Елеонора Пенева e родена на 7 август 1968 г. в Пловдив.

Пише стихове, разкази, есета, пиеси, детски приказки, публикувани в местни и национални литературни издания.

През 1999 г. излиза стихосбирката й „Вълче хорище“, a през 2015 стихосбирката й “Пейка на покрива”. Лауреат е на национални конкурси в поетичния и есеистичния жанр. Член е на Поетична академия „Добромир Тонев“.

 

 

 ЧЕРВЕНИТЕ ПРАСЕТА

 

А там по билото пасеше голямо стадо
Свини. И бесовете Му се молиха,
казвайки: Прати ни в свините, за да
влезем в тях. Марко гл. 5 стих 11 12

 

Някой ме извика. Не знам, нямам спомен кой точно. Със сигурност човек, когото познавам и му имам доверие. Иначе нямаше да тръгна- не толкова уверено и спокойно, сякаш отивахме на разходка. То не беше и на разходка, защото той дойде и каза: ела да ти покажа нещо. И аз тръгнах с него без да задавам въпроси и без да знам къде отивам. Просто така.

Може да е бил Митко. Той като ми се обади и косата ми сочи тавана, започвам да си тананикам весели мелодии, през цялото време вървя на пръсти с леки пируети. Такава енергия ми идва, че мога да вдигна кола, ама той не дава. Все пак сме на улицата, пък аз съм по весела от обичайното, и това до някъде обезмисля ситуацията. Аз много дрънкам, обаче Митко е в топ десет на най- добрите ми приятелки заедно със Стефчо, разбира се. Те знаят кога съм тъжна, безпарична, с въшки, в смисъл нещата, които не мога да оглася пред широката общественост. Споделяме си невероятни неща, четем стихове, пишем, висим по кафенетата и си мислим, че сме хванали Господ за шлифера. Най- големия номер беше, когато при едно поетично събиране отивам до тоалетна и установявам, че съм неразположена. Връщам се и естествено съобщавам на Митко, той обаче се заиграл с някаква мадама и много лошо прие новината. После коментираме със Стефчо- хубаво де, трябваше ли да отворя онова малкото прозорче, на тоалетната отдушника и да викна, Митко, така и така… Митко се опъва- при това положение право ставам и си тръгвам. Стефчо го увещава- голяма работа, казала ти го пред има няма стотина души, от тях я са чули шейсет осемдесет, я не. От тоя процент на Митко малко му олеква.

Може да е бил, може и да не е. Със сигурност бяхме поне трима или четирима души, но не повече. Вървяхме към някаква полуразрушена сграда. Тя се явяваше част от ансамбъла на десетина порутени къщи. Слязохме по неравни циментови стълби таванът беше нисък и се налагаше да вървим приведени. Странно но долу живееха хора. Направи ми впечатление, че се завиват със стари прокъсани одеяла и юргани. Гледаха ни така, сякаш нямат нищо против, че минаваме. просто искаха да си легнат, защото бяха уморени и някак измъчени. Изглеждаха като сенки под тези жълти лампи, освен това помещението ми се стори доста дълго и тези хора, които се приготвяха да си лягат… изпитвах тъга и неудобство, че се налагаше да ги безпокоим, и някаква необоснована тревога ме принуждаваше да ускоря крачка без да се оглеждам наоколо.

Най- после излязохме. Първото нещо, което забелязах беше небето. Това стана по причина, че гледах нагоре към светлината, защото пак преодолявахме някакви стълби и аз основателно започнах да се опасявам за душевния си комфорт. Бяло небе на удължени спирали, по- скоро приличаше на груба мазилка, слънцето също беше бяло и необичайно голямо. Излязохме на една площадка и изведнъж осъзнах, че сме на друга планета. Въобще не мога да си го обясня, просто го разбрах и точка. Сърцето ми падна в гащите, пулса ми скочи до темето, а колената ми омекнаха, сякаш съм с наколенките на доктор Ливайн. Малко е да кажа, че се изплаших, даже много се паникьосах. На моменти дори не ми стигаше въздухът. Още тогава трябваше да се разкрещя, да се развикам, да ритам, тоест нещата, които най-добре ми се отдават… Трябваше да им тегля майните и да се прибера вкъщи, но тази площадка изскочи толкова неочаквано, че оглупях от изненада и се заковах на място.

Всъщност наоколо не се случваше нищо необичайно, напротив хората изглеждаха също като нас, отиваха нанякъде влизаха- излизаха, само дето дрехите и обстановката бяха от средата на миналия век, а някои от тях носеха пушки.

Е тия с пушките ми дойдоха в повече!

Ние разбира се, се разхождахме. Нали затова бяхме тръгнали. Аз, обаче без да искам видях повече от колкото можех да понеса и вече смятах да си ходим. Но тук правилата бяха други. Явно целта беше да се разхождаме, но аз не разбирах, защо? Тези хора нямаха нужда от калабалък, камо ли от зяпачи. Те просто си бяха там, не разбирах ние какво правим.

Разхождаме се… неможеш да се разхождаш в секретно поделение!

То не било така, виж колко е хубаво… В интерес на истината по едно време вървяхме из някакъв парк с бели стилни къщички и въпреки изобилната зеленина никъде не видях цветя. Нямаше я обичайната котка на прозореца, кучето до вратата, хората, птиците…

Искам да си ходя и това ме принуждава непрекъснато да се въртя пред оня вход, от който дойдохме, но там са хората с пушките и аз разбрах, че няма да стане. Страхувах се, страхът ми идваше от от това да не си засечем погледите. Усещах, че ако ме погледнат в очите веднага ще разберат, че не съм като тях, някой ще ме посочи, ония ще скочат и… спирах да мисля.

Не се притеснявай- утешаваха ме тези които са с мен, вече не знаех с кой съм. Не се притеснявай, не звучи много успокоително… и тази реплика- виж колко е хубаво…направо ме съсипваше. Как да не се отчая човек! Направи ми впечатление, че когато се разхождаме вечер- аман от тия разходки- небето е мастиленосиньо, звездите много едри и даже виждах онези мислени линии, които свързват съзвездията. Небето приличаше на пропукана решетка и това впечатление се подсилваше от факта, че вървяхме край някаква оградна мрежа. Кой знае защо си мислех, че оттатък има поделение, не детска градина например…

Исках да избягам, но по някакъв начин чувствах, че ако не хората с пушките, то онези сенки долу ще ме хванат и ще ме върнат обратно. Не можех да си обясня защо другите не мислят като мен, то не че е задължително но ми се виждаше странно. Не знаех какво да правя. Тези с мен бяха заразително спокойни и аз взех да си давам кураж- няма да се отчайваш, горе главата, бистро гледай…

Баща ми казваше, че човек трябва да си тежи на мястото, че човек тежи толкова, колкото му тежи думата… Но сега тоя човек стъпва като в паници и не може да си събере акъла, камо ли да му се чуе думата. В същото време идва някакъв камион, разтоварват нещо, сигурно взривни материали- какви са тия хора бе! Хем искам да погледна, хем се притеснявам, че и ония ще ме погледнат. Пътуваме в камиона, не знам защо, не знам къде. Тая разходка нещо взе да ме съмнява.

Като малка нищо не разбирах, ей така казваха например, че сме гладни и ядяхме, но аз не бях гладна. Решаваха да спим- лягаме, но на мен не ми се спеше. И сега се получава горе долу същата история и аз съм също толкова невнятна както винаги. Студено е този камион няма отопление, поне един брезент да му бяха метнали. Нищо не разбирам, наистина нищо. Опитва се да вали.

Слизаме пред някакви къщички, всичко става много бързо и онези с пушките започват да викат и да ни избутват към някаква полянка. Падам, ставам и когато ни скупчват на полянката, разбирам, че това било плац а къщичките дървени бараки. Междувременно някакъв започва да чете, чувам си името, чувам и други имена, избутват ни към бараките. Изпадам в тих ужас! Искам да викам или да избягам но усещам, че като насън краката ми омаляват а от гърлото ми не излиза глас.

В бараката е тъмно и студено, миризмата на мухъл и влага още повече засилва усещането за студ. Тези, които бяха с мен ги няма да ги питам сега колко е хубаво. Има един нар всички са струпани на него и за мен няма място. Натъпкани сме като в кокоша гуша, пак не ми стига въздуха. Сигурно сме към трйсет и повече души. Някой се приближава към мен, пита ме как се казвам, говори съвсем тихо- скривам лицето си, не знам, пита защо съм тук- въздишам и не знам.

– Ей, вие там- чувам дрезгав глас от нара придружен с угодническо хихикане- да не гласите заговор, хи- хи, хи- хи- вият хиените около нея- ха ха, ха, ха- дъни оная с дебелия глас. Не мога да мигна, стоя облегната на гредите, цялото ми тяло трепери, не е от студа, знам, че не е. От друга страна се успокоявам- е, вече ме разпознаха.

Представяла съм си земята като обширна поляна с много дъхави цветя и пеперуди…едно хвърчило е опорната ми точка…то търси други хвърчила. Вместо това виждам три мечета седнали пред шарена гаванка и ядат мед- ела, ела- викат ми мечетата, отивам и си топвам лапичката в меда- а майка ви къде е- питам аз, тя идва от потока и носи вода, подава ми ведрото- пийни си- аз пия и хуквам да догоня хвърчилото…

Пак сме строени на онзи плац, пред бараките. Пак четат имена, имена между които и моето. Студ. Непрекъснато говорят за някаква партия, през дума- партията, през две пак- партията. Само се чудя сега ли ще ни застрелят или после. Разправят, че партията била червена бабичка. Ходела като клошарка с една скъсана торба и се правела на призрак…Но когато някой наивник се смилявал над нея и решавал да й даде нещичко или да я подслони за през нощта…тя мигом се превръщала в звяра от апокалипсиса и му изпивала кръвта или мозъка. Най често след това къщите на хората горели, защото казват в торбата си носела пушки, бомби и минохвъргачки. Тя така и не дойде на представлението, но говориха за нея с голямо уважение, наричаха я майка хранителница…Нещо като бащицата Махно.

Раздават по едно канче с помия, ама така вряло и мирише на квас, който успее да го изпие- без да повърне- нали… Следва задължителната реплика- благодарим ти партио, че ни нахрани. Да ви сера на партията и на чудото. Главата ме заболя, честна пионерска. А сега искам да си легна, тия съм ги слушала, слушала…Само, че нещата не винаги стават така както ги шскаш, накратко казано ония продължават да си дърдорят, партията- така, партията- онака, партията- иначе, дрънкат като празна тенекия от сирене. Студ, студ на кутийки, поне по една ракийка да даваха та да ги търпи човек. Започна да ми става ясно, че онези с пушките няма да ни оставят на мира, още по малко да ни изтрепят, преди да сме се осведомили за всички директиви на тази луда партия. Но преди да умра от студ и скука дочувам следната реплика, която много ме развълнува- вие какво си мислите, ние да не сме толкова безсърдечни, че да ви дадем на прасетата… На мен ми щръкна косата и очите ми изскочиха от орбита, за малко да се пренеса в открития космос, но се удрям в онези звездни решетки…И пак се почва какво казва по този въпрос партията и разните им путки майни, да се побърка човек. Настана оживление, защото докато съм бляла междувременно пристигнал някакъв голям шеф, партиен функционер, който нагледно показваше новото лице на партията. Искам да си ходя, но се налага да догледам филма. Та същият, този свали пушката, махна коженото яке, сложи бяла риза, костюм, лъсна чепиците и се усмихна. Бурни аплодисменти, това било исторически момент, браво или мерси на френски…Присъствах на масова екзекуция, от която всички бяха доволни. Бараките изведнъж заприличаха на онези стилни къщички в парка но въпреки изобилната зеленина сега ясно различавам кокошите крака под тях и само чакам баба Яга да се изхили от някъде.