INSTANTIA CONTRADICTORIA НА ВЕЛИКОТО ОБНОВЛЕНИЕ
… как съм стигнал дотам – а аз стигнах много далеч: до пределите на самата Атлантида – и то, не по море, нито пък, яхнал някоя нова, непозната досега, посока… Само, след като неволно се отделих от групата с мои приятели, спътници, та ги и изгубих; аз вървях нагоре и само нагоре по хълма Гарга Баир – едно от Търновските възвишения – може Би, най-високото, но все пак – толкова скромно и невнушително, че за мен завинаги ще си остане загадка, как успях толкова дълги, дълги часове – все да се качвам по стръмния склон – сякаш този ден е бил безкраен – докато билото, сякаш само се отдалечаваше. Не знам колко високо съм стигнал, когато, изведнъж – престанах да съм сам; и да не броиш гласовете, стига това, как бях в един, само миг – неочаквано – застигнат, покосѐн от познатото чувство на най-крайна умора – сякаш тялото ми се разпада до купчинка безсмислена, безцветна, безполезна, безплодна, безвидна, незрима, без свойства и отношения, безлична – материя – като фина чревоядина. После погледнах надолу, и тъкмо тогава разбрах, колко високо нагоре, по, инак – невисокия хълм – съм достнигнал; зави ми се неочаквано свят и… не помня колко време след това, съм бил в несвяст.
Събудих се пак с усещане за умора, но от друг вид; несравнимо е: това с нещо напомня изтощението, което често предшества, съпътства или пък – следва – красивото, почти блажено, съвсем реално, прли това – на някакво мощно и почти непознато обновление, което сякаш вещае да изпълни човека с такава сила, която може да обладава само Свръхчовекът (ако се усети).
Събудих се, заобиколен от множество красиви, усмихнати, нежни и добри – момчета и момичета на видима средна възраст – около 17 г.
„Вие свръхчовеци ли сте?” – попитах ги, глуповато и объркано, аз. Нямам никаква идея, не само защо обязателно трябваше да изръся някоя глупост и, по-интересното – защо пък точно тази. Но така или иначе, (а тук въпросът, общо взето, няма никакво значение) първото, което разбрах за тези вечно млади същества, бе, че любимият им отговор на всеки въпрос, е да се заливат от кикот: защото за тях, Атлантите – всичко на фона на тяхото безсмъртие и съвършенство – бе крайносмешно, вероятно и, доста грубовато и недодялано, сигурно, при това.
„Ние сме атланти – едва ми отговориха – един през друг, потънали до задавяне в невинния си смях – после продължиха – малко по-сериозно, доколкото това, изобщо, бе възможно.
„И, като казваме „атланти” – допълни едно от най-разпалените деца – доотбелязваме, щот’ се оказва, че така ни наричат чуждите, далечни, непознати родове и народи. Ти, разбира се, можеш да ни наричаш и „атланти” [или „хуйове сплескани!” – веднага изстреля, за всеки случай, едно от хлапетата…, тъй като други, по-истински и автентични – атланти няма (пък и х*ве: не се връзвайте много на Платон) – което намалява вероятността да ни объркаш с тях. Инак, общото ни, родово, племенно название, е Карабаджакови.”
„Остани при нас” – ми казаха после.
И аз останах в безкрайния хоризонт на тяхната висока – сякаш непозната – безкрайно нова за мен – Земята на Атлантите: нейде и твърде високо, високо – нагоре – по невисоките ни, скромни – Търновските възвишения, по които, инак, можеш да стигнеш толкова високо нагоре, че тогава посоката „надолу” – съвсем изчезва – от самосебе си. „Новата Атлантида” – високо в небесната Търновската твърд… Нейните жители бяха безсмъртни; вечно млади и красиви като положителните герои в някоя вълшебна приказка за самата красота. Телата им отделяха лек мирис на някакви странни, непознати билки, но инак, момчетата лъхаха най-вече на босилек, а момичетата – на мащерка, защото едните пиеха ‘Broncholytin’, а другите – ‘Tussirol’. Като разбрах това, им предожих да ги почерпя с ‘Akineton’, а те ме попитаха веднага:
„А той на какво мирише?”
„На талк” – отговарям лаконично.
Тези, с които се сближих и обикнах повече – защото заживях при тях, [или пък – тъкмо напротив – заживях с тях, защото повече ги обикнах] – донякъде напомняха красотата на средиземноморския антропологически тип, но имаше, от другата страна на хълма и едно друго племе Атланти, които също се наричаха Карабаджакови, бяха по-високи и облечени в светла нордическа красота…
Тези две племена бяха еднакво миролюбиви, по темперамент и още много неща си приличаха без никаква разлика, но все пак, външното, физическо различие между двата типа, се бе съхранило с годините (вероятно, защото никой никога не му е обръщал внимание).
Те често се срещаха, за да потънат, съвсем запленени, в любимата си игра – с някакви странни летателни апарати, по-тежки, отколкото изглеждаха; а изглеждаха така, че сам човек едва би могъл да мъкне, някак, най-много, една такава машина; когато обаче, наденеш летало, или, по-точно, сам се пъхнеш в него; не само не усещаш, че дори шепа маса, вповече – не носиш, а дори чувстваш себе си несравнимо по-лек, като разтоварен от всичко, дето може, въобще, да те натовари (като маса, поне). Тe пишеха стихчета, епиграми, закачки най-различни, любовни послания – какво ли не; после ги сгъваха като парашутчета и ги пускаха да летят от най-високото, към реката – долу край хълма, дето обикаля тя. Сетне веднага се хвърляха с хвърчилата си надолу, а техните планери, (тъй да ги наречем) колкото скорост, устрем, енергия имаха – да вдигнат за секунди човека – до покрива на света, ако трябва; толкова бавен, плавен, внимателен и полека – биваше полетът с тях надолу.
Атлантите ми дадоха едно летало като техните, за да мога и аз да участвам с тях наравно, заедно, успешно в играта им, следвайки тяхното виртуозно, майсторско умение за летене. Бяха красиви и млади същества – момчета и момичета, които постоянно се закачаха помежду си, без да се ориентират и ръководят, най-вече, от пола на другия (или от собствения си). Някаква толкова мощна, че абсолютно всепомитаща и разрушителна би била тя, да беше стихия; но чиста, непорочна, посвоему; целомъдрена и дълбока – еротика – струеше като придошла река от тях; а пък аз бях малко по-щастлив от най-щастливия човек на света, загдето Карабаджакови – самите Атлатнти – ме искат и канят в игрите си! Помня, че първото послание, което пуснах надолу, към бездната с реката ѝ, за свое дъно, бе:
…аз имах някога другари –
сърдечни, истински, но ме завари
някакъв последен ден,
когато всички в миг изчезнаха – съвсем;
и аз останах, непотребен –
самотата си да сричам,
от своите – отронен, наранен…
Намери го едно мургаво и палаво момиче с буйна коса, което щом прочете написаното – прихна да се смее неудържимо: просто стихчето ми, колкото и да бе нелепо и посредствено; сред тях, Атлантите, предизвика истински фурор; явно го възприемаха, като наситено и напоено с първичния, неподправен и доста мощен – естествен смях над неразбираемото, причудливото, странното, любопитното: куриозното, както се казва…:
а
„…имах някога другари…”,
„…последен ден…”,
„…самотата си да сричам…”,
„от своите – наранен…” –
всичко това бяха съобщения, за тях, не само съвършено непонятни, ами, сякаш направо застрашаваха сериозно да увредят от смях, както (сега си спомних)… и ние, като деца, как сме се радвали и смеели – на всички странности в езика, а в езика – странности да дириш… А когато научих моите атланти на изразите:
”А дават хубава, лилава бухта в ада.”
„Насила закараха свинете ни в Сахара, каза Лисан.”
„Молѝ се да ходим за красиви сарказми до Хадес и Лом” 1–
Представете си, само що за възторг беше!
Наистина, и най-възрастните не надхвърляха, видимо, 17-18 г., но все пак, повече от тъпо ми е да ги наричам „деца”. Правя го не, защото ги мисля за деца, а защото така ми е по-мило, като мисля за тях. Вдействителност, те не са никакнви деца, 1)тъй като са безсмъртни, мнозина от тях, сигурно отдавна (преди столетия, дори!) са навършили седемнадесетата си година, а после са я отбелязали безброй пъти (такава беше традицията: всеки младеж или девойка, веднъж като навърши седемнадесет, занапред все на толкова си стои; и преди хиляда години да е роден някой, на рождената си дата, той всяка година празнува, именно 17-ия си рожден ден). Те не са деца 2) също тъй, защото проблемите на детството, са донякъде разрешими, само с оглед порастването; тъй че, кой е дете, и кой – не – решават само големите. 3)Атлантите не са деца, защото действат, ръководейки се, най-вече, от неясните правила на еротичното, при това, без да губят и атом от неподправената, че и – непреходна красота на свяна и невинността.
….Един следобед се бяхме увлекли в своята неуморна, сякаш – вечна – гоненица, на една малка полянка; изведнъж, аз стъпих накриво, залитнах, поизкълчих си крака и щях да падна, но:
„Внимавай!” – рече ми, тогава, едно момче – „Да не си утъпчеш своите хора!”
„Какво?!”
Тогава то ми показа – тук-там, по краищата на полянката бяха струпани множество странни (на пръв поглед) същества…, не по-големи от новоизлюпени врабчета – бяха най-внушителните от тях; щом ги загледах пò отблизо – бях веднага поразен: защото тук-там, в колонии по много, на тази малка полянка, бе събрано цялото човечество… и аз, дори можах да позная всичките си любими хора – приятели, близки, роднини… Те гледаха към мен уморено, разстроено и тъжно…, но аз съм сигурен, не само, че не ме гледаха: допускам, че най-вероятно, изобщо не ме и виждаха – защото бях огромен, а колкото е по-крупно, внушително, необятно нещо – толкова е и по-невидимо…
…И, при мисълта, че никога няма да мога да се върна в миниатюрния сдвят, от който произхождам; че никога повече няма да срещна някой от своите, дори да съм роден, само за да срещна именно него… Аз се разплаках и, с хлипане и хриптене – обясних – едва – на моите нови приятели, своята нова тревога, бедата ми…
Но още първото момче, което отвори уста, почти веднага ме успокои до блаженство, почти:
„В същия момент, в който най-силно зажадуваш и копнееш по своите (а това включва и нас!), и щом тръгнеш натам, да се завърнеш – ще започнеш бързо, бързо – с приближаването – да се смаляваш – ако си отиваш от нас и, обратно – ще растеш, не с часове, а с минути – щом пристигаш тук отново. Това е. Само да не вземеш да се чудиш, после, откъде ти е тая стрия на гъза.
—————
1Тези изрази са интересни не само с материалното съдържание на своето послание, колкото с това, че са палиндроми; т.е., прочетени отзад-напред, остават същите: редът на знаците, материалното им съдържание и смислово послание…, не се променят. Цитираните три образеца не са моя интелектуална собственост, т.е., не са резултат от собствената ми езикова и/или мисловна активност; взети са от Internet, където има още много.