25 ноември 2016 г. от 19:00 до 20:00,  BASQUIAT Wine & Art, ул. Братя Пулиеви 4, Пловдив

Олеся Николова е завършила славянска филология – полонистика. Работи като копирайтър, графичен дизайнер, dtp (Desktop publishing) и СЕО оптимизатор на сайтове.

Създава проекта Manu Propria, който има за цел да презентира български таланти в областта на писането, фотографията и рисуването. Както и проекта „Да сътворим книга заедно“, който е насочена само към деца.

С проекта Manu Propria участва три пъти в „Нощ на музеите и галериите“, Пловдив.

Редактор е в електронното издание „Е-същност“.

Първата ѝ книга „Кладенци и лабиринти“ излиза през 2007 г, издателство „Буквите“.

На 25.11. от 19:00 в BASQUIAT ще представи книгата си “От другата страна”.

Дизайн и илюстрации – AndonastY

Повече от творчеството на Олеся, можете да видите тук:

http://olesyanikolova.blogspot.nl/

Представяме Ви един от разказите, включен в книгата.

КРОАСАНЪТ ALBERT BADIA

Веднъж кифла от знатен хлебен род, била споходена от муза и започнала да пише. Мацала, мацала с мармалад и течен шоколад по белия лист. Мацала желирани истории за ягодови, сладостни страсти, истории за розови пасти. Приятелките с наслада облизвали листовете и мечтаели, тайно от другите, да им се случи поне една история с шоколадов бонбон и пръстен в парче пудинг.

Кифлата била, както споменахме, от знатен хлебен род. Баща – твърд, стар хляб, а майката – изтънчена франзела. Двамата много обичали кифлата и решили да издадат цялата мармаладена история, която бе сътворила, в няколко тома с твърди корици.

Много риба Фугу, диамантен хайвер, бял трюфел от района на град Алба, сирене от мляко от лос (Швеция), сирене със злато (Великобритания), сирене с трюфели (Италия и Франция) и шардоне Льо Манифик имало на премиерата, много знатни тестени изделия се изсипали да уважат младата кифла.

От страна на баща ѝ дошли козунаци, козуначени питки; житени питки; еврейски безквасен хляб маца и гевреци. Обикновени кифли, козуначени кифли, маслени кифли; пържени кифлички; мекици и понички; пържени филийки; катми и солени палачинки.

От страна на майка ѝ от Франция специално пристигнали багети, креп, пандеми и хляб с орехи.
От Германия – рогенмишброти, кюрбискенброти и щолени.
От Австрия – щрудели и един виенски хляб.
От Шотландия – „скотълз“.
От Италия – полента, пица, панетоне, лазаня и чабата.
От Испания – пан, пан де маиз, пан де папа без „пан де мама“.
От Русия – олади, пелмени, блини, пирожки и лепьошки.
От Армения – семейство лаваш и матнакаш.
От Турция – семейство баклава и кадаиф.
От Румъния една мамалига.
От Сърбия – лепиня с каймак.

Минало, както се изразила майка ѝ няколко часа по-късно, “Magnifique”, а всички възлагали надежда, че тя ще се превърне и в алфата (А) и в омегата (Ω ) на литературата.

Алфата и Омегата, началото и краят” (Откр. 21: 6)

За зла участ кифлата, както винаги се получава, когато дълго време се стои на показ, започнала да изсъхва. Станала твърда, упорита, а пълнежът кисел. Историите захаросани и бадемови все повече приличали на вкиснато, кисело мляко гарнирано с неузрели горски плодове.

Не след дълго в живота ѝ се появил кроасан. Хрупкав, вкусен и топъл, директно долетял от Барселона.
Бил подходящ и за сутрешна и за следобедна наслада.

Характерът му бил променлив и той се появявал пред нея в толкова разновидности, че само при мисълта за него устата ѝ се пълнила със слюнки.

Когато сме гладни и не знаем какво точно ни се яде, кроасанът е най-доброто решение. Въпреки, че тази закуска е измислена във Франция, днес тя е претърпяла известно гастрономично развитие. Вече съществуват формули, които доста ни учудват, защото смесват вкуса на класическия кроасан с поничка, за да го превърнат в („cronut“) или вкусът на кроасан, комбиниран с мъфин ражда („croffins“).

Днес обаче Ви предлагаме КРОАСАНА Albert Badia. Направен от богато многолистно тесто НЕГОВИЯТ вкус е неповторим, защото въпреки че е мек, в същотото време е и много хрупкав. Истинко удоволствие!
Кроасанът пълнен с шоколад и лешници е уникален. Уверете се сами!

– Петрова, какво е това бе! – гневно размахваше листа, главния маркетолог на фирма за кроасани „Яж и зарабрави. Гладен не стой, кроасан хапни!“

– Ми к‘во да е, бе шефе? Нали каза, че искаш супер, яка, мега, уникална история, дет да те накара да искаш да ядеш кроасан. Ами на, плюскай!

Заповядайте!

Приятелска шега

Самочувствието ми е ниско 1,85. Ходи със скъсани обувки дори и през лятото. Не обича да се бръсне и къпе.

Най-често може да бъде видяно да пие бира на някоя пейка и да се чуди, ако гъбичките на краката се излекуват, ще може ли най-после лятото, да носи джапанки.

Евтини са!

По 5 лв. се намират.

Изтървах си самочувствието още преди години. Събрах го с много лоша компания. Те имаха високи самочувствия, а моето стоеше като досадна запетая в изречение без препинателни знаци.

Те се наричаха „Хора на новото време” и в началото много ме харесаха. Приеха ме като катализатор. Успявах да променя скоростта на почти всичките им реакции, без сам по себе си да търпя значителни качествени или количествени изменения.

С две думи казвах каквото мисля, не им се подмазвах и това много ги забавляваше. С всеки изминал ден заприличвах все повече на тях. Лъснат, накипрен, без гъбички по краката, с кърпа на врата, прилизан, лачен като детски обувчици за танци.

Дори се научих да говоря като тях. Бях патетично жалък. Нещо, което можех да кажа по най-елементарен начин, излизаше в този му вид:

„Притеснен съм и имам аноксия в тази аутсреда. Обратната конотация вещае предстоящо психопатологичното поведение на метафизичното ми изживяване. Чувствам някакво своеобразно инфернално величие.„

Спяхме с мацки само в събота. В неделя почивахме, а през седмицата натирвахме носовете на глупаците. Глупаците според „Хората на новото време” бяха всички останали.

Така се започна.

Изгорихме единствената книжарница в града, защото глупаците нямали нужда от книги, а ние бяхме изчели всички.

Изпочупихме стъклата на болниците, защото глупаците боледували, заради глупавия си начин на живот.

Подигравахме се на глупаците с очила, на глупаците в смешни дрехи, на глупаците, които ходеха на работа, на глупаците, които бързаха да се приберат при семействата си, на всички глупаци, с които се срещахме.

НИЕ БЯХМЕ „ХОРАТА НА НОВОТО ВРЕМЕ”.

Хора с концепция. Новото време не търпеше никого и по никакъв начин. Ние сътворявахме бъдещата класика, от нас зависеше какво ще се случва.

Резултатите от усиления ни труд не закъсняха. Заобикаляха ни, страхуваха се от нас, а ние пропадахме.

Една вечер, след като цял ден се трудихме върху новото време, хванахме едно хлапе.

Беше мелез. Ей тия хич не ги харесвахме. Нечистокръвно, смесено, никакво. Гнус, която трябваше да изчезне.

Карахме го да ни рецитира стихове на всички езици, които знае, като едновременно свиреше на цигулка, седнало върху камък, който ритахме, а то се опитваше да балансира на ръба на една скала.

Камъкът се търкулна, детето загуби равновесие и…

Още пазя парчетата от цигулката.

Настана тишина, която и до ден днешен усещам.

Тишината на пробуждането, на вината, на тягостното стискане за гърлото, на обвинителните погледи и на оправданието, че само се шегувахме и не сме искали да стане така.

Накараха ни да носим ковчега, да рецитираме на онзи превзет език, който използвахме, а когато положихме малкото телце в земята, започнаха да ни замерят с рози.

Още помня миризмата на рози. Цели двадесет години я нося. Цели двадесет години се чудя защо рози, а не камъни, пръст, разстрел, писъци или кълнене.

До онзи ден.

Бях се позаседял на една пейка и отново си пийвах бира, мислейки за гъбичките на краката. Само тази мисъл ме вълнува вече. Единствено тя ме държи жива, когато до мен седна мъж на моята възраст и ми подаде билет.

Каза ми, че е време и че ако ме види още веднъж ще ме убие.

Поех билета втренчен в красивите му обувки, току-що лъснати.

Качих се на влака и потеглих към последната спирка.

Докато слизах от влака отново ме удари онази миризма, която пазя вече 20 години.

Миризмата на рози. Целият град беше боядисан в розово. Хората бяха облечени в розово. Розов кошмар насред пустошта.

Посрещнаха ме същите онези авери – „Хората на новото време”.

За два часа разбрах, че всичко това е построено в наша чест.

Искахме да променим света и го направихме. Всеки дeн ядяхме вината си, всеки ден миризмата водеше мисълта ни на погребение. Всеки проклет ден се молех да съм в затвора, но не и тук. Бяха ме оставили да се самосъжалявам прекалено малко след излизането ми от него.

Лиспваше ми живота на пейката и мисълта за гъбичките, защото единствената ми такава сега беше: „Какво за бога сторихме? С какво право!?”.

И докато пропадах в бездната на вината, до мен седна 26-27 годишно хлапе, усмихна се приветливо и ме помоли да му върна цигулката, била „Страдивариус”.

После ми намигна!

Сподели пред опуления ми поглед, че приятелите ми просто си направили шега с мен, защото спрели да ме харесват.

Започнал съм да ставам различен.

Нямах сили да попитам за розовия град.

Личен блог: Денонощия в разкази

Чисто хипотетично

Чисто хипотетично вятърът довя бележка изписана с тъга, в нея се молеше за помощ. Ягодите на съседката били обрани. Чисто хипотетично отидох да разследвам кой го е напрвил. Чисто хипотетично се оказа малко сираче, което освен супа, хляб и боб, никога не бе яло такива интересни неща, които растат от земята.

Чисто хипотетично тя го осинови, но и чисто хипотетично то избяга, защото не беше свикнало някой да се грижи за него, а и чисто хипотетично му липсваше свободата. Тя чисто хипотетично се надяваше някой ден да й каже мамо, но то чисто хипотетично я наричаше: „лельо”.

Често и хипотетично то се сеща за нея, като за странната жена, която искаше да го къпе, да го накара да носи чисти дрехи и да го промени.

Чисто хипотетично то живее някъде по света и прави сладко от ягоди. Подслажда си с него всеки сладък момент. Първа целувка – сладко от ягоди, тичане бос – сладко от ягоди, мокър под дъжда – сладко от ягоди.

И чисто хипотетично всеки един специален момент е ознаменуван с мармалад от праскови.

Единствено праскови никога не открадна!

Специалните моменти не се крадат… Това беше теорията му чисто хипотетично…

Колумбе, йебем ти откритието!

Ставам сутрин, пия кафето, пуша цигара, отварям фейсбука и с потрес установявам, че това чудо независимо колко приятеля са му са се накачили, цикли ли, цикли на едно място.

Първо ме застрелва с недотам качествени снимки на дебелани, които уж остслабвали само за 14 дена с нещо зелено, с неясен произход, от малко известна гора в непопулярна държава.

Добре до тук, ако същите дебелани само след няколко дни не постваха същите онези некачествени снимки, но този път с друг надпис. Как въобще не им пука, че приличат на китове. После тънко намекват, че мъжете, които си падат по русалки, трябва да осъзнаят най-накрая, че русалките са жени само от кръста нагоре!

После ме засипват с рецепти за ядене, от които само, докато ги чета напълнявам, а под рецептата отново намира мястото си онова неясно зелено нещо, с което за 14 дена ще отслабна.

Примирявам се някак си, защото от време навреме, нещо наречено себе си „страница за изкуството” пуска по някоя и друга арт снимка, на която се случва нещо артаджийско, ама много артаджийско и най-артаджийско. И докато си казвам: „Иха, случва се нещо ново и интересно”, разбирам, че това артаджийското било много остряло и отпреди време, време в което, докато ние сме се карали на дребно, хората творяли наедро.

Подминавам и това, докато не започват да ме замерят отново постове за това как нямало значение какви сме, важното е другите да са добри. Как не ни пука от хората, но пък би било добре на тях да им пука за нас.

Едни мъдри мисли се изписват, но се вижда, че зад тях, освен отдавна починалият им собственик, не стои нищо друго, освен кофти копи пейст…..
После идват въпросите: ”Чудили ли сте се някога по какво се заглеждат жените?” – bulgaria.utre.bg

И следват още по-интересните отговори на същите въпроси: „Мъжете се заглеждат по гърдите, дупето и бедрата на жените.”

Озадачена не разбирам все пак по какво се заглеждат жените, но разбирам нещо, което отдавна ми е ясно.

Идват и голите обещания: ТОВА ЛЯТО ЩЕ СТЕ БЕЗ ЦЕЛУЛИТ И С ПЛОСЪК КОРЕМ!

Стига бе, обещавате ли?!

Защото аз искрено се надявам да е така.

Следват промоциите, които буквално ме заливат със студена вода. И през цялото време леко и ненатрапчиво постоянно ми изниква Буковски. Буковски до намазана филия със сладко, Буковкси пуши, Буковски –цитиран.

В главата ми настъпва хаос: Искате плосък корем – Буковски пуши, Искате да
отслабнете – Буковски до филията със сладко, Искате да сте секси – Буковски: „На всяка Жана д’Арк се пада по един Хитлер.“.
И НЕ, няма да се оплаквам, защото кулминацията още не е настъпила, а тя идва с цитата: “Колумбе, йебем ти откритието” – лозунг от митинг в Белград.

Ами, йебем ти го наистина и него и продуктите му! Че сме се навързали като свински черва, без да се замислим, че е много по-добре с някого на четири очи, отколко с 1200 без очи.

Ама ней се, сега ще постна някоя сочна снимка с нацупени джуки, така че да ми се вижда поне една трета от гърдите и след като събера един милион лайка ще спра да пуша, после ще спра и кафето, и кой знае един ден и фейсбука.

Повече от Олеся Николова можете да прочетете в нейния Личен блог

[sam_block id=”3″]