Жаден народ

Биват празници разни. И хора из двора – с бърдучета,
с кани, тасчета, юзчета… Чудна абсурдна посуда.
Жаден, гладен народ! Влачи мрачен илач против скуката –
пъплят горди кохорти от смешни, безгрешни и луди!

Пада някаква страшна луна, като страж между храстите.
И проблясват очите ѝ – алчни за похот и вино.
Баба носи поднос. Как ухае на кръв! И на щастие!
Аз подсмърчам зад бъчвите – мъчно, несръчно, невинно.

Койчо пора и знойната Дора шушукат за страсти!
И се мушат на суша – на злачни дворове из сенките.
Борът грохнал раздава едва резедаво причастие
и бодат под телата им тленни иглички надменни…

Дядо люшка хайдушки евнушки червени наздравици
и обърсва с ръкава кръвта на пролятото вино.
Той домъкна прасенце – есенция розова радост!
Днес наточи прекрасен, опасен сатър – до синьо.

И комшии-светии нахлуват, празнуват, пируват!
Само аз съм кахърен, че имах прасе за приятел.
И разбрах от хлапе – Бог е твърде висок, за да чува.
А нощта… И скръбта… И Смъртта са така обаятелни!

Исус и брат му Ачо

В такава вечер, даже чудесата ухаят на набъбнали смокини,
на сини сливи с гъдел из листата, а гроздето е неродено вино.
На повей, на трънак, на пеперуди, на жълти смоци легнали в тревата,
на синя страст и на зелена лудост в часа преди да дойде тишината…

Из пътища като вързоп камшици, раздиплени в прибоя на полята,
с рояци ситно вплетени мушици и сресан на пътека летен вятър –
да срещнеш гръмко идеща талига! И двама роми, пеещи по залез!
И с поглед да откриеш, че ти стига един от тях – нощта да ти запали

със своята златисто-синя кожа, с разръфани и неопрани дънки!
С усмивка като два блестящи ножа, и рамена – загадъчни и стръмни.
А брат му да намигне единакски, разчел че се кръстосват световете
на теб, момиче – дето чакаш ласки! И оня, дето гони го късмета!

И после… Ти си дъхава богиня, невидима отдавна, като Космос.
Той – хубав! А очите му са сини, метличини настръхнали и остри!
Тестото на доброто се замесва! Край вас – за вас надига се Животът
жесток и превъзходен, по наследство. Луната пада – синеока котка

в тревите, пощурели като ручеи ще избуят звезди – лъчи шампанско!
Той влиза в теб като потоп капчуци – покорно преклонѐн, надменно ласкав.
А ти – една планета от безкрая – отваряш си очите надълбоко
и виждаш цвят – на онзи дирен рай – за който няма знаци и посоки

към теб самата, дето си обичала един злодей по-важен от стотина.
А той е бил красив, щастлив и ничий! Но повод да намериш и причина –
без кухи обещания за вярност, за дом, деца, предателства и внуци…
Да бъдеш предвидимия подслон, за лятото което ти се случва!

На заранта, с пресъхнали очи, към изгрева високо се протегна.
Видях сълза от твоя дневен грим. А роклята ти ледено те жегна.
Каруцата… Тревата е сено! Исус отпрашва, редом с брат си Ачо.
Две мургави момчета – Бог до Бог! И слънцето – едно пишман глухарче.