Аксиния Михайлова – първи поет на месеца в Столична библиотека

Тя е носител на най-престижната годишна награда за поезия във Франция „Гийом Аполинер“ и с нея започва нова инициатива на Столична библиотека – „Поет на месеца”, която цели да насочи вниманието към значими съвременни български поети, получили признание в чужбина, но като че ли недостатъчно популярни у нас. През целия октомври читателите ще могат да се запознаят с авторските книги на Аксиния, както и с нейните преводи на френска, литовска и латвийска поезия, които са на разположение, изложени във витрини на втория етаж в отдел „Обслужване”. Самата авторка ще чете свои стихове и ще бъде представена от проф. Михаил Неделчев и д-р Людмила Балабанова на 19 октомври (сряда) от 18:30 ч. в клуба на библиотеката. Входът е свободен, а идеята е представянето да прерасне в дискусия. Ще има също книги и автографи.

Аксиния Михайлова е автор на 6 поетични книги на български език: Тревите на съня (1994), Луна в празен вагон (2004), Три сезона (2005), Най-ниската част на небето (2008), номинирана за  националните литературни награди „Иван Николов“ и „Христо Фотев“, Разкопчаване на тялото  (Изд. „Жанет 45“, 2011), номинирана за наградата „Иван Николов“, удостоена с националните литературни награди „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“ през 2012 г.,  Смяна на огледалата (Изд. „Жанет 45“, 2015), удостоена с националната награда „Иван Николов“ за най-добра поетична книга за 2015 г. Има три публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски език и италиански език: Опитомяване / Krotenie, Edicia Viachlasne LIC, Братислава (2006), В очакване на вятъра, Нова култура, Кайро (2013), Nel delta del mondo / В делтата на света, изд. Kolibris, (2016). Нейни стихове са печатани в различни литературни списания, вестници, антологии и литературни сайтове в България и чужбина. Публикувани са в Канада, САЩ, Колумбия, Австралия, Англия, Франция, Белгия, Фландрия, Италия, Испания, Румъния, Молдова, Словакия, Словения, Чехия, Сърбия, Унгария, Хърватска, Македония, Гърция, Турция, Литва, Латвия, Египет, Япония, Китай. Съставител и преводач на Антология на съвременната литовска поезия, (ФБЛ, 2007), Антология на съвременната латвийска поезия (ФБЛ, 2008), както и на повече от тридесет книги с поезия и проза.

Носител на множество награди от литературни конкурси у нас и в чужбина и на национални и международни литературни награди за поезия и превод: Годишната награда на Съюза на литовските писатели за стихосбирката Необикновено е да си жив на Марцелиюс Мартинайтис (2009),  наградата на името на латвийския поет Александър Чакс за публикувания на български език сборник с избрани стихове на поета Огледала на въображението (2009) и на най-високото отличие на Република Латвия Рицар на Ордена на Трите звезди. През ноември 2014 г. френската ѝ книга Ciel à perdre / Небе за изгубване (изд. Галимар, 2014) е удостоена с най-престижната годишна награда за поезия във Франция “Гийом Аполинер 2014“.

Член на Българския П.Е.Н.-център, Съюз на преводачите в България и Сдружение на българските писатели. Живее и работи в София.

Поезията и аз – динамично и игриво, танцуват сюжети за любов, чувства, тъга, болка, плач, самота. Поезията и аз, дали не е скромност на душата, но богата.Ще оставя празни точки за читателите… нека те да са следващите писатели…

Разлистени кадри…
на персонажи за персони,
в рамки от листи… корици
за луксозни бюлетини, всичко
това в окован преход… Нима,
това е величие или недостатък…?
Сякаш твоите или моите очи говорят
и за удобство в опаковки декорираме
същността си… Лъжа е, не е за нас,
думите приглушени от разминаващи се
хороводи и някъде там танцуват марионетки за
празник, на улица далечна. Кукловод и сам е
след танц, и в ръка той държи последния конец…
на земята изхвърлен, за игра на децата се превърна.

***

Да се погрижи
съдбата…
с нейните дрехи
да ме облече…
не ще вятъра
да пронизва
през душата…
чувам неговия вик,
а листата се разтичаха…
играят своя танц…
навсякъде, из улички
и малки площади…
така рисува есента
оранжеви цветове,
преди да се разлеят
от дъжда… преспива
тази идилия… да разберем
себе си… но защо ли…

***

И аз не искам да питам…
Нахално ще бъде… може би…
и втурвам се под този подслон…
отново да се скрия от дъжда…
а хората не ги е страх с чадър
в едната ръка… но хладния вятър
поклаща клоните на съдбата…
а дали ще се счупи някой клон, за да
види света другата гримаса на съдбата…
ех, тази съдба… защо нея…
но нека да не спирам да вървя…
и така стъпките по паважа…
чуват се от други, минаващи
лица… наведени лица или усмивки,
бяха смесени емоции, като символиката
на щастието и тъгата в театъра… други го
наричат сълза и смях, но може би
сълзи от щастие или смях, за да проглуша
гласа си… в мълчание разминавам се
с различните лица… и продължавам да
вървя… къде и защо?
Погледнах към прозореца
преди да каже слънцето
„лека нощ”, една гола
душа… красива, приела
себе си, различна от другата
голота… на еротиката…

***

Тук света е различен, но се разбира
със слепи очи, кое е ценно – душата
или самото тяло като еротика на други
витрини… желания и копнежи…
задоволени приключения…
без срам, докато нощта е в нейната си
сила да преспива деня… но Луната
тя не спи нощес… гледа всичко,
от високо… всичко… а ние…
от ниско, но сме на високо,
грешка…

***

И отмина тази гледка
към прозореца…
сведох глава и продължих…
А дали това желание имаше
живец в нейната душа…
не усетих, но тя със сигурност…
сълза може би в съзнанието
й капна…

***

Луната не спи нощес…
Тя продължава да вижда от високо…
Дори непрестанната тишина
на отминаващите нощи, Луната
не помръдва, а заспива без никой
да забележи, на кому му е потрябвало
да я погледне, та нали тук всичко е светло,
нареждат се жълтите светещи прозорци,
като подредба на шах, редувани с черни
пространства – там е любопитното,
за което „досадната” тишина вкопчила
съня на непознати съдби… спят своя сън…
в едно друго измерение, различно, пречупено,
но за секунди отшумява… неусетно докато
спиш, съня вече не е в съзнанието… но
паметта играе своята роля – да помни, забравя,
понякога може и да забрави всичко… от детските години
до този миг… а след него… с надеждата да започнем
новото начало… Любопитно ще бъде кое е това
начало за кого и защо… Нали това е смисъла….
Ново начало с кратки фрагменти… Като забележителност
на исторически подвиг на човешката комедия…
да изиграе отначало този спектакъл… Светлините
на залата не са така силни, както небето през деня, а
слънцето игриво дирижира с лъчи дневните панорами…

***

(I)

Притихнали морета…
Ти, със светлина прегърна
първия плач на дете, остана
при мен, сред вълни и бури
да прогонят онзи реквием,
който убива съществуването –
една човешка душа и Ти…

Ода за реквием и танци
разказваш… Ти остана
сама, гласа ти тих, очи
на дете, усмивка на луна,
лекуваш мрака със светлина,
болката с целувка…

Ти и една човешка душа,
остани, моля те… Колко лета
и зиме, редуват се, в цикъл
затворени очи говорят…

(II)

Зная защо е воля да бъде.
Няма да поканя съдбата…
В шепи кал и сълзи… разхвърлям
със затворени очи семената
на мълчание, зная защо е воля да бъде…

Ти погледна зад теб
света с мир, когато аз си
тръгнах, за да видя теб…
Когато съдбата подари цветя
на стъклени хора…

***

Ти, озари със светлина
първите капки детски
сълзи, изплакали за душите…
Ти, в длани стискаш силно
кал и вода… живот сътвори с толкова
отронени рани прободни…

Ти, озари със светлина
първата нощ, деня не зная
дали ще посрещна…
тук съм… да прочета
тихи гласове… с плач мълчат
тихите морета, пробиват земята,
в грохот сковава тази зима…
да бъде посято семе…

Остана последната
троха пръст и капка сълза –
да бъде земя за всички ни, вода
за живот, живот за всички ни…
достатъчно ми е това, което
душата раздава, не зная дали
деня ще посрещна утре…

***

Ще постоя във
време, в което
сезоните не се
сливат когато
се разминават,
а ще остана да
погледна
само едно
лице…

***

– Почакай… Мълчанието ли са думите ти?
– Не! Времето не е това, което искаме, за да бъдем ние… А различно остава след нас… Не чувам никакво мълчание на думи…
Мълчи душата ми, а шуми единствено морето в този миг… Тръгвам си… сама, за да посрещна различните залези… Но не и да чуя мълчанието на думите… Не искам да кажа сбогом, защото това не е край, а друга среща…

Петя Александрова е родена в Ямбол, но израства и учи в Сливен. Завършва висше образование във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология”. Работи като редактор във в. “Труд”, сп. “Родна реч”, в. “Жена”, сп. “Еволюция” и др.

Петя Александрова е автор на 27 книги, главно за деца, някои от които са със стихове, други – с приказки в проза. В нейното творчество има книга-анкета със Станка Пенчева, юношеска повест, куклена пиеса, сценарии за анимационни филми, стихосбирки с любовна поезия и с публицистика. Напоследък пробва перото си в късия разказ. Най-новата й книга „България в потури, но с цилиндър“ (изд. „Хермес“, 2016 г.) й спечели нови читатели, любители на този жанр – къси исторически разкази или портретни скици на известни личности от началото на миналия век, освежени от един днешен, женски, шеговито-ироничен анализ. Стихотворения на Петя Александрова за деца се използват в учебниците на учениците от І-ІV клас.

 
ОЧАКВАНЕ

И защо ми се струва, защо ми се струва,
че по зимному вятърът свирка надува,
че пробляскват по локвите люспици лед…
И не ми се услажда дори чаят със мед.
Хайде, нещо кажи, намери му колая.
Утеши ме със факти, които не зная –
как по обед отново ще е пек, мараня,
(а това за леда си е чиста сплетня),
как си чел, че от слънцето идват такива,
чудновати идеи и безсъница дива,
как медът в магазина е за жалост менте –
няма как да се чувствам от него добре…
Препоръчай ми хапче магнезий и още –
топло мляко да пия в лунните нощи…
Припомни ми през смях разни случки, в които
е било в пъти повече мразовито,
а сме ходили боси и голи… щастливи…
Като фавни също… И като самодиви…

Да, разбирам те: бързаш, за друг път остава.
Все пак слагай си шала, студът наближава.

 
ПАМЕТ

Бе есен, но листата напук и на инат
не искаха да сменят зеления си цвят.
И ярко взелениха пейзажа вледенен.
А той ми каза кратко: “Ти забрави за мен!”

Пътувах и не виждах от сълзи и тъга.
А вън течеше бистра, обрасла в клек река.
И гъски, и кокошки, и дядо със калпак,
и тънички брезички, и босоног хлапак

минаваха на пръсти край мене в този ден,
във който той ми каза: “Ти забрави за мен!”
Да го забравя? Как? Унасях се за миг,
а после се събуждах от своя собствен вик…

И тъй, с години виках… додето онемях…
Той самотува още. И аз сама старях.
Но мъчи ме понякога копнеж неутолен –
да чуя пак гласа му: „Ти забрави за мен!“

 
ХХХ

Моят мил е толкова слаб,
че моите сребърни гривни са му широки.
През тънката бяла кожа виждам
как приижда гореща кръвта,
как избухват за кратко
фойервергите на смеха му,
как подскачат врабците на думите,
как приближава желанието
като висока синя вълна…
“Толкова слаб,
никой не би поискал
да те открадне от мен…”,
му казах веднъж на шега,
но изреченото заседна в гърлото ми
подобно бодливо кестенче.
Защото се сетих:
има такава крадла
и тя отмъква тъкмо тези –
слабите и прозрачните,
избелели на сгъвките…
И нейните гривни, проклета да е!,
стават на всички китки.

ХХХ

Не отивай далеч, мили мой, не отивай далеч.
Застуди се и локвите цели са в глеч.
Сутрин духа. Напомням ти – слагай си шала!
Замижала дори пак те виждам в мъглицата бяла –
как пристъпваш несигурно, как се взираш в трамвая,
как стърчи от сакото ти на вестника края…
Не, не бива, не искам да се отдалечаваш.
Ето, пак се закашля, а сняг се задава.
Стой наблизо. Да чувам и насън, в тишината:
полугласно четеш, отгръщаш листата…
Тези ледени пръсти дай да стопля със длани.
Не се дърпай така, кой ни обръща внимание!
Двама възрастни в спречкване на моста в средата.
Не отивай, любими, НЕ ОТТАТЪК реката!
Ако няма как, ако не можеш да го отложиш,
чакай малко, само шлифера да си сложа…

 
Очакване

Твоят глас – чист и вкусен като маслина сред зъбите.
Твоят глас – плътен, кръгъл: ябълка, брулната с клона.
Твоят глас – нежен въздух, който отвътре ме къпе.
Твоят глас – лято, ваканция, петък следобед…

Аз към каторжник, комуто изтича срокът –
още ден, още час, дишам с последни усилия.
На най-крехкото стъбълце се крепи животът ми:
твоят глас…Твоят глас, който трябва да ме повика.

 
ХХХ

Сключвам обръч край теб. Ти сега ли разбра?
Не от днес, не от вчера – откога, откога…
Вълчи ями копах, плет издигнах бодлив –
тази стръв ме обсеби…Този лов е красив.
Колко нощи прекарах във кроежи – не знам.
Как мечтаех да дойдеш невхомотен, а сам.
От целувката първа в оня късен април
хвърлям мрежи по теб от невидим акрил,
по следите ти дýша, над дома ти кръжа,
като паяка в ъгъла – във съня ти лежа…
И какво? Уморих се. Отмалях от копнеж.
Дивеч мой, конче с несресана грива – беж!
Че додето те впримчвах със ръце и бедра,
аз попаднах във прангите, ти – на свобода!
И защо ли, кажи ми, едва оня ден
ти ми каза: ”Престани с този обръч край мен!”

 
XХХ

Да, любов. Да, дори когато си глуха и няма.
Да, дори когато рушиш и олтара, и храма.
Да, когато – болна, остаряла, ревнива –
с кал ме удряш или с камшик от коприва.
Да – и в дни на умора, невяра, несрета.
Да! – ти казвам, дори да крещя “Проклета да си!”
Даже всичко когато гасне, рухва, изтича –
и тогава няма да чуеш НЕ да изричам…
Да, любов. Без глас и без дъх, на края на друма,
Да! – кажù, когато последното ДА ти издумам…

Почина троянският поет Ивайло Иванов!

Поклон пред паметта му!

“Здравейте! Казвам се Ивайло Иванов и съм роден във вече далечната 1972 г. в планинския и по своему уютен и закътан град Троян. В него живея и понастоящем. Подобно Емили Дикинсън от Амхърст и Биньо Иванов от Кюстендил, не смятам, че е необходимо осезаемо, физически да се преместваш някъде, за да те знаят хората – достатъчно е и задочното доверие, което чрез публикации си даряваме. Българска фолология завърших през 1996-а във Велико Търново, а след това работих в софийския „Литературен форум” и, пак, в търновското издателство „ПАН – В. Т.” /вече несъществуващо/. Понастоящем съм разпространител на печатни произведения в родния си град. Пиша поезия от малък, някъде от около чевърти клас, при все че дълго време давах дан и на така наречената радиоелектроника, а първите си по-сериозни и професионално издържани стихове написах в първи курс на ВТУ, издадени по-късно под обобщаващото ги заглавие „Очи на дете”. Успял съм също да издам: „Хензел и Гретел” (поема), 1995, „Искри от воденичните ми камъни” (сатири), 1997, „Филологически поеми”, 2005, „Пастирът на мухи”, 2007 и стихосбирките, излезлите в по-ново време „Песен за бащите на прехода”, 2010, „Брачни песни”, 2013 и „Светогорски пътеписи”, 2013. Смятам, че голямата, истински трайната писателска борба е за доверието на читателите, не за славата, при все че и относно славата не бих имал нищо против, ала България понастоящем е организирана така, че тези, които по естетика и вътрешна дълбочина биха могли да имат правото на нея, не я получават. Това обаче не е сериозен проблем. Лично Бог ни нашепва, че е маргинален.”

НОЩНИ ЗАПИСКИ НА ЛЮБОВТА

Тъй деликатно паднал е корниза,
пердето – леко бутнато встрана,
че всяка нощ във стаята ми влиза
едно петно от лунна светлина.

То ляга до самотното ми рамо
(гласът на мойта плът крещи суров!)
и двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.

След туй се плъзга леко и въздиша
със красота, по-нежна от душа.
Не мога с дума аз да го опиша,
не мога с ласка да го утеша.

И дълго, над самотното ми рамо,
трепти лъчът, по-нежен от покров.
И двамата със него знаем само
как мъчи
платоничната любов.

***

Ужасно е! В човека няма никой
или пък сътворен е по стандарт.
„О, милост!“ – аз бих искал да извикам –
„Душата ви е статия в „Стандарт“,

където предвидима, нагла клика –
масонска при това – с плебейски нрав,
на туй, което Бог ще им извика,
ще му доказва колко не е прав,

и тъй нататък… По различен способ
днес наобратно се върти света.
То, сякаш клоун по въже високо
на едноколка в миг над пропастта

педалите върти – и от манежа
не го изпраща никой с поглед плах.
А публиката, тя си е невежа,
към друго зяпа, сред дъски и прах.

***

По-тежка е от болест немотата!…
Това са вкаменени небеса
с парчета мрамор, втъкнати в устата.
Небе ­- надгробна плоча за гласа!

Това е мидата, която се разтваря
веднъж на сто години ­ и бои се
да изнесе от своите хамбари
пшеничното зрънце на своя бисер.

Аз ще избродя тъмните ѝ зали ­-
дано не ослепея в тоя мрак! ­-
и яхнал оня сетен лъч на залеза,
ще се извия да погледам как

страхът ми ­- бучка лед ­- се разтопява
и струйките му, бистри като смях,
градините на мисълта ми напояват
и образи разпукват цвят след цвят!…

от “Нов сън за щастие”

 
КРАЙ ЗАЛИВА НА СИНЯТА ТИ РОКЛЯ

Когато ти, от гняв или обида,
обърнеш се за миг със гръб към мене,
и роклята ти, ласкава, разкрие
на раменете профила овален,
тогава, мила моя, ах, тогава
с томителна небрежност осъзнавам
как ширва се гърбът пред моя поглед,
изрязан като делтата на залив!…

И в този залив плуват параходи!…
Удавници крещят последно „Сбогом!”…
Крушенци хвърлят сетните си думи
в бутилка и поемат към небето.
На устните ми ладията лека
се носи по гърба на тоя залив,
и пее сред вълните, и ликува
под ветрове, щастливо зашумяли
сред смуглите тръстиките на косите ти!…

Когато ти простиш ми, и извърнеш
към моя бряг лицето си красиво,
тогава в миг червени ти устни,
над хоризонта светъл на ума ми,
печално се накланят като залез!…

И аз до кръст нагазвам във водата,
сред делтата, от залеза червена.
Потръпвам в рязка хлад! И в миг заплувам!…
И бавно тръгвам аз към своя залез!…

С едната длан загребвам песъчинки,
със другата, звезди и раковини!…
И плувам цяла нощ към заревото си,
и приближава залезът към мен,
тъй както Гилгамеш, подир живота си,
към Изгрева на Следващия ден!…

 
12000

И тази нощ, сред бездните на мрака,
аз плувам сред звезди и раковни
и със ръка на „мишката” писукам,
и търся близки и познати хора.

Тъй, сякаш съм радист на някой кораб,
към Нови светове в нощта заплувал,
и буря над главите ни бушува,
и бордът му ударен е от айсберг,
и пътниците в лодките са вече,
единствен аз, на борда му останал,
със морза на писукащата мишка
изпращам свойте „sos”-сигнали.

Или пък, сякаш съм японското момиче,
с години приковано в свойта стая
от лъчевата болест нелечима
след ядрения взрив над Хирошима,
комуто казали, че то ще оздравее,
едва когато пусне във простора,
сред бездната под своя чист прозорец,

12 000
сребристи лястовици от хартия.

Пореден стих изписвам на листа си
и сгъвам го във лястовица бяла.
Те, строфите ми, затова са къси
и със криле, потрепващи в премала.

И виждам ги, от детския си кът,
как в свода на флотилии летят,
минават с клина бял над океана,
над острови, обсипани със пяна,
със перли и със кремъчета остри,
и стигат пред Престола тих на Господ.

А Господ зад бюрото пише ничком,
с глава, под нимба златен засияла,
а после сгъва лист, подобно птичка –
хартиен зов и лястовица бяла,
побрала скръб и мъка настояща –
и със замах безмерен я запраща
от своя стар престол на Саваот
към бездните на моя млад живот.

И сутрин на перваза си, под свода,
като моряк, по чудо оцелял,
аз виждам, под небесна изнемога,
как тихо каца птицата на Бога,
под формата на гълъб, нежно бял,
и носи ми във човчицата своя
не стих, записан в траурна жалейка,
а клонче от надеждата на Твоя
живот, побран в маслинената вейка.