“Ако не знаеш – ще те научим,
ако не можеш – ще ти покажем,
ако не искаш – ще те принудим!”
1. Всички носим на раменете си
своите лични бунтове
/срещу самите себе си/
и говорим на неразбрани езици
в които думите са без значение
защото никой никого не слуша
Did you say something?…
2. Всички сме предатели /малко или много/
защото винаги си вярваме
а формата е просто за привидност
Абсолютната невъзможност да се изпълняват обещания
които просто не можеш да не дадеш
захранва илюзиите като perpetuum mobile-
гаранция че не изпускаме черпакa
за кладенеца на нещастието
3. Можем да маршируваме само напред
дори ако това означава въртене в кръг
и ако правилната крачка е една
но е назад
не бихме я изминали за нищо на света
И да- ще изгорим на собствените си клади
запалени от нашите свещи
подхранени от личните ни молитви
за едно бъдеще
с което не можем да се справим
4. Така е- във всичко има прекалено много смисъл
създаден от самите нас
но липсващ в същността на нещата
/pardon/
ние сме хората
които забраниха евтаназията
но разрешиха убийствата
5. Бомбите със закъснител
закъсняват
защото точният момент във който
пръстите са побелели от очакване
е миг преди да разбереш
колко е безмислено
а след това да се свлечеш от себе си на тласъци
в пулсациите на поредното защо
е точно толкова естествено
колкото и изтреблението на Тутси
6. Събуждаме се всяка сутрин
с лицемерие изпипано до степен на перфектност
така де, човекът в огледалото
не е извършил престъпления
/срещу човечеството/
и малките ни светове се състоят извън
всичко което е прекалено сложно
за обясняване
7. Гневът е най-добрата форма за изразяване
/и прикриване/
на всякакъв род чувства
а понятието “отговорност”
е създадено единствено и само
за да го оправдава
в моментите в които прекрачи границите
на самоунищожителността
/welcome to the real world/
8. Черната дупка на отговора
разяжда чудесно изгладените ни мозъци
несвикнали с понятието безкрайност
а всъщност всички знаем
че безумието на Каин се предава генетично
и понеже се раждаме слепи ще се удавим в истината
/затънали в нея до очи/
но никога няма да спрем да се избиваме
за да не си признаем…
когато съм аспирин
опаковам очите си в целофан
на квадратчета
през който светът изглежда разграфен
съвсем картографски
без нито едно бяло поле за да се почувствам
Колумб
и завързвам станиол в стиропор в междупръстията си
на надмачтеното си междукрачие
и мъждукаща
като
лицето на Медуза Горгона
плувам по повърхността на морето
полирано от накъсано дишане
туптящите сейши на нежност високи до
устните на ангели реи
и очакване да задоволя болката на поне една акула
затворена в трюм от немилостивата кралица и верен
до безумие капитан
който бавно отрязва пипалата на октоподите и в пет без пет
сервира типичен английски чай и пай с мандарини
под прозорец от зелени луни
и гладния поглед на кожата недоцелувана никога
в едно изречение
скъпа моя
моя скъпа
без
болезнена
знаеш ли колко много има в надвисналото мълчание
