд в десет вечерта пред магазина на Джумаята. Един час седя и – никой. Нит напред, нит назад. По едно време пристига Дидо Професора – мокър, като видра и ми вика: „Арменски глупак, ще пием ли? Взех заплата и имам на сърце да те почерпя. “

Купи двеста грама ром и един пакет „Марлбороу“. Започнахме да пием. По едно време довтасаха полицаите. Дойдоха с една патрулка и викат: „Дайте си личните карти! “ Аз казах: „От де?“ Единият от ченгетата позна Дидо и го пита: „Пиеш ли си лекарствата? “ Дидо отговаря: „Винаги! “ Другият полицай вика: „Остай ги, тея са наши момчета. Нито са наркомани, нито нищо.“ И си тръгнаха. Изпихме патрона и взехме още едно.  Дидо го хвана. Взе да плаче за бившата си приятелка. Едвам го изпратих до тях. Той залиташе. Живее в Капана.

– Чудех се какво да правя и отидох в „Плазмата“. Нямаше ток и още като влязох, светна. Адмирала вика: “Има ли арменски архангели? Дай сега една специална награда за арменеца!“ Вънка валеше страшен дъжд и Тюлена веднага пусна „Raining Blood” на Slayer. Събраха се много хора и Адмирала ми вика: „Застани на пулта и води шоуто ти тази вечер! “ За половин час цялото заведение се напълни с метъли. Пуснах “Dimmu Borgir”, “Pagan’s Mind”, Dominici, “Symphony X” и Dio, “Black Sabbath”, Rusty Cooley. Само от музикални поздрави изкарах двадесет и осем лева.

– На какво ги пускаше? На компютъра ли? Без прожекции ли ги слушахте?

Докато го питах, в заведението, където се бяхме настанили. изгасна токът.

От три дни валеше неспирно. Небето беше метално. Не видяхме никакво слънце, а бурите и поройните дъждове заливаха града и страната. Улиците станаха реки. Падаха дървета в парковете, едва не убиха няколко души. Службите на „Паркове и градини“ не смогваха да ги почистят. Имаше удавени хора и такива, убити от мълнии.

В заведението беше тъмно, но през прозорците струеше все още слаба светлина.

От втория етаж  виждах парка и археологическите разкопки пред Централната поща. В далечината, потънала в сивотата на този дъждовен, сив следобед едва се виждаше високата сграда на бившия Партиен дом. Главната улица лъщеше от оловносивите локви. Небето – от олово и то, беше надвиснало застрашително над родния ми град.

Сетих се за последните горещи новини, а те бяха, че хиляди емигранти от Сирия и Афганистан напират към границите на съседните държави, а властите не могат да удържат потоците от хора, бягащи от войните.

От другата страна – по на изток, Русия и Китай правеха също своите военни учения. В същото това време по магистрала „Хемус“ пълзеше огромна артилерия и се отправяше към Шабла, за да започнат мащабното международно учение “Swift Response”.

Двете     Кореи         инициираха взаимни провокации и точеха зъби. Едно събитие прикова вниманието на много зрители и те наблюдаваха спасителните операции на магистрала „Хемус“, докато шофьорът на една цистерна висеше заедно с нея над двадесет и осем метровата пропаст. Беше спасен по чудо. И в Холивуд не могат да измислят такава драматична сцена.

Загледах се в светлините на отсрещната страна на булевард „Мария Луиза“ където имаше ток, а рекламите светеха в цветовете на българския национален флаг – бяло, зелено, червено. Замислих се за съдбата на България, на моя град, на хората в него, на младежите като Анро, изгубени в хаоса на Новия световен ред.

Той излезе да пуши навън. Видях го да седи на балкона. Красивото му лице започна да се слива все повече с настъпващия нощен мрак, докато той го обгърна. След миг се обърнах отново и там повече не  видях никого. Помислих си, че няма да се върне, но мина време и Анро се появи отново.

Дойде и продължи да ми разказва своята история: „До шест сутринта направихме купона. Оттам отидох и хапнах едно хубаво шкембе в Аджисан махала.”