Петър Петров е роден на 6 декември 1978 г. в град Враца. Възпитаник на ПМГ “Акад. Иван Ценов”. Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Учи публична реч в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на стихосбирките “Пин код: Лукчета” (2004), “Без упойка” (2013) и “Твърде лично” (2015).

 

***

Тя е преситена от гласове,
образи и сенки на думи.

От прегръдката
на миналото.
Жадува шепота на хоризонта.
Нови изгреви и залези жадува.

И пръска мека светлина.
По мен и теб, и него, нея…

Тя просто те изпълва
с предчувствие за безкрая.

С тих поглед ти прокарва път
през най-упоритото безпътие.

Разбираш я и от половин дума.
Без да владееш езика на тялото.

За нея нямаш право да напишеш
и едно бездарно стихотворение.

Нямаш право.
Нямаш.

 

***

Завиждам на утрото, което
наднича сутрин през прозореца ти.

Завиждам на въздуха около теб,
който разместваш още на събуждане
само с лекото потрепване на клепачите.

Завиждам на кислорода, който поемаш
още с първото си дълбоко вдишване за деня.

Завиждам на пръстите ти,
които прокарваш през косите си
малко преди да се разсъни тялото.

Завиждам на водата в събраните ти шепи,
която плискаш върху твоето все още негримирано лице.

Завиждам на бялата ти рокля на червени рози,
която полепва плътно, сякаш охранява здраво твоето сърце.

Завиждам на всички погледи и гласове,
които ще те пресрещнат случайно
още на излизане.

Завиждам на тротоарите,
по които тялото ти ще хвърля сянка,
за да остави неразгадаеми отпечатъци.

Завиждам на капките дъжд,
които имат шанса да те намокрят до кости,
ако се разхождаш навън през август две и петнайста.

Завиждам на всички сгради, стаи и врати,
през които влизаш и излизаш, влизаш и излизаш…

Завиждам на всичко,
което умееш само с намигване
да превърнеш в успешен клип на вечността.

Завиждам дори и на онзи,
който ще прочете на един дъх този стих
на някой друг, който не го е чел никога.

Признавам си,
няма как да скрия в чекмедже
това поникнало стихотворение от небе.

Няма.

 

***

Обещах си
да не пиша повече поезия някъде в началото на септември.
И поезията ми обеща да не ме разпространява някъде наоколо.
Но само през нея мога да поема глътка въздух.
Само през нея, само през нея…

Мога да поема пълна отговорност, че съществувам само пред нея.
Да изкрещя умората си. Да небостържа, да небостържа…
И да не ми личи.

Само пред нея мога да застана на два крака, на четири очи…
По оголен нерв… По сянка… По многоточие… Или без…

Обещах си
да не пиша повече поезия някъде в началото на септември.
Но само пред нея мога да поема пълна отговорност за всяка дума,
за всяко междуредие, за всяко безобразие…
И да не ми личи.

Само през нея мога да разпръсна тичинков прашец някъде наоколо.
Да се скрия пред очите на всички. Да се скрия от себе си дори.
Да отвикна от този свят. Да отвикна от страха…
Само през нея, само през нея…

Само през поезията мога да поискам прошка. Или да се потроша.
Да нямам тяло. Да не ям. Да съм ням…
И да не ми личи.

Само през поезията мога да се откажа от писането
и да не си спазя обещанието да не пиша никога повече.

Мога да се изгубя и да се намеря само през нея.
Само през нея мога да издам всичките си тайни.

Да изгоря всичките си чернови мога
само пред нея, само пред нея…

И няма значение
дали името й започва с първата буква от азбуката,
нито дали завършва с последната буква от азбуката.

 

 

***

За това стихотворение
ключ имаш само ти.

Можеш да влизаш и излизаш от него
по всяко време на денонощието.

В това стихотворение можеш да се криеш
от всичко и всички, от себе си дори.

Това стихотворение е твърде лично.
Не се чете на глас. Не се разпространява.

Това стихотворение е извън литературата.
Няма нищо общо с нея. Нищо общо с общото.

Това стихотворение
е моят пореден неуспешен опит
да се откажа от поезията завинаги.

 

 

***

Нали знаеш, искам да напусна този свят преди теб,
за да запазя две места в най-забутаното кафене на вселената.

Там, където няма да има и помен от биографията на телата ни.
Там, където няма да има и помен от белези и пропуснати залези.

Далеч от хорските очи.
Далеч и от очите на бог дори.

Нали знаеш, искам да напуснеш след мен този свят,
за да имам време да спра времето по своя си начин.

 

Нали знаеш, там няма да имаме думи,
нито устни, нито очи, нито уши,
нито ръце, нито лице,
нито сърце, което
бързо да тупти.

Нали знаеш,
искам да напусна преди теб този свят,
да запазя две места в най-забутаното кафене на вселената,
и да те обичам, да те обичам, да те обичам свободно и ненаситно.
По своя си начин.