Ладислав Зедник (Ladislav Zedník, 3 май, 1977, Прага) е чешки поет и педагог. Роден е в Прага. Още от дете се интересува от палеонтология. Той е един от създателите и единият от двамата наблюдатели на интерактивния музей „Трилопарк”. Започва да публикува поезия първо в печатни издания от 2003 г. В неговата първа стихосбирка „Градина с ябълкови дръвчета и две кресла” (изд. „Арго”, 2006) е видимо влиянието на поетиката на съвременните словенски автори, както и на Владимир Холан и поетиката на природната лирика от 90-те години на 20-ти век. Втората му стихосбирка „Neosvitly”¹(изд. „Арго”, 2012) отразява атмосферата на магичните хронотопи на пражките Подскали и Вишехрад – „гарата, на която вече не спират влакове” и др. Стиховете създават заедно мит. Последната му стихосбирка засега „Градът-един камък” (изд. „Дауфин”, 2015) черпи вдъхновение от авторовата страст по изчезналите древни светове. Стиховете му са преведи на италиански и португалски. Пише и рецензии, работи 5 години като външен редктор за списание „Хост”. През 2016 г. получава наградата „Магнезия литера” за поезия.

Из стихосбирката „Градът-един камък”

Време, но кое време,
това, отслабналото с повредена опция за протичане. Вишехрад,
разходки…
Играехме на зарчета от калдаръм, на кубовидни горещи камъни.
Друг път опитвахме други игри. С хора. Аз ще съм войник,
а ти ще си неприятел. На разстояние докато се чуваме, докато ни стига куршумът. Играем на смърт.
Но тя накрая не идва. В онези времена
пощенските кутии бяха глухонеми. Ще се опитам да отида до килера
навътре, надълбоко. Чак до силурските черупки, с въртене
като спирала.
Еволюция в електрическа кана. Водата се загряваше докато оживееше
в клетките.
В изчезналата, дописана тъкан. Виждам как събираме на едно място
каменни слушалки
с тайнствено мълчание на отсрещния край. Беше силно
и извинително
подплатяване на смисъл и израз.

Подобия

Бягства. Скривалища. Разпити. Точкови удари
на светлините. Не знам дали скритото
не би следвало да остане видимо за очите. Поглеждаш – знам, че
ни доближава до познанието по някакъв начин. Слънчевата кожа
изключва на повърхността случката с черупката.
Търсиш ги, съзираш
отблясъците на себеотраженията си. Казваш ми: „Намерих се в тях.”
И е истина.
Виждам те да излизаш от черупката на съзнанието
в моделите на кораба, който в древните времена
е успявал да накара морето да потъне.

Колибри в движение

В най-добрите описания на видовете
ще откриеш списъци и множество на знаците. При четенето им
ще видиш пластично – черупка, най-напред неясна,
излизаща от мъглата. Буквално: ще се обръща в мисълта
и постепенно ще се изяснява.
Противно на това най-лошите описания
са като разложени бактерии.

Опитах се да опиша лицето ти
и не успях да намеря достатъчно витиевати фрази. Опитвах с подходящи стихове –
от мъглата се издигна хълмът, на чието било имаше маса и два стола,
но нищо друго,
никаква тревна зависимост
не водеше около твоите черти.
Изключих възможността да анализирам тялото ти като машина,
въпреки че ме привличаха бобините и репродукторите на ушите.

След това опитвах като абстракция в пространството –
нищото откри воала; а видяното лице беше определено твоето
така както всяко друго. Неопределеността предизвикваше към полудяване.
Изгубените детайли, натъпкани в чекмеджетата
затънали – оставени на произвола на съдбата
и на инстинктите на изпотените животни. Така че – обратно…
Най-добрите описания на видовете
догонват тези на неживите същества.

Любовно стихотворение

Най-добре поле или градина…
Ако няма, да се измислят:
растения, животни, страхове и крясък;
всичко се свързва в едно цяло
с помощта на преграда или изречения; след което прибягваш

към съвсем друга тема.

И там се смееш през сълзи.
Колко груб може да е смехът!
Сочен, с качество на зряло зърно;

като женски срамни органи – сраства се с корените на дървото…

И после се занимаваме с всичко останало, но не и с полето или градината.

Страхът да се премести в месото.
Само нека растенията, с увити плесени около тях, да буят и кипят.

Как се чувстваме след това –
оставяме страха да се сношава
с някакъв друг или съвсем същия
намръщен страх.
Ние се забавляваме! Чуваш ли?
Няма нищо друго, освен тук и сега,
напречното сечение придобива за миг във формата на слънце…

Превод от чешки език: Димана Иванова

Анхел Гонсалес Мунис (на испански: Ángel González Muñiz, роден на 6 септември 1925 г. в Овиедо, Испания – починал на 12 януари 2008 г. в Мадрид, Испания) е испански поет от поколението на 50-те години на XX век. Носител е на „Наградата за литература на принца на Астурия“, през 1985 г. и наградата за Ибероамериканска поезия, „Кралица София“, през 1996 г.. и е първият носител на международната награда за поезия, „Федерико Гарсия Лорка“ (2004 г.). Първата му поетична книга, „Груб свят“ („Áspero mundo“), е публикувана през 1956 г.

Губи баща си, докато е едва на осемнадесет месеца. През 1936 г., в Испанската гражданска война, е убит и брат му, Маноло. По-късно, другият му брат, Педро, за принадлежност към републиканската съпротива, е принуден да напусне Испания и да живее в изгнание. По същата причина, сестра му, Маруха, не може да практикува учителската си професия.

През 1943 г. се разболява от туберкулоза. Изолира се в Парамо дел Сил, възстановявайки се бавно. Именно там се увлича по поезията и започва да пише.

През 1950 г., възстановен от болестта, се мести в Мадрид, за да учи журналистика.

Пет години по-късно, през 1955 г., заминава за Барселона и работи като редактор в няколко издателства. В каталунската столица се запознава с поетите Карлос Барал, Хайме Гил де Биедма и Хосе Агустин Гойтисоло.

През 1956 г. се завръща в Мадрид. Приобщава се към групата (позната като „Генерация на 50-те“) на мадридските писатели от неговото поколение – Хуан Гарсия Хортелано, Габриел Селая, Кабалеро Боналд и др..

През 1970 г. се установява в САЩ, приемайки поканата на Университета в Ню Мексико, Албакърки, където и се пенсионира през 1992 г.. В различни години чете лекции в университетите на Юта, Мериленд и Тексас. След пенсионирането си, живее в Ню Мексико, но все по-често пътува до Испания.

***
Казвам се Анхел Гонсалес,
защото съществуването ми трябваше да тежи на земята,
беше необходимо огромно пространство
и дълго време:
мъже от планини и морета,
плодовитите утроби на всички жени и тела,
много тела, трансформиращи едно
ново тяло, много нови тела.
Променящата се светлина на слънцестоенето
осветяваше всяко ново небе
на хилядолетния път на кръвта ми
през вековете и костите.
Бавното и болезнено прелитане към залеза
оцеля в корабокрушенията, надвесено
над сетната въздишка на мъртвите.
Аз не съм нищо повече от плодовете,
гниещи сред останките;
това е, което виждате,
само това:
една упорита развалина,
устояваща на ветровете,
напредвайки по пътя си, който
не отвежда доникъде. Успехът
на всички неуспехи.
Мрачната сила на угнетените…

***
Ще дойде друго време.
И някой ще каже:
„Говорихте глупости. Трябваше да разкажете
други истории:
протяжно плачещи цигулки
в сгъстена от парфюмите нощ,
пурпурни думи, изразяващи
безкрайната любов,
любовта към всички
неща“.

Но днес,
когато лъчите на зората
са като мръсната пяна
на предварително безсмисления ден,
аз съм тук,
будуващ, уморен, оплакващ
победените си оръжия
и пея
за всичко, което изгубих
и за което умирам.

***
Не беше сън
Видях го:

Снегът гореше.

Превод от испански език: Росен Борисов