“Рисувам друга реалност. Съживявам и изпепелявам илюзии, които стават истина. Сълзите са форма на красота. Смехът може да е форма на страдание. Зимата изгаря. Водата се изпепелява. Лятотото е в скреж. Мога да съм всеки. Бродя, отброявайки минутите на светлосин циферблат, който да ме отнесе, раздроби, съживи и обезплъти…Призовавам дъжда, за да спася земята си…Губя образите си, изграждам нови. Спирам махалото. Отварям прозорци, които гледат към корените. Отварям врати, които излизат нагоре…Право нагоре. Сънувам телата си, които сънуват мен. Преследвам времето, достигам го, превръщам се в него…създавам го. Жъна призраци…и после пак рисувам…и пак…Мрак. Адреналин. Синьо Присъствие. Умирам в Рая, взирам се в Ада. Проклета е благословията ми. Мога да съм всеки един, достатъчно истинен, че това да съм аз…И все по близо до Него…”

 

Радослав Гизгинджиев е на 30 години. Завършил “Кинорежисура” в класа на режисьора Дочо Боджаков, завършва филология във Великотърновския университет. Заснема поредица провокативни експериментални филми сред, които са „Светлосиньо“, „Бродят“, „Минутите“ и „Позеленяла есен“. Игралният му дебют е филмиран разказ на Елин Пелин – „Изпуснати думи“, чиято главна роля е на Койна Русева. Дебютния му роман „Рай“ се превръща в една от най-коментираните и продавани книги за последните години и се преиздава повече от няколко пъти. Втората му книга „Страници от Рая. Дневниците“ преобръща представите на книгоиздателите и гнева на българските критици като се разпродава за отрицателно време. Поредната провокация, която писателят и режисьорът задава на себе си и публиката е проект „Любов“ – 4 моноспектакъла, придружени с 4 книги, които се появиха в края на 2014 г.
„Тук ли си?“ „Любовта не може просто да отмине“ „Въпреки всичко“ и „Моето име“.

През пролетта на 2015 г. се подготви премиерата на продължението на романа „РАЙ“ – „Вратите – РАЙ II част“ и „Пеперудите – РАЙ III част“

 

 

Вратите

Животът… Когато се държим за ръце, притаили дъх, почувствали магията. Магията, която ни обединява. Любовта… В която се давим от красота, когато само един единствен поглед ни стопля в този огромен и неразбираем свят. Отмъщението, което смъква човешките ни лица; отмъщението, заради, което сме готови да преобърнем всичко, за да усетим, че може би има някаква справедливост в този объркан свят. Труповете на мъртвите ни родители, които остават зад гърба ни, замръзнали и вкочанени в любовна прегръдка тела. Вълни от любов, които ни заливат от Отвъдния свят. Вълни от сълзи. Косите на бъдещите ни деца, които решем със старите гребени на бабите ни. Плачът им, който утешаваме със старите мистични песни. Душите… Които чуваме зад затворените врати на този безкраен коридор. Гласовете на всичките ни прераждания. Бесовете – на всичките ни войни. Греховете, които са извършени чукат на вратите около нас. С кокалести и тънки пръсти стържат неритмично, нечовешки и освирепели от жажда. Остарелите очи на младите, които разпознаваме по улиците. Остарелите очи на онези, които разпознаваме от поредица отминали животи…

Преждевременната старост, която виждаме в огледалата, в които се оглеждаме. Тръпките, които бягат по гърба ни, когато чуем за смъртта. Когато чуем, че нечия врата се е отворила и зад нея има просто кал. Разбитите улици по които вървим и си спомняме как сме бягали и сме се смеели като деца… И мъртвите ни съседи, които гледат усмихнати зад прашните дантелени пердета. Ветровете на детството и ветровете на живота, които се завихрят около крехките ни и пораснали тела. Ветровете на другите светове, в които усещаме, че животът ни ще се завихри с тях. Ветровете зад вратите. Невидимите нишки, с които сме свързани един с друг в този безкраен коридор. Сякаш сме се хванали за ръце, затворили сме очи и пазим дъха си, защото ще изречем молитва. Молитвата, която да ни направи чисти. И да заплачем със сълзите на всички онези, които не успяха да заплачат. И с тези сълзи да измием кръвта им, която е опръскала лицата ни. Защото само така ще се познаем.

Романът „Вратите“, Радослав Гизгинджиев

 

 

 

Пеперудите

Сядаме на трапезите си. Усмихваме се. Прегръщаме децата си. Галим ги. Докосваме се един друг. Забравяме, че светът се върти, за да запазим миг, в който да усетим собствения си живот. Защото сме хора и искаме да бъдем щастливи. Не искаме да чуваме за човешката бесовщина, защото тя ни плаши. Да… Има защо. Искаме да запазим малкия си светъл свят и в него да не допускаме злото. Пазим малкия си дом, защото мислим, че нищо не можем да променим, а и все пак животът е кратък.

И така продължаваме по малките си отъпкани и чисти пътечки — без да извърнем глава. Без да чуем виковете на отсрещната война. Без да видим черните оръжия на човешкото освирепяване, положени в ръцете на някакви деца. Деца като нашите.
Без да видим опожарените домове. Опръсканите с кръв лица и разпилените необлечени бебешки дрехи сред руините на нашия сън. Кървавият лен. Дъбът, чиито корени са се впили в човешки тела.

Страхуваме се. И се заблуждаваме, че войната е спряла. Отминала, далечна от нашия свят. Тя не е истинска, тя е в телевизора, който стои включен, докато меся тесто за децата си …

А и какво мога да направя аз? Това е далеч… Това е много далеч… В непознати, далечни страни…

Всъщност къде е войната?

Питаме се; съмнително се опитваме се да си спомним, решейки косите на децата си.

Всъщност къде е войната?

Питаме се един друг, докато пръскат лицата ни с кръв.

Къде е войната?

Изгладнели нареждаме хляба, палим свещта на заблудата и осветяваме очите на децата си.

И ако се вгледаме внимателно в зениците им, ще открием, че войната никак не е далеч.

Защото се води в очите им.

Романът „Пеперудите“, Радослав Гизгинджиев

 

Повече от дейността и творчеството на Радослав Гизгинджиев, можете да видите тук:
https://www.facebook.com/RadoslavGizgindzhiev/?fref=ts
https://sites.google.com/site/vremezaztvanaprizraci/