ПО ПАУЛИ И НЕ СЪВСЕМ от Нели Лишковска

за поетичната книга „Утаяване на естеството” на Венцислав Василев, изд.”Жанет 45”,2016г.

Принципът на Паули, известен  като „принцип на забраната”, гласи че за две частици от един и същ вид (напр. два електрона), е забранено да заемат едно и също състояние. Единствено за фотоните – частиците на светлината – няма такова ограничение.

Почитател съм на изкуството и особено на поезията, защото винаги ми се е струвало, че за нея не важат никакви „принципи на забраната”. Поезията може да бъде каквато си иска, където си иска и както си иска.

Спомних си за Паули, четейки стиховете на Венцислав Василев от новата му поетична книга „Утаяване на естеството”. Някой по-наблюдателен читател ще се опита да ме опровергае. Ще посочи факта, че формата на тези стихове изисква и се движи по строго установени правила. Класическият стих не търпи структурни волности и далеч не прави „каквото си иска”. Това ще бъде вярно, разбира се.Но няма да е основният белег и разпознавателна характеристика, които откривам аз в поетиката на този съвременен български автор. Дори самият В.Василев подчертава в „Съмедитация”:

…Освобождавам битието си

от задължението – да е.

Но само „битието” ли? Може би има още нещо?

Личният ми поглед е доста по-различен от този на „наблюдателния читател”. Тръгвайки по утвърдените пътеки, поетът неусетно започва да събира в изписаните редове всичко онова, което среща по пътя на мисълта и чувството. Нуждата от позната опора и разпознаваема парадигма в началото на пътя не изключва приемането на новото и странното. Емоцията позволява да бъде изказана по много начини и във всякакви форми. А това носи особен вид умиротворение. Душевно спокойствие и уют:

…Захвърлям всичко.Но в молитва

копнея да се наградя

с уюта, който съм изпитвал

далеч преди да се родя.

„В джобовете на настоящето”

Познанието не внушава страх или разочарование, а покой.Някаква едва прикрита радост, че нищо не започва и свършва с човека. Неговото съществуване е само „проводник” на нещо друго – много по-голямо и по-важно от самия него.

…Животът свършва всеки миг,

тъй както всеки миг започва.

„От другата страна на циферблата”

Съзнанието за всеки миг като ценност, която се ражда и умира едновременно и постояннно, диктува и отношението към настоящето.”Сега”, което е и реалност, и илюзия.

…Единствено тази Реалност е моя и твоя…

„заЕдно”

И тук:

…Пълно е с действителности.Пълно.

Но сега са някак надалеч…

„Проход”

Уютът от „В джобовете на настоящето” присъства почти във всяко стихотворение от „Утаяване на естеството”. Може да бъде открит в „Пижама на звездички” (…Събличам всечки светове от себе си/ и не обличам/ началото след тях…). И в „Живот с обратна разписка” (…Ще разплетем онези възли -/ да вържем стих.От теб до мен…). Имплицидно е и внушението за уют в „Клапа”:

Еднакво сме обречени на тлен,

но всеки по различен начин чезне…

И разбира се – в „Отражения”, където директно се посочва същото това настроение:

…Отвъд земи и небеса

едно спокойствие почива…

За мен по-подходящото наричане на цялата книга би било „Уютът на естеството”. Но тъй като (според Паули) една и съща книга не може да има две заглавия, приветствам и онова, което е избрал автора за своята поезия.Въпреки че за поезията, както вече изяснихме(в случая с фотоните), подобно ограничение не съществува. Тя винаги ще прекрачва всички граници и всякакви „принципи на забраната”, защото именно това е нейната същност и то е коренът, който я прави това, което е.

ПО  ВЪЛНИТЕ  НА  НАДЕЖДАТА

от Нели Лишковска

за поетичната книга „Зад вратата на мансардата” на Ивета Данаилова, изд.”Потайниче”, 2016г.

Ивета Данаилова

Въпреки „градското” си заглавие, в тази книга няма врати, мансарди или подобни разпознаваеми елементи от това пространство. Те се явяват само от време на време, при това – с подчертано метафорична функция. Фокусът на поетичния интерес на Ивета Данаилова е зает от нещо друго.Това е мотивът за водата  във всичките му възможни форми, превъплъщения и смисли. Налице е цялата гама от проекции на този образ – от росата и тихия ромон на извора до буреносните порои и ледени капчуци. Дъждът често  се среща като стилистична фигура и като структурен похват, около който се завихрят цяла поредица от емоционални преживявания.

…Потеглила към долната земя,

обърната страна на рая,

да ни спаси, да отнесе калта

със приливни вълни

небето

овързала с въжета самота…

„Сто години дъжд”

Образът на дъжда поставя смислови акценти и се проектира върху обекти като музиката („Concerto”), аромата на лавандула („По вътрешния коридор”),визуална картина(„Някога в едно дъждовно лято”) или лед („Зимата остана по капчук…”).

Освен всичко останало, този образ може да наложи и засили не само естетическите възприятия на читателя, но и да внуши дълбоко психологически преживявания.Като подсъзнателния страх от  скритото, тайнственото, престъпното.

…и влагата на застоялите подземия

където трупаш

дребните си подли прегрешения…

„В матрицата”

На другия полюс е приказното и фантастичните трансформации на водата.Сянката на нейното присъствие се открива в „Следствие”, „Прошепнато от една раковина”, „Островът”. Мъглата също е част от този мотив за дъжда.В нея се съсредоточава погледа.Той търси, опитва се да узнае.Неясен е, но присъстващ със звука на „глухи чанове”:

…Сутрешният дъжд,

останал да се стича по тревата,

се отронва като глухи чанове…

„Дрямката на овчаря”

Особен момент е липсата на субстанцията Н2О в целия цикъл „Паралелни светове”.В космическия вакуум няма вода. Пространството на черните дупки и антиматерията предполагат други същности. Но тук „водният дух” съществува като повей, шепот или далечно ехо.Ивета Данаилова пак поставя своя символ подобно белег и сякаш сътворен наново. Думи като „езеро”,”океан”, „реки”, „вълни”, „капка”, „приливи”, „потъвам” и т.н. – пораждат у читателя такива„водни” асоциации, въпреки безвъздушната безкрайност на галактиките.

Това не само насочва вниманието към непрекъснатия ход на времето, но и по някакъв специфичен начин „разтича” пространството. Прави възможно то да се разлее извън границите си и собствените си рамки.Цикълът „Паралелни светове” може да се разглежда още като обобщение на предходните три части в книгата. Едновременно с това е и препратка към следващия, последен цикъл „Изгубени адреси”.

Тук битието е открито и казващо всичко.Без имагинерност и вселенски липси.Появява се образа на пристанището като еманация на  човешкото присъствие и отсъствие.Като симбиоза от двете.

Този град

вместо корен

се е вкопчил в живота

с пристанище…

„Този град…”

Животът като пристанище – от потъването на мечтите до изплуването на надеждата.

Поетичният свят в „Зад вратата на мансардата” на Ивета Данаилова се отличава със своята засилена пейзажност и метафоричност. Изящни стихове, които ще помогнат на читателя да види околния свят с нови очи.Очи, измити в росата на една красива сетивност.