Казвам се Георги Петков, занимавам се с графичен дизайн като професия, но като образование съм завършил философия (PhD, хоноруван асистент по Академично писане в СУ). Развличам се като хоби с писане на литератури. Основно на проза, понякога на поезия: сатирична, сантиментално-сериозна или сатирично-еротическа (софт-поетика). Изкушен съм от писането на кино анализи и театрална критика в стилистиката на субективния реализъм и от различни „други“ на съвременността жанрове. Скоро предстои да излезе първият ми роман „Ръката на Мария“.

Повече творби на Георги Петков, можете да прочетете тук:
https://georgipetkov.wordpress.com

 

„Думи срещат думите – ръцете ги докосват“

Какво повече и къде по-далеч
от където заминахме – върнахме се.
По-бедни, богати, нецялостни.
Каквото има – има да тече.
Ще повярваш ли?
На бисери от лъчи светлина в сенките,
На най-преходното от преходните?
Така ли е в човека?
Реки ли сме?
Риби ли сме?
Извори ли сме?
Посоки ли имаме?
Сърце ли имаме?
Храна ли нямаме.
Тяло. – Душа ли?
Извори – Начала.
Краища, брегове и отвъд-тях.
Дишам толкова много кислород,
с камъните си
а е така малко пространството.
Няма те тук.
Там някъде.
Аз и ти се обичаме.

 

„Когато мен“

Когато мен ме има ти не си,
когато ти си тук съм другаде –
ще ме харесваш вчера като минало
ще те желая утре като тръгнеш.
Следи по ненаписан лист
хартия, от невидяно в огледалото
очакване,по устните след среща
на прибиране, от страх за нещо често
изсънувано.
Настъпваме едни и същи пътища, в различно време,
но без да – или знаем го, но тайно –
самите ние сме си обстоятелства.

 

НЯКОГА ЮЛИ
Такива са ми били годините,
понякога теб, понякога юли –
все бъркам човека и времето,
знаеш.

Толкова вечност си отиде без време,
времето си отиде без човек,
човекът си отиде без вечност,

и ето, че пристигнал при себе си,
без да е извървял нито-една-крачка-по-напред,
разположен върху чак-толкова-много-свобода,
която е основанието на волята и стремежът към щастие,
по Аристотел,
той не може,
вечността да върне в човека,
човекът във времето,
времето отново да разпознае…
– понякога теб, понякога юли,
все бъркам сезоните,
знаеш.
сякаш е само един,
сякаш си ти.

 
КЪСНО ЛЯТО
късно
лято дай ми:
синьото си, за да виждам
вълните ти, за да подишам
безбрежието – за да вярвам
изгреви – да се надявам
пътища ти – за да се върна
звездите ти – за да се влюбя
останките – за да остана
каквото е било студени перли в мен
да бъде топъл пясък.

ВСЕКИ МОЖЕ ДА РИСУВА
Седя на пейка в парка.
Слънцето, вятърът и сенките миришат на море.
Цветята и отблясъците по листата са точки на споделимост, които обграждат в кръгове интимния свят. Като гравитационен радиус и като свещ. Така слънце и вятър, звездите, дъждът вали за двама.
Всеки може да рисува. Всеки може да е двама.
В спектъра на близостта започва и тръгва едно или две отсъствия,
появява се пространство и разстояние.
Силният цвят прави рисунката меланхолична.
Далеч в морето преминава кораб. Под сянката на парка Милев малки цветя, вятърът, горещината и прохладата ми напомнят на море.
Синьо лято.
Началото на лятото.
Всеки може да рисува. Само ти. Само аз.
В очите ми плуват твоите кораби и се развяват белите ти ризи.
Такива, каквито сутрин има само най-специалната жена, с която е по-вярно, че заедно сте сънени, отколкото че сте спали заедно.
Ти си жена, дете, стих, песен и вятър.
Всеки може да нарисува вятъра.
Само аз. Само ти.