Седя сам в стаята. Сам – само с една книга пред мен. Тихо е. Единствено аз понякога интуитивно възкликвам: „Браво, бе!“.

И това е почти достатъчно да обясни всяка поезия. Но има и нещо друго: порив и смирение, клетва и вяра, разказване и субпоетичност…

Новата книга на Тони Теллалов, „Парче от икона“ (из. „З. Стоянов“, януари 2021 г.), съдържа поне две антитезисни еспресивности на изказа и чувството.

Единият е заключен от меланхолията на уморен дух и несъвместимостта между булеварди и личности – прокълнат град, в който значенията са почти забравени. Наситена тъга по идентичност и колебания за смисли, но постоянно завръщане към една от същностите на съществуването – интуицията. Онази първична нагласа на сетивата ни, която отрича всички его намерения и конструира вътрешен баланс и чувство за вечност. Задава познание, което с аристократична небрежност поглежда към трохите по масата, дамските превръзки и актуалните новини.

„сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.“

От „сърце с детонатор“

Другият е метафорично възклицание за събития, жени и истини – едно непокорно чувство за справедливост и онова: „не ми достигаш, Бо“. Релативизъм, мечти и любов – тотални направления към същностите. Викове, нежни погледи, приятелска ръка, прошки и целият Тони. Това е задъханата, несъгласната и влюбена идентичност на „Парче от икона“, с която прекарах една безсънна нощ сам в стаята, интуитивно възликвайки: „Браво, бе!“.

„…гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените…“

От „3. не ми достигаш, Бо“

Меланхоличната експресивност конструира тежък „повествователен“ изказ, който е нехарактерен за предишната книга на Тони, „Завещаване на деформациите“ (из. Фондация „Буквите“, 2018 г.). Но нито забавената и обстоятелствена фразеология, нито екстремното метафорично възклицание конструират самостоятелни текстове – функционират като два, понякога привличащи се, друг път, отблъскващи се дихотомии. И това създава перманентно въртяща се спирала на чувството, имитирайки кръговрата на смисъла и безсмислието на съществуването ни.

Росен Борисов

Засега книгата е достъпна за закупуване само от електронната книжарница на Издателство „Захари Зтоянов“ от този линк: Парче от икона. Съвсем скоро ще бъде по рафтовете на големите книжарници.

Откъс от „Парче от икона“

 

идентичност

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор“.
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

 

новодомци в крепостта

навярно се е случило така:
плиснал е внезапен дъжд.
вятър е отнесъл покрива на спирката.
светофарите са светели във жълто
и когато рязко спрял дъждът,
тя преминала след него
като кратка тишина след пролетната буря.
после птиците неистово запели,
а старецът, възторжен от полепналата
по бедрата рокля и смисълът внезапен
на всичките години до прозореца,
издъхнал кротко в полза на наследници.

пристигнали. изхвърлили му старите балтони,
плочите, медалите и снимките, които пазел,
всичките му стари, упорити мебели,
изстъргали мазилката от всякакви събития.
създали новия си свят и седнали да си починат.
съпругът уморено казал:
колко му говорих да отиде в старческия дом!
съпругата, загледана във новите пердета,
разбрала – права е била в прецизния си избор –
добре стоят и погледи не пускат в никоя посока.

 

стратег

колко неща
трябва да харесва човек
за да е пълен животът му

понякога едно е достатъчно
понякога хиляда не стигат

така мисля
докато подреждам в хола си
пълната колекция пластмасови войници
от битката при Ватерло

после се усещам –
кръв им липсва на тези полкове
кръв им липсва

на тях
на мен
на целия свят

 

сърце с детонатор

сърцето ми е село с дванадесет мъже
и една повлекана, с пазва като лабиринт.
сутрин извежда козите,
следобед събира смокини,
а вечер се отдава, на който пожелае,
за да има мир за всички
и топлина за нея.

сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.

по изгрев,
след Голгота,
кланетата започват.

всеки път.

всеки път.

 

не ми достигаш, Бо

……………………………………..
3.
не ми достигаш, Бо, в тази лаконична сутрин
минутите са твърде тихи, часовниците се задъхват
и хриптят, думите не носят същото каквото вчера
ги изпълваше, гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените, да пусне
токът по невроните, да стопли дланите
и топките, и да запокити в сън
това замръзване.
……………………………………..

11.
към теб ми се пътува, Бо, със скорост отричаща
всяка секунда, в която не стигаш. ако ще да се свие
пространството и да се сгъне на катове времето,
и скалите на Марс се извият в прашния пръстен
на Юпитер,
а гората на Креда разцъфне и в някакво
страшно премигване
плодът й изгние в най-новото време, не бих се уплашил.
летейки към теб не бих и погледнал встрани,
преди да потъна в бульона на няколко твои минути,
където ще бъдеш начало на закъснялата ми еволюция –
от капризна амеба до влюбен примат ще прескачам
купчини ненужни ДНК, докато точно в този момент
не отроня: обичам те!
……………………………………..

13.
не ми достигаш, Бо, толкова далеч си стигнала,
пребродила си всяка мида, погледнала си на света
през мъничка прозрачна риба, открила си гласа
на плаващите пясъци, ведомственото благородие
те плаши и класиката на хвърчащи пеперуди
е просто твое агрегатно сбъдване.

толкова пленително далеч си, Бо.

заслушан в лятното море, чувам нотите на твое тяло,
олекнал като закъснял тромпет по плажа търся
оцелели стъпки.
…………………………………….

18.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!