Докато ти спеше

Докато ти спеше, един трамвай ми намигна, четири черни котки ме гониха, за да ми пресекат пътя и един „легнал” полицай си подаде оставкaта и ме накара да се смея през сълзи, защото никога не бях виждал толкова много усилия някой да се изправи.

Докато ти спеше, трябваше да се преборя с няколко корупции, да дам рушвет и да обиколя няколко пъти квартала, за да намеря къде продават лимонада.

Вече няма лимонада и алтай, само кока – кола и швепс,  но пък бирата си е същата и на вкус и като ефект.

Докато ти спеше ми се наложи да омеся хляб, да направя баница и да изпека няколко пържоли, но не поканих съседа както правехме заедно. Вече дори не го поздравявам, защото ми напомня за теб и много ме боли.

Всъщност когато заспа, ти грубо наруши нашата уговорка, никога да не се разделяме и винаги да бъдем заедно. Сега съм ти много сърдит, защото ме излъга.

Докато ти спеше ми се наложи да си потърся нова работа, защото не можех да понеса мисълта да изминавам всеки ден онзи път, по който вървяхме заедно към малкото ни ателие. Затворих работилничката, продадох вещите си, но запазих твоите. Дал съм ги на склад, защото прекалено много говорят. Шумни са като теб, весели и забавни, но ми нававят тъга.

Докато ти спеше се опитах да намеря много нови начала. Едни бяха дръзки и ме предизвикваха всеки ден. Други малко по-спокойни, с тях и до ден днешен си пия джина с тоник. Имаше и такива, които никога няма да забравя, защото ми донесоха повторната ти загуба.

Докато ти спеше света започна рязко да се променя, настъпиха много катаклизми, започнаха войни, няколко държави бяха изтрити от картата на света, но нашето градче все още съществува, така както го остави, така както си свикнала да го виждаш, макар и с някои подобрения. Построиха фонтан в центъра на града, махнаха пейката, на която седяхме. Онази червената с жълтите крака. Сега поне не ми се налага да плача, когато я видя.

Построиха ни и цирк. Истински цирк, който всяка събота и неделя е отворен и луди клоуни бродят из града, за да привикват хората. Дори от общината ни задължиха да ходим. Знам цялата им програма наизуст. Вече ми се гади от конферансието, но на теб щеше да ти хареса. Всичко бих дал да видя изражението на лицето ти и да чуя звънкия ти смях.

И още една новост има около града ни. Изсякоха гората, събориха малката ни къщичка, в която толкова обичахме да се приютяваме, когато искахме да избягаме от шума и навалицата.

Оцеля само едно дърво, за което имам да ти разказвам толкова много.  То е вълшебно, да да знам, че звучи откачено, но само ако не спеше щях да ти го докажа.

Всъщност аз дори го изкорених, още когато беше малко и едвам се подаваше от земята. Посадих го в задния ни двор. Говорих му, поливах го, зимата дори го завивах, за да не му е студено. Един ден, докато му разказвах за теб то размърда клони и листата му започнаха да звънят. Усетих онзи трепет и щастие, досущ както, когато ти ме галеше за косата и леко ме хапеше за ухото. То ме викаше и искаше сякаш да ми каже нещо. Приближ го и наситина се оказа така, шептеше чрез вятъра непонятни слова, но аз усещах смисъла им. Когато протегнах ръка, за да го успокоя, тъй като започна силно да се клати и някои от листата още светлозелени покапаха по земята, то отрони част от кората си. Вдигнах я от земята и се оказа малка книжка.

Да, дървото в задния ни двор ражда малки книжки, които аз всеки ден събирам от земята и подреждам в библиотеката ни. Някои от тях дори изчетох вече, за другите все още не съм намерил време.

Ще ти разкажа едната, която толкова много ме впечатли. Става въпрос за едно малко момченце, което всеки ден трябвало да ходи при един старец и да му разказва поне една интересна история. Ако старецът бил доволен, му давал по един грош, ако ли не го удрял и напъждал. Момченцето живеело в малко селце, където почти нищо не се случвало. Понякога някое сбиване в кръчмата, някоя сватба, някое погребение или някоя драма покрай изгубена овца или магаре. В началото старецът се радвал на тези истории, но те бързо се изчерпвали, тъй като не се случвали всеки ден.

Забравих да ти кажа, че този старец живял много навътре в гората и трудно стигал до някое населено място. Ежедневието му било заобиколено от шептящи дървета, песни на птички и падащи звезди, които едвам съзирал, през гъстите клони на гората.

Момченцето било единствената му връзка със света.

След като изчерпало реалните истории и изяло много бой, тъй като не могло да измисли нищо подобаващо, то запонало да чете и да измисля свои такива. Старецът не само спрял да го бие, но започнал да му дава по два гроша за всяка по-интересна история, излязла от въобръженито на детето. Един ден толкова се впечатлил от поредната измислица, че помолил момченцето да му доведе поне един от персонажите на гости.

Момченцето толкова се стъписало какво ще прави, че няколко дена не ходило при стареца, но когато започнало да привършва спестените грошове, нямало как.

Трябвало да измисли какво да прави. И то решило да се маскира на старец, да побели косите си, да си сложи искуствена гърбица и грозна брадавица на носа и така да отиде при своя благодетел. Направил го и отишъл, запознал се със стареца и изпълнил празния му ден.

На другия ден момчето отишло отново за да разбере как е минала срещата, макар много добре да знаело, но старецът го нямало, а на вратата имало бележка, в която било написано, че той успял да го научи да чете, да използва въображението си, но никога не мислел, че ще го превърне в лъжец и дори ще плаща за това. Напускал живота му с надеждата това да е било последната му лъжа. Момчето израснало, образовало се станало писател, но винаги бил честен пред хората, никога не посмяло да изрече и една лъжлива дума.

Мочето остарявало и все повече заприличвало на стареца от гората. Веднъж се погледнало в огледалото, а образът в него му се усмихнал и казал благо, че най-после се срещат след толкова години и че се гордее с него.

Това е историята. Понякога толкова ме вълнува, че я препрочитам отново и отново. Слагам снимката ти пред огледалото с надеждата да ми проговориш оттам.

Докато ти спеше заловиха онзи, който те блъсна, но го осъдиха условно, защото нямал други провинения. Искаше ми се да го убия, но веднъж го видях да се разхожда с малкото си дете и ми дожаля.

Ти СПИШ, а аз не мога без теб и всеки ден се моля да се събудиш, защото живота ми изгуби цвят.

Аз всеки ден ще ти пиша и разказвам, за да може някой ден, когато се събудиш, да нямаш изпуснат нито ден.

Днес дървото отново роди книжка и с какво учудване установих, че в нея се разказва за теб, за нас.

Докато я прочитах лекаря ми се обади и каза, че си заспала завинаги.

Вече не спиш, но аз не мога да заспя.

Зачел съм се в изгубеното и друсам черно!

Зачел съм се в изгубеното. Прехвърлям странни сенки, стоящи в ъглите. Прескачам черни точки на раздяла, сипвам по малко мастило за да продължа нататък.

Зачел съм в неизречимото. Изучавам мълчаливи кукли, разтварящи пластмасова уста без звук, крадат от въздуха, поят го с ацетон.

Зачел съм се в думи, разпадащи се на малки съставни части, падащи по пода букви, търсещи убежище.

Зачел съм се, а всъщност не мога да чета и слепотата ми попива мрака, като суха гъба.

Сетивата ми мълчат!

Слухът ми е заблуден от жужащата лампа, ароматът на застояло обсева обонянието ми.

Пръстите с погнуса докосват грапавите стени, влажни и хлъзгави.

Бил съм тук!

Познато ми е усещането!

Хиляди пъти!

Хиляди пъти късах хартиенат й рокля, за да видя плътта. Разкъсвах я на малки частици, за да може да остане по корица, но тя не се предаде.

Всеки път, с всеки случаен срещнат се изпълваше отновно и отново. Тъкмо започвах да я опознавам, да бъда сигурен в изказаното и прочетеното, и тя се променяше, повеждаше ме в друга посока.

Изгаряше в ръцете ми, хвърляше се разплакана в обятията ми, обсебваше с празнословие дните ми.

Един единствен път знаех със сигурност, че съм накрая, че свършва този безкраен анализ, ровене в междуредовите пространства, анализиране на малките ударения, но и тогава се оказах жестоко подведен.

Тя ме заключи.

Затвори ме без сетива и остави само със спомените.

А те не бяха един и два.

Спомени, блъскащи се в стените, дишащи, откраднати, взети назаем, съчинени, илюзорни.

Трудни за преглъщане!

Напивах я неколкократно, но тя не припадаше и не се предаваше, напротив, ставаше все по-уверена и взимаше превес над мен, после се надсмиваше над слабостта ми.

Тя все още не знае, че в единствената нощ, когато ми се отдаде, успях да открадна една шепа думи.

Сега ги въртя в джоба си като монети. Дрънча с тях наляво и надясно, а звука се отразява в стените. Рекушира и създава илюзията, че не съм сам в тъмното.

Исках едно единствено нещо от нея, да я разбера.

Но, уви, искал съм всичко!

Затова ме наказа.

Вечер я чувам зад стените как се кикоти с поредния, който иска да я разбере и знам, че съвсем скоро и той ще се окаже в моето положение, но той навярно е все още млад и нежно я прелиства. Търси правилния подход.

Аз се изморих, предадох и отчаях, затова ще постоя малко тук, ще вдишам аромата на хартия, а утре, утре когато вратата се отвори, за да влезе поредната й жертва – ще избягам.

Зачел съм се в изгубеното, неизречимото, в думите, в черното.

Някои хора друсат бяло, жълто и поне още три цвята, а аз друсам черно.

Ставам сутрин отварям очи и все още неотпуснат от снощното, бързам да изсмъркам поне две линии – Его.

Зъбите ми веднага скръцват, челото ми се изправя, дори косата ми става на прическа, без да я докосна. А погледът ми един такъв, надменен и арогантен. Някъде до обяд се чувствам супер.

После обаче започва леко да ме отпуска и на мен ми трябва още, ама друго, нещо, което да ме поотпусне.

И няма как бия се две дози злоба. Яко е, докато се усетя, успявам да сиктирдосам една дузина вредители, мрънкала и заядливци, но ми идва в повече.

Някъде към следобеда започвам яко да подскачам. Нервичките почват да ми избиват и няма как, пуша по някоя и друга Завист. Размесвам Завистта с малко тютюн, смесвам ги и увивам в голяма, прозрачна „ризла”. Няма начин. Почва да ме супокоява, отклонява ми вниманието.

Вечерите са ми най- трудни, защото тогава, ща не ща, трябва да пийна нещо, че да се поуспокоя.

И пийвам, отлежало, поне 30-35 годишно самосъжаление. И го пия с наслада. После само махмурлукът трудно се понася, но пък съм се научил да го лекувам.

Винаги се намира някоя и друга пърцуца, която на момента ме развеселява, но тя друса бяло, жълто и поне още три цвята, а мен вече ме хваща само черното.

Мислех да спра!

Ходих по комуни, лежах в клиники, но абстиненцията ми е като втората доза на деня.

Става ми гадно, непотребно и жлъчно. Няма черно, което да не може да бъде заместено от една абстиненция.

Затова сега друсам черно и ми е ….леко тъжно.

Пиши

Четвърти ден ушите ми пищят и единственото, което чувам, са думите на среднощния ми посетител. Бих се заклел, че е някой велик писател, класик, ако не беше аргото и лошите обноски. Нахълтва призори, когато сънят е най-крехък и чувствителен, и крещи: „Ако буквите са пулс, а думите сърце, дали разказът е живот? Пиши, пиши, пиши….”

Ставам вдъхновен като балон и без никаква идея за какво да пиша. Та аз дори писмо не съм писал през живота си. В училище литературните ми отговори се изчерпваха в няколко изречения, които ясно да подчертаят слабата ми мисъл и силата в преписването.

А този класическия, с лошите обноски не си тръгва. Крещи ми и не ми дава да спя. Четвърти ден се опитвам да го прогоня, за да ме остави да поспя. Очите се затварят, изпитвам постоянен глад и жажда, а умората надделява все повече.

Сигурно по този начин се чувстват всички истински творци преди да сътворят ЧУДОТО.

Аз съм мечтател, но от скромните, ако мога така да се квалифицирам. Мечтая за уютен дом, защото живея в малка таванска стаичка и колкото и да е малка, това не я прави нито уютна, нито топла.

Прозорецът ми гледа към звездите, но досега не съм успял да видя нито една падаща, за да мога да си пожелая топъл и уютен дом. Мечтая си за падаща звезда. Една, единствена!

И за други неща си мечтая, но скромно. Да не ме прекъсват, когато реша да говоря за нещата, които обичам, а те не са много.

Да се разхождам, да наблюдавам хората и да си фантазирам как живеят.

Гледам на себе си като на колекционер на човешки съдби, но тъй като почти с никого не общувам, моята колекция не е бедна, а изтъкана изцяло от въобръжението ми.

Аз имам богато въобръжение, мога ловко да споря със себе си, да излагам неоспорими доводи и да излизам прав. Винаги съм прав, никога не съм губил спор със себе си.

Не съм асоциален, напротив!

Бързо се социализирам, комуникативен съм, единствено се надявам да не ме прекъсват, когато реша да говоря.

В днешно време хората толкова силно желаят да бъдат чути, че забравят какво е било, когато са слушали, вслушвали и чували.

Сега повече разбират от това как да говорят, да чуват гласа си и ехото, оттекващо в нечия празна глава. Поне така си мислят. Няма как да знаят какво има в нея без да са я ударили поне няколко пъти, а след това да чуят силния тътен на празнота.

Сега разбирам израза: „Глава камбана”.

Пети ден ушите ми пищят. Беше отново тежка нощ. Нощ, която пречупи и последните ми сили на съпротива. Господинът се накрещя и си тръгна. Явно кошмарите също имат вупиюща нужда да си починат.

И на този пети, страшен ден от моето, недотам славно съществуване, се роди Муза. Някои скептици биха казали, че е плод на моето въобръжение, от преумората и перманентното недоспиване, но аз бих им показал……………………………………………

Снимка!

Бих им показал снимка, която нося във вътрешния джоб на коженото си яке. На нея върху канапето седи, твърде красива за моя вкус, жена. С къса черна коса и пронизващи сини очи. Пуши цигаре и е облечена в синя, прозрачна рокля. Върху роклята е наметнала мъжко сако.

Снимах я веднага след като я видях, за да убедя и себе си, че е истинска. Не бих искал след време да се убеждавам, че страдам от шизофрения, или недай си боже от някоя още по-страшна психична болест.

Музата много ми помогна в някои творчески решения, които вече назряваха в уморената ми глава. Насочваше ме умело в търсенията. Разказа ми някои интересни истории, които да ме вдъхновят.

Истории семпли на пръв прочит, но истински дълбоки в същността си, защото касаеха реални личности.

След появата й, класикът писател изчезна. Но дори и сега не мога да спя. Музата не спира да ме вдъхновява. То не са разговори до сутринта, изкушения, танци и плахи опити да напиша дори и два, но истински, вдъховени реда.

Мисля си, обаче, а съмнението е в природата на човека, че Музата ми не е от най-вдъхновяващите. Красива е, да, но от устата й излизат твърде грозни думи. Разкази за отчаяни хора, мъка, безнадежност и безизходица. Не отива на красиво момиче да говори така! Може просто да си седи на канапето и да си хубавее, а на мен все нещо ще ми дойде на ум.

Ще дойде, ако имам такъв. Вече започвам и аз да се отчайвам покрай нея. Сигурно милата е прахосала твърде много време до някой бездарник и сега е по-отчаяна от всякога, че дори и на себе си не може да помогне.

Ама каква е тази моя съдба. Нахален провокатор и неспособна Муза.

И двамата нямат нужния подход, а аз вече усещам как в мен напират думите, знам, че само да ми дадат лист и химикал и ще напиша НЕЩОТО.

Тринадесети ден не спя. Слушам. Гледам. Мисля.

Четиринадесети ден. Ствам, а Музата я няма. Отивам до банята, за да се уверя, че не лежи на пода с прерязани вени. Тази депресия, която излъчваше, може би е решила да избие по някакъв неординарен начин.

Макар и да съм нехилист, се притесних. Но както свършват всички американски филми, с малки изключения и при мен има „happy end”.

Честно казано добре, че са американците, защото като гледам филмите им, тези хора ще спасят света от всички беди.

Макар, че един мой познат, който в момента е голям адвокат казваше: „Като им гледаш филмите, да се чудиш как така са загубили войната във Виетнам.”

Вече не броя дните, защото спя като бебе. Но ми е едно неспокойно, трескаво, леко притеснено и терзаещо. Ще се случи нещо. Нещо, което ще е извън моят контрол и желания.

Толкова много никога не съм мислил, така съсредоточено и обстоятелствено не съм се наблюдавал никога.

Днес, днешният ден е денят. Ще се създава чудото. Вече си купих тетрадка и химикал.

Ден първи от неспокойното ми и ново съществуване бе ознаменуван с разказ.

Дадох пулс на буквите, сърце на думите и той се роди.

Безценица

„Там, където попаднах, продаваха на безценица разговори, изтрити от съдържание. По витрините висяха безплатни съвети, а, изпразнени от комплекси, чували, лъскаха усмивките си.

По улиците паветата се караха и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях дами губеха токчетата си. Тази приказка ми харесваше поради истиността на обстоятелствата.

В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов, а до понеделник я отравяха. На лампите това им се нравеше. Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено.

Пъстроцветни пеперуди, с навити до край пружини, летяха насам-натам и поскърцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха камбаните за обяд.”

Честно казано, ако Музата не беше избягала така бързо и безследно, можех и роман да напиша, но и това ми стига за начало. Мисля, че следващият път ще ми пратят някоя не толкова претенциозна и работата ще потръгне.

Чудя се, не би ли било добре това да се види от някой редактор. Таланта си е талант, но най- приятно е, когато е оценен.

Познавам един, живее в съседния вход. Приятен човек, поне на пръв поглед, винаги вежлив и усмихнат. Харесвам възпитаните хора, те и да те плюят, ще го направят в кърпичка и след това ще се ръкуват с теб, независимо, че след това ще си изтрият ръцете с мокри кърпички.

Спя като бебе, защото разказът ми ще е се прочете и кой знае……..

Ха, нали?

Щастието наистина било най-крехкото нещо, което притежаваме.

Редакторът, този вежлив човечец, се оказа демон в човешка кожа. Първоначално благо и кротко ми обяснми, че има нещо в мен. Не е ясно още какво, но имало – НАДЕЖДА.

След това, както предполагам е правел 40 години, ме срина със земята и ме накара подробно да разгледам мокета му. Хубав мокет, между другото, явно вносен, запазен, с няколко трохи, които явно стояха там от обяд. Е, имаше и яйце, твърдо сварено, но не исках да го споменавам.

Редакторът ми каза, че ако искам разказът ми да види бял свят, трябва да уточня много неща, които са изключително важни.

Хората не били дебилни, а здрави, любопитни единици, на които няма нужда да им се дават гатанки, а да им се обяснява. Защо съм обиждал читателите си с догатки и метафори,  които и самият аз не разбирам.

Подчерта, че е изключително важно да уточня къде е се намира онова „Там”, където съм попаднал. Защо се продават на безценица разговори? Съдържанието, кой го е изтрил? Защо съветите висят по витрините и откъде на къде някой ги дава безплатно? Чувалите могат ли да имат усмивки и ако е така, по какъв начин могат да ги лъскат и с какво?

Би било добре да се разясни на какво основание е спора между паветата. Дамите, които губят токчетата си, са просто с евтини обувки или такива, които отдавна носят. Защо мълчат обвинените във фетишизъм? Дали съм чувал предмет да говори?

И не на последно място виждал ли съм откачалка на опашка за любов и ако да къде и кога.

Защо и е на една откачалка да си купува любов, а после да я трови?

За пеперудите нищо не каза, явно му бяха дошли в повече.

Прибрах се в стаичката си и се разплаках.

Не от отчаяние, не от безсилие, а защото трябваше да напиша всичко наново, а толква да ме мързеше. Исках от първия път да стане и да забравя. По-лесно се спи.

Но пък ми се иска да докажа на този надут пуяк, че го мога.

Безценица – Римейк

„Там, където попаднах (това място е страшно дори и за тези, които смята, че са преживели и най- големите си кошмари. Там бездихан, ще стоиш пред някоя болница, без дори и в моргата  да те приберат, защото не си си платил осигуровките. А не си ги платил, не защото не искаш, а защото нямаш работа. Работа каква да е! Не мечтаната от детството, когато си искал да станеш космонавт, а такава на буклукчия. Само, че си прекалено образован за буклукчия и на твое място слагат някой малцинствен, а теб не те взимат никъде, защото си прекалено стар. 45 години са много за да работиш и прекалено малко за пенсия. Пенсия, която няма да дочакаш, тъй като не само не работиш, но се приближаваш и до смъртта с всеки изминал ден, а не година. Там един човешки живот се равнява на 4 лева, откраднати от скрина на някоя столетница. ). Та там продаваха на безценица разговори (разговори за хляб, ток, вода, дрехи, обувки, оцеляване и правда), изтрити от съдържание, но съдържателни. По витрините висяха безплатни съвети(съветите как да си купиш нещо на лизинг. Голямо нещо, непотребно, но да е на лизинг, за можеш да го изплащаш с години, докато един ден не разбереш ,че всичко ти е на лизинг, дори и живота), а, изпразнени от комплекси, чували (чували- хора, огромни, в големите си дрехи, от които можеш да направиш платна, преяли от охолство и събрали на лизинг съдби), лъскаха усмивките си (усмивки струващи скъпо, но ти няма как да го разбреш, при условие, че в устата ти има само няколко развалени зъба, а касата ти поема по една пломба на година).

По улиците паветата се караха (и как няма да се карат, когато отдавна не ги поправят, а са ги оставили на самотек. Потъват в калта, водата оголва основите им и с всеки дъждовен сезон, участта им да бъдат изтръгнати, приближава все повече) и постепенно се отдалечаваха, а в разстоянията между тях, дами губеха токчетата си (дами, ако все още има в тази държава, са жените на богатите, но те никога не ходят пеша. Другите недами, предпочитат равни и многофункционални обувки, с които ходят и в дъжд, и пек, тъй като могат да си позволят само по един чифт, а тези , които ги губят, са малкото, които поне един ден в годината искат да се почувстват женствени. Мал шанс). Тази приказка ми харесваше поради истиността на обстоятелствата. (и как да не ми хареса, когато си роб на обстоятелствата, когато знаеш, че живота ти е разменна монета на олигарси и чакат с нетърпение да умреш млад, за да не ти платят и грош, а през това време да използват всичко, което имаш, сили, желание, талант и труд).

В голямото съсредоточие на материалния свят, обвинените във фетишизъм мълчаха, а предметите говореха. Всяка неделя откачалките си купуваха любов (само в неделя има разпродажба. Само тогава пускат всичко на половин цена), а до понеделник я отравяха (отравяха я, за да не ги отрови тя, тъй като пускат на половин цена само стоки с изминал срок на годност. А кому е нужна любов с изтелъл срок на годност?).

На лампите това им се нравеше (лампи няма, те или са счупени, или откраднати, затова и малкото останали, виждат прекалено много, отколкото им се иска). Долната им челюст увисваше при вида на трупчетата, а жужащите им слънчеви езици се нажежаваха до алено (и как да не ти увисне челюстта, когато да си бездомник е професия, а за просяк те обучават. На чистачките им искат по три езика, минимум, за да могат, докато чистят и случайно се обадят от чужбина, да вдигнат телефона и да отговорят).

Пъстроцветни пеперуди, с навити до край пружини, летяха насам-натам и поскърцваха. Кръц, кръц вървяха часовниците и показваха 12. В този момент биеха камбаните за обяд.

Bon Apeti, тази хапка би преседнала и на най-лакомия!”

Дългичко ми стана разказчето, а когато го показах на редактора, благия и вежлив човек, той някак си почервеня. И без да съм твърде сигурен в твърдението си, мисля, че получи удар.

Засега спирам да пиша, докато откачалката, която ми крещи на сън не се появи отново и не ми изпратят някоя по-нормална муза, не толкова красива за моя вкус.