През 2020 г. по случай 35-годишния си юбилей „Субдибула“ се събират отново и решават да започнат работа върху материал за албум, но ситуацията около пандемията забавя осъществяването на проекта и те успяват да запишат първите четири песни чак в самия край на миналата година и началото на тази.
В записите, освен основните членове на групата Венци Дреников (клавишни, вокал), Петър Чухов (китара), Момчил Момчилов (китара) и Божидар Тренков (барабани), участват също Младен Несторов (бас, познат като член на „Сленг“), както и Ели Раданова и Йорданка Илова (бек вокали). За пилотно парче избират песента „Деликатно мълчание“, на която снимат и видеоклип. Музиката и текстът са на Венци Дреников, а аранжиментът – на групата.
Записът е осъществен в Toxity Studio (Борис Бончев) и Пиротска 92 (Галин Динев), смесването е дело на Момчил Борисов, а мастерирането – на Ангел Пенчев (Студио “Дръмша”).
Концепцията и режисурата на видеото са на Венци Дреников, оператор е Стоян Гребенаров, а над монтажа са се трудили Божидар Тренков и Венци Дреников.
В момента се работи по постпродукцията на втори видеоклип – по песента „Джуди“, а до края на месец февруари ще бъдат представени и останалите от четирите нови композиции.
Записите на четирите песни и видеоклиповете се осъществяват с помощта на Национален фонд „Култура“.
Снимка: Стоян Гребенаров
Група „Субдибула” е създадена през 1985 г. към Софийския университет „ Св. Климент Охридски“ и принадлежи към второто рок поколение на България заедно с банди като „Орион“, „Соларис“, „Тестамент“, „Ахат“, „Ера“, „Конкурент“, „Контрол“, „Ревю“, „Нова генерация“, „Клас“, „Атлас“ и много други.
Репетират и свирят пред публика в театралната зала на СУ през периода 1985 – 1989 г., където организират и първия в България рок клуб “113+”. Участват в първите рок фестивали (на първия са съорганизатори с Университетския клуб за естетическо възпитание към СУ) и в много общи концерти.
През 1989 г. заедно с колегите си от „Клас“ създават свое звукозаписно студио и прекратяват концертните изяви. В периода 1990 – 1995 г. се занимават със звукозапис и експерименти в студиото си, а през 1995 г. спират своята активна музикална дейност. През 2003 г. се събират за записа на няколко неиздавани песни и инструментални пиеси като допълнение към сборния компактдиск “Вярно с оригинала”.
През 2005 – 2007 г. записват последния си засега албум “Personal Things”, който издават в дигитален вариант чак през 2015 г. (Може да се чуе и види на http://subdibula.com/ )
Снимка: Стоян Гребенаров
Общо имат издадени 5 албума и една страна от винилова плоча, която поделят с „Орион“, като част от поредицата BG Rock. Създатели са на „Монолит Мюзик Шоп Шоу“ и „Среднощна тайна“, музикално-театрални спектакли, които се осъществяват в клуб „113+“ през 1988 – 1990 г.
Ситуацията с COVID-19 доведе до отлагането на две мои изложби тази пролет и затова, навръх рождения ми ден, реших да направя една специална и непредвидена 🙂
Заповядайте на 23-ти юни в галерия “Лампион” от 19 ч., за да изпием по чаша вино в компанията на сюрреалистичните персонажи от предстоящи и минали мои проекти.
Явор Боянов
Откриване: 23 юни, 19:00 ч., Галерия “Лампион” (гр. София, ул. “Кракра” 2А)
Явор Боянов е роден през 1985 г. в Сливен. Завършил е рекламна графика в Националната художествена гимназия “Димитър Добрович” в родния си град и специалност плакат във факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет. Има Магистърска степен по филмово и телевизионно изкуство в Нов български университет.
Чрез изкуството си художникът изгражда собствени митология и символика. Съчетава образи, извлечени от подсъзнанието си с разнородни влияния от поп-културата, но и от окултизма и мистицизма. Често си служи с оксиморони и комбинира противоположни или несъвместими естетически категории. Изследва двойствеността във Вселената и изменчивостта на реалността.
Самостоятелни изложби:
2018 – The Æon of the Postartist (Галерия “Ракурси”, София, България)
2018 – Blessed to be Damned (Галерия “Етюд”, София, България)
2014 – Comfortable Nightmares by Yavor Boyanov (Галерия “Викинг”, София, България)
2013 – Yavor Boyanov: PAINtings 2008-2012 (Галерия “Май”, Сливен, България)
2013 – Yavor Boyanov: Valentine’s Day Special (Ателие “Пластелин”, София, България)
2009 – Глад за безумие (Художествена галерия “Жеравна”, Жеравна, България)
Избрани участия:
2019 – Участие в “На открито” – проект на Галерия “Ракурси” (Метростанции на софийското метро, България)
2018 – Участие в Imago Mundi – Join The Dots / Unire le distanze (Salone degli Incanti, Триест, Италия)
2016 – Участие в “Art-Athina” – Международен панаир на съвременното изкуство (Faliro Pavilion, Атина, Гърция)
2016 – Боянов/Рамирез (Commanda Camp, София, България)
2015 – Участие в Есенен салон на галериите (Национален дворец на културата, София, България)
2015 – Участие в Imago Mundi. Luciano Benetton Collection. Map of the New Art (Фондация “Джорджо Чини”, Венеция, Италия)
2015 – Участие в “На Северния полюс няма ъгли” (Градска художествена галерия “Борис Георгиев”, Варна, България)
2014 – Участие в “Асамблея на срама” (Галерия “Мозей”, София, България)
2014 – Участие в “Готик Фест София” (Клуб “Neu Berlin”, София, България)
2014 – Участие в “Младото изкуство като обект на желание” (Галерия “Ракурси”, София, България)
2011 – Участие в “Love/Kiss” (Културен бар “ДАДА”, София, България)
Филмография:
2012 – Моделът (документален филм)
2010 – Монолог на едно емо (експериментален филм)
2009 – Нарцис (експериментален филм)
Интервю на Хавиер Видал-Фолч (Xavier Vidal-Folch), El Pais, 16 дек. 2018 г.
Словенският философ твърди за себе си, че не е защитник на стария комунизъм, а апелира за нов глобалистичен комунализъм. Основните предизвикателства пред човечеството, според него, са екологията, трансформирана реабилитация на социалната държава и предотвратяването на „дигиталната когнитивна война“
Славой Жижек – големият провокатор. В това интервю представяме някои глобални размишленията на словенския философ за обществото ни. Постмарксист, психоаналитик и безкрайно влюбен в шегите, Жижек, верен на себе си, не остава безразличен към проблемите на ежедневието. Словенецът се обявява за реабелитация на „Комунистическия манифест“, въпреки че познатият ни комунизъм не е решението на проблема, а самият проблем.
ВЪПРОС: Приветствахте Тръмп, когато стана президент. Какво мислите сега?
ОТГОВОР: Да. Тръмп, въпреки че демонстрира отвратително поведение, беше добрият избор, защото е носител на нетрадиционно мислене, способно на пробиви. Това може да разбуди американската нация, което да предизвика глобални промени по целия свят. Някои левичарски изказвания достигат до погрешни аналогии между авторитаризма му и фашизма: „О, това е фашизъм!“ Тази аналогия с тридесетте години на миналия век е прекалено опростенческа. По-подходяща е аналогията между упадъка преди Първата световна война (когато светът се е подготвял за война, но никой не е вярвал, че тя е възможна) и настоящия хаос в постмодерното ни общество.
В: Казвате, че Ленинската теза „колкото по-зле, толкова по-добре“ не донесе нищо добро. Какво имате предвид?
О: Ленин твърди, че войната е добра, защото ще донесе революция. Съмнявам се, че една война би донесла нещо, каквото и да е то. Горната фраза се отнасяше специално за САЩ, но не за други страни. В Демократическата партия се случват важни неща, появяват се нови леви демократи. Това нямаше да се случи без Тръмп. Той беше този, който наруши центристкия либерален консенсус. Демокрациите са хомогенни системи и политическите им управления споделят основните ценности и процедури. Когато десницата дойде на власт в Швеция, продължи социалдемократическата система. Републиканците и демократите също споделяха много политики. Сега този завете е разрушен.
В: Между другото, болшинството от хората са по-нещастни с Тръмп, отколкото без него. Тази, така наречена добра новина струва скъпо на американците.
О: Да, но не идеализирайте нещата преди Тръмп. Какво го доведе на власт? Гласовете на средната и ниската класа, които бяха недоволни от статуквото. Не обвинявайте Тръмп за всичко. Откъде се взе той? От Луната ли? Не, Тръмп е продукт на своите избиратели.
В: Мисля, че не сте прав. Здравната реформа на Обама беше насочена към най-бедните и средната класа.
О: Давам си сметка, че феноменът Тръмп може да бъде и опасен. САЩ преминават през състояние на вътрешна студена гражданска война. Политическите опоненти не говорят на един и същ език. Не искат и не могат да постигат съгласия. Това няма да продължи дълго. Ще е необходимо да се премине към друг консенсус, който ще бъде по-радикален, малко по-ляв. Това вече се случва – имам предвид Сандърс и поддръжниците му или „чудото“ Джереми Корбин.
В: Какво чудо! Той е обърнат към миналото.
О: Чудо, в смисъл, че никой не би го предвидил преди 10 години. Живеем в странно време. Много социалдемокрации бяха по-радикални преди половин век от днешните идеи на Сандърс или Корбин.
В: Казвате, че проблемите на имиграцията са не само по наша, но и по тяхна вина.
О: Казвайки това, знаете ли колко левичари вече ме възприемат като неофашист? Една от големите заблуди на лявото мислене е, че виновникът за всички проблеми е расизмът, без да обръщат внимание на факта, колко нещастие е причинил колониализмът. Моето мнение е, че ни липсва достатъчно воля, за да интегрираме имигрантите. Но това е при положение, че искат да се интегрират. А мнозина не искат, предпочитат да поддържат техния си начин на живот. Те се обособяват в отделно общество, с различни правила от оществото, което ги е приело. Този феномен провокира ново радикално мислене у младото поколение – в Германия много млади хора са по-радикални от родителите си.
В: Означава ли това, че трябва да затваряме граници?
О: Не. Застъпник съм на Европа без граници. Но с известни условия. Първо, морализирането на проблема с приемането или не на имигранти, е погрешно. Трябва да мислим по-стратегически. Защо те идват? Задължително е да преосмислим политиката си в Сирия, Ирак, Либия, Йемен. Те идват, защото са част от проблема с функционирането на актуалния капитализъм. А това вече е не само морален, но и икономически проблем. Второ, нека приемем, че има конфликт между различнате визии за света. Трябва да си даваме сметка за активиране на миграционните процеси в световен мащаб. И това активиране е в отговор на толерантността на Запада към хомосексуалността, транссексуалността …
В: Но те идват и по политически причини, привлича ги усещането за свобода.
О: Това вече е по-проблематично.
В: Те бягат от войни, търсейки свобода.
О: По принцип да. Съгласен съм… но какво искаш да кажеш под свобода? Нашата свобода?
В: Да могат да говорят свободно, да кажат това, което мислят…
О: Съгласен съм, просто се чудя дали мнозинството … Вие идеализирате ситуацията. Повечето от хората, които идват, са бедни семейства, загрижени за сигурността и прехраната си и се съмнявам, че идват в търсене на свобода, в западния смисъл на думата.
В: Има много, които разчитат на правото си на убежище, залегнало в международното право. Къде да поставим границите между икономическите и политическите бежанци?
О: Аргументът ми за противното е следният: защо говорим само за нашите граници, нали живеем в глобален свят? Каква ни е работата да променяме това или онова в чужди държави и каква е връзката на нашите намеси с техните граници? Ние създадохме този порочен модел и имаме най-малко право да говорим за граници. Да вземем Либия – свалянето на Кадафи раздразни либийците и се оказа, че генерирахме не свобода, а конфликт. Същото е в Конго и редица други африкански държави – искаме да интегрираме обществата и икономиките им към световния капитализъм. Но посаждаме хаос. Къде са стандартите ни за мултикултурно съвместно съществуване? Мултикултурализмът е сложно понятие. И неговият фундамент е толерантността към другите култури. От друга страна, аз нямам нищо против, че жените мюсюлманки се покриват. Но когато принуждават момиче, което не иска да се покрие, да го направи, вече говорим за ограничения на индивидуалната свобода. И в този случай, трябва да вземем отношение.
В: Защото в крайна сметка правата на човека са валидни за целия свят.
О: Тук, обаче, започват проблемите. Те ще ни кажат: „Вие ни колониализирате“. Ще бъдем обвинени, че правата на човека дават твърде голямо предпочитание на индивида, че има и колективни права. Мюсюлманите искат да уважаваме техния начин на живот. Те уважават християнините, но не и атеистите, като мен.
В: Свободата и социалната държава продължават да имат огромна притегателна сила.
О: Да приемем, че хората идват тук, защото въпреки цялата корупция, ние предлагаме един модел на относително благополучие. Това е уникален модел, съчетаващ благополучие и свобода – най-добрият досега в световната история и това е повод да се гордеем, че сме европейци. Уникалното на демократичната традиция е, че отчита несъвършенствата в системата си, опитвайки се да бъде критична към себе си. Това е уникална система, отворена за самокритика.
В: Има ли такова нещо, като глобален капитализъм?
О: Не и в политически смисъл. Глобалният капитализъм функционира само като пазар.
В: Пазарът не е капитализъм. Но има много форми на капитализъм в пазара.
О: И тези форми се съотнасят. Въпросът е коя форма на капитализъм става преобладаваща. Социалдемократическият капитализъм, със своята социалната държава, е съмнителен. За комунизма казват, че не работи добре. Но погледнете какви са резултатите в Китай през последния половин век. Имало ли е някога подобно експлозивно икономическо развитие в човешката история? Впечатляващо е. Фигурата, която обяви новото време на комунизма, беше Ли Куан Ю, покойният лидер на Сингапур. Той създаде авторитарната формула „на азиатските ценности“. А Китай доказа, че комунизмът работи. Китайският комунизъм, всъщност, е авторитарен капитализъм. Това е съчетание между глобалния капитал и идеологическо, центристко управление на пазара.
В: Тревожно…
О: Това, което ме притеснява е, че Европа изостава в конкуренцията с Китай. Ето защо подкрепям призива на Макрон и Меркел за създаване на Европейска армия. Въпреки несъвършенствата и с корупцията, за Европа е важно да остане единна. Но Тръмп и Путин систематично работят за разединяването ѝ. Това е тяхна фикс идея. Путин по много извратен начин се изказа за отделянето на Каталуния от Испания и Брексит на Великобритания. Беше много лицемерно.
В: Да, Русия има и икономически проблеми с Китай. Забелязва се търсене, от нейна страна, на американски протекции.
О: Проблемът е в новите разработки на електрически автомобили. Опасението е, че Китай ще се опита да придобие монопол при производството на електромобили. Традиционните левичари ненавиждат две неща в сегашния световен ред: хаоса на свободния пазар; и авторитарните управления. Китай обединява и двете, което предизвиква паника в лявото мислене. Китайската опозиция се изчерпва с нелегален студентски марксизъм, който предлага консолидация и организация на работниците, за да се изправят срещу бруталната експлоатация на държавния капитализъм. Но защитата на правата на работниците в Китай, е много лоша идея днес. Тези хора “изчезват” след 15 дни.
Бегония Роман Маестре (Begoña Román Maestre – р. 1965 г) е професор във Философския факултет на Университета в Барселона, специалист практическа философия и биоетика. Разговаряме с нея за състоянието на обществото ни и новите предизвикателства, за грижата, смъртта, трансхуманизма … и какви отговори ни дава етиката. Тя е президент на каталунската Комисия по етика на социалните услуги и член на каталунския Комитет по биоетика. Автор е на „Етика в социалните услуги“, публикувана от из. „Хердер“.
Интервю на Микел Сегуро (Miquel Seguró)
Винаги съм се чудил защо говорим за практическа философия, а не просто за етика. Не е ли вече етиката практическа дисциплина?
Практическата философия е свързана с политическата и социалната философия. Практическата философия изучава възможността за решения, за да бъдат те възможни в практиката. Аристотел казва, че изучаваме добродетелта, за да бъдем добри. Изразът “приложена етика” все още поражда недоумение, сякаш етиката е неприложима. С “приложимостта” се разбира, вземането на конкретни решения в практиката. Приложната етика не е парадигма на добродетелите, а по-скоро дефиниция за добродетели, които човекът използва когато, например, трябва вземе решение в ситуация на несигурност и натиск, дали да оттегли или не попечителство върху определено лице.
Днес всичко, свързано с етиката, е на мода: фирмената етика, професионалната етика, здравната етика … Това нов подход към философията ли е?
Не мисля, че е изцяло нов, в духа на философията винаги е имало интерес да се мисли за настоящето. Новото е, че се философията се идентифицира като не„първична философия“. Може би имаше извесно игнориране на въпросите за „мигновеното битие“, известно пренебрежение към социалната отговорност на философията. За медицината се казва, че спасява етиката от застой в езиковия анализ при интерпретирането на ежедневни практики. Днес сложността и рисковете пред нашето технологично общество в глобален план, изискват интердисциплинарност на мисловния процес. Новите възможности, които предлагат технологиите, мултикултурализмът и ускореното темпо на промените във всички сфери, изискват институционализация на етичния размисъл в екипи по етика, образувани от представители на различни научни познания. Спецификата на приложната етика е критика и анализ на решенията и действията в реалния живот, което останалите науки или дисциплини често не правят.
Говори се за биополитика. Какво означава този термин?
Изразът за пръв път се употребява от Фуко, но с двусмислена конотация, изразявайки отношенията между власт и социум, по-точно – механизмите за контрол на властта към социума. Но Фуко има предвид деспотичната, авторитарна власт, която може да се проявява по насилствен начин, без задължително да е „насилие“. Например, специалистите (лекари, социални и научни работници, и др.) се нуждаят от технически познания, за да практикуват и ако те бъдат заставани оъ властта да ги придобият, това не се смята за насилствена мярка. Но това не обяснява доброволното решение за придобиването на познания. И тук искам да посоча необходимостта, този въпрос да стане политически приоритет.
Какво трябва да разбираме под здравна етика?
Тя е мислене за това, как да разбираме и ценим здравето си. Самият термин съдържа отговора в себе си. Например, можем да кажем, че здравето не се изчерпва със здравеопазването, то е повече от отсъствие на болестни ситуации, някои състояния на организма са темпорално определени (хомосексуалност, менопауза и т.н.) и за тях не можем да кажем, че са предмет само на здравеопазването. Смисълът, който влагаме в това понятие, зависи много от интелектуалния капацитет на личността, възрастта, познанията и т.н. От ценностната система на отделния човек, зависи скалата, по която той оценява здравето. Но това не означава, че здравето е само субективно обусловено, напротив, говорим за перманентна социална зависимост, ангажираност и съобразност на здравето. То е свързано с околната среда, с вида отношения, работата ни, семейството. „Нашето общество генерира много дискомфорт, много умора.“ – казва Хан.
Съображението за значимостта на етиката за здравето, не противоричи ли на емпиризма, при който се счита, че важни са емпиричните данни, а не абстрактните размисли?
Без съмнение има връщане в наши дни към позитивизма и оттам – много реакции към трансценденталното. Това връщане отчасти се обяснява с успеха, с който науката надникна и опозна много болести, създаде нови лекарства, свидетели сме на революционни разработки в генетиката, неврологията и т.н. Но човек е енигматично животно, при което волята за живот е от решаващо значение. Човекът е проект, който съществува субективно (според Сартр), но като бозайник, не е социално независим. Дълголетието, на което се радваме днес, може лесно да се превърне в нещастие, ако възрастните хора бъдат изолирани или пренебрегвани, поради възрастта си. А самотата не се лекува с някакви занимания от немай-къде или от присъствието на случайни минувачи.
Пред какви предизвикателства смятате, че биоетиката е изправена в Испания?
Първо трябва да повишим етичната си култура. Създадохме много институции и към тях – два пъти повече комисии, но това не доведе до реални промени в манталитета и организацията на обществото. Да вземем, например, Комисията по здравна информираност. Тя не оправда очакванията ни, а именно, да създаде структури и климат за комуникация, който включва и пациента във вземането на решения. Вместо това се превърна в законова структура, задълбочаваща недоверието в здравеопазването. Много от пациентите даже и не знаят за съществуването на тази комисия, а ние очакваме да участват при взимането на решения. Комуникацията между пациенти и професионалисти може да провокира изненадващи и непознати траектории при вземането на решения в кризисни ситуации. Например, Каталунският съвет по биоетика вече повече от 25 години работи неуморно, но резултатите от това не винаги са били ефективни. Неговите изследвания рядко са се превръщали и са били на ниво закони или разпоредби. Управляващите, диктувани от партийни интереси, толерират зависимостта на малцинството от мнозинството, а това е провал на етиката, по принцип. Предизвикателството пред нас е повишаване на етичната ни културата. Едва тогава ще дойде ред на останалото.
Какво мислите за дискусията, която съществува за регулирането на „достойната смърт“?
Необходимо е да се регулира, защото съществува засегната общност. Краят на всеко човешко пътуване трябва да бъде достоен, без значение дали със или без ефтаназия. Не е уместно да се идентифицира асистираната смърт с евтаназия, а още по-малко – да се противопоставя на палиативното лечение. Тези въпроси трябва да бъдат поставени правилно и биоетиката допринася много в тази насока. Краят на живота на един човек не е работа на другите. Личното решение (според собствените ти ценности) е единственото адекватно в този момент и не може да бъде налагано от нищо и от никого. Само тогава говорим за достоен край на един живот.
Много хора умират в агония, в болки и мъчения. В тези случаи нито професионалисти, нито членове на семейството знаят какво трябва да се направи, защото този, който единствено може да помогне, не е в състояние да го направи. Осъвършенстването на предварителното планиране, създаването на директивни документи, дискусии за смъртта без табута, ще ни помогне в тези ситуации да вземаме по-добри решения, много различни от онези, които сме вземали в предходните десетилетия. В миналото мнозинството от хора са умирали по недостоен начин, с непоносими физически болки и гърчещи се в агония: повечето от тях, само след няколко дни боледуване, сами в домовете си. Днес можете да имате избор за различно решение, за да предотвратите недостоени живот или смърт и само вие можете да решите кога и как, да сложите или не, край на своя живот. Това решение трябва да бъде взето само от вас. Законодателят е длъжен да зачете и регламентира недвусмислено правото ви на последна воля.
Една от основните теми на философията е смъртта. Но забързани в ежедневието си, не се замисляме сякаш много по този въпрос?
Различни фактори са причина за това, но не винаги е било така. Това е свързано с факта, че смъртта настъпва най-често в болничните заведения, а след това се поема от погребалните домове. Траурът е редуциран – наложили сме определен времеви период когато да носим черни дрехи и да скърбим, след което продължаваме напред. Това е свързано и с факта, че траурните ритуали и лексика са се поддържали от религиозните дискурси. Със секуларизацията на обществото ние дори не знаем как да говорим по темата, защото вече използваме различен език. Но аз вярвам в науката и смятам, че ще живеем все по-дълго и по-добре. Някои дори говорят за „убийството на смъртта“. Нашето общество, недолюбва болката, то е с нагласи за безметежно ежедневие и, по тази причина, живеем с нагласата, че нещастията се случват само на другите, а ние сме неприкосновени. Дори има суеверие, при което само говоренето за смъртта, я призовава. Искаме да изхвърлим смъртта от ежедневието си. И никак не обичаме да ни напомнят, че някой ден, ние също ще приключим своя път.
Какво да разбираме под трансхуманизъм?
Като начало – размисъл за самите нас. Новите възможности, които биотехнологиите ни дават, могат да бъдат използвани за добро или за лошо. Необходимо е да помислим заедно какво може да е това добро или лошо и какви други решения биха могли да бъдат взети без тях. Но трябва да сме много предпазливи. За мен лично, това, на което човек е способен да постигне с мисълта и тялото си, в условията на дива конкуренция, заслужава адмирации и поклон пред гения на индивидуализма му. Но този индивидуализъм може да ни подведе, при вземането на глобални решения за човешкия вид, за връзката ни с природата и др., а няма как да предвидим последствията. Налагат се аварийни решения за регулация на модела на света, който искаме да обитаваме. Струва ми се, че предпазливостта и благоразумието са наложителните качества, които трябва култивираме. Критичното и рационално мислене, в условията на технофилна еуфория и технофобичен тероризъм, са единственото решение.
Вие сте специалист по кантианска философия. С какво мислите, че философията на Кант е актуална днес?
Размишленията върху проблемите на колективизма и ииндивидуализма продължавт да са актуални. Все още е вярна максимата: няма права без задължения. И става въпрос за задължения с претенция за универсалност. Основният рефлекс на нашето съзнание, според Кант, е размишление за самите себе си. Кантианската идея за публичната и практическа проекция на разума все още е в сила – само в тази му проекция са възможни социалните отношения. Идеята му за вечен мир (подобно на идеите му за Европа) си струва да се реабилитира. Не е зле да си припомним, че заслугата популярността на индивидуалзма се дължи, всъщност, на Мил (John Stuart Mill), според който, човек е свободен да прави каквото си иска, стига това да не вреди на другите. Кант допълва: задълженията те правят свободен. Задължението да размишляваме върху самите себе си, необходимостта да бъдем просветени: защо да мисля, когато мога да си купя книга? – саркастично пита той в есето си „Що е Просвещение?“ Иска ми се и днес хората да си купуват и четат книги, за да могат да мислят. Кант все още е задължителен.
