НЕУМИРАНЕТО

Тези бръчки са нищо.
Тези побелели коси са нищо.
Този корем, който увисва
от лоша храна, тези наранени
и подути колене,
потъмняващият ми мозък,
те са нищо.
Аз съм същото момче,
което майка ми целуваше.

Годините нищо не променят.
През безветрените летни нощи,
аз усещам тези целувки,
как се спускат от нейните далечни,
тъмни устни,
а през зимата се носят над
замръзналите борове
и пристигат покрити със сняг.
Те ме поддържат млад.

Моята жажда за мляко
е все още безкрайна.
Невинността ми дава живот.
Пълзя от леглото до стола,
после обратно отново.
Аз няма да умра.
Гробовният край
и привидността на раждането, тях тялото ми ги
помни и силно ги стиска.

Марк Странд

ГЕНИАЛНОСТТА НА ТЪЛПАТА

Съществува достатъчно подлост, омраза,
ярост и
глупост в обикновеното човешко
същество,
достатъчни за всяка една армия, през
всеки един
ден.

И най-добре убиват тези,
които проповядват против това.
И най-добре мразят тези,
които проповядват любов,
и най-добре воюват тези,
които проповядват за
мир.

Тези, които проповядват за Бог,
имат нужда от Бог,
тези, които проповядват за мир,
не живеят в мир,
тези, които проповядват любов,
не са изпитвали любов.

Пазете се от проповедниците,
пазете се от знаещите.
Пазете се
от тези,
които постоянно
четат
книги.
Пазете се от тези, които презират
бедността или се гордеят с нея.
Пазете се от тези, които бързат да хвалят,
защото те имат нужда от похвали.
Пазете се от тези, които бързат да критикуват:
те се страхуват от онова, което
не знаят.
Пазете се от тези, които постоянно търсят
тълпите; те са нищо, когато са сами.
Пазете се
от посредствения мъж,
посредствената жена.
Пазете се от тяхната
любов.
Тяхната любов е посредствена, тя търси
посредственост насреща си,

но в тяхната омраза има гениалност,
в тяхната омраза има достатъчно
гениалност, за да убие теб, да убие
всеки.
Те не желаят самотата,
понеже не разбират самотата.
Те ще се опитат да разрушат
всичко,
което се различава
от тях самите.
Те не са способни
да творят,
те няма да разберат
какво означава да твориш.
Биха счели себе си за некадърни
творци,
само ако светът
пропадне.

Не са способни да обичат истински,
те ще повярват, че твоята любов
е мимолетна.
И тогава те ще те намразят.
И тяхната омраза ще е перфектна –

като бляскав диамант,
като нож,
като планина,
като тигър,
като отрова.

Тяхното най-велико
творение.

Чарлз Буковски

ОТНОСНО ЖЕЛАНИЕТО

Дайте ми най-доброто сирене, онова, което мирише най-силно;
и искам някакво хубаво вино, пенещо се в чашата,
изпускащо ухание на смачкани къпини
или череши, гъстата струя в дъното
на гърлото, задържането му там преди преглъщането.
Дайте ми любовник, който отваря с трясък вратата
на дома си и ме притиска към стената
в мрачния коридор, и ме държи там, докато подгизна
и се разтреперя, чиито целувки пристигат с кораб
и започват сладкото си плаване
из големите и малките градове на тялото ми.
По дяволите светците, мъчениците
на детството ми, които е трябвало да ме научат
за силата на издръжливостта и вярата,
по дяволите следващия свят и неговите бледи ангели,
развълнувани и въздишащи като викториански момиченца.
Аз желая този свят. Искам да пристъпя
в океана и да усетя как се опитва да ме завлече навътре,
все едно съм нищо, някакво парче издраскано стъкло.
А аз искам да му устоя. Искам да преминавам
със залитане и препъване
през барове и задни стаички,
през лъскави хотели и тревясали
паркинги с големи слънчогледи, и паркове,
където каишките на кучетата се свалят,
въпреки табелите, където те се душат едно
друго и се търкалят заедно в тревата, желая
да легна някъде и да страдам за любов, докато
почти не умра, и после искам отново да се изправя,
да си облека онази къса черна рокля, и да чакам
теб, да, теб, за да дойдеш тук при мен,
да паднеш на колене и да ми кажеш
колко дяволски добре изглеждам.

Ким Адонисио

ИЗБИРАМ СИ ЧИТАТЕЛКА

Първо, иска ми се тя да е красива,
после да отиде внимателно до книгата ми
в най-самотния си момент от следобеда,
косата ѝ все още ще е влажна по врата
от къпането. Тя ще бъде облечена в
шлифер, някакъв стар, зацапан,
понеже няма да има пари за химическото.
Тя ще си свали очилата, и там,
в книжарницата, ще прелисти набързо
стихотворенията ми, после ще върне обратно
книгата на лавицата. И ще си каже:
„За тези пари мога да си дам шлифера
на химическо чистене”. И точно това ще направи.

Тед Кусър

ПОЛЗИТЕ ОТ ТЪГАТА

(В съня си видях това стихотворение)

Някой, когото обичах, веднъж ми даде
кутия, пълна с мрак.
Отне ми години, докато разбера,
че това, също така, е и подарък.

Мери Оливър

ИНСТРУКЦИИ ЗА СЪПРОТИВА

Тъга навсякъде. Кланета навсякъде. Ако на едно
място не гладуват бебета, те гладуват някъде
другаде. С мухи около ноздрите си.
Но ние се наслаждаваме на живота си, защото така иска Бог.
Иначе утрините след лятната зора не биха били сътворени
толкова хубави. Бенгалският тигър нямаше да е
измислен толкова красиво. Бедните жени
при кладенеца се смеят заедно между
страданието, което познават и ужасът в бъдещето си,
усмихнати са и засмени, докато някой друг
в селото е много болен. По ужасните улици
на Калкута има смях всеки ден,
и из копторите на Бомбай жените се смеят.
Ако се отречем от щастието си, отблъснем задоволството,
ще намалим важността на тяхната нищета.
Трябва да рискуваме да се наслаждаваме. Можем без удоволствие,
но не и без наслада. Без радости. Трябва да притежаваме
упоритостта да приемем нашето веселие в безмилостната
пещ на този свят. Да превърнем несправедливостта
в единственото мерило за нашето внимание, значи да възхваляваме
Дявола. Ако локомотивът на Господ ни прегази,
трябва да благодарим, че краят е притежавал такъв мащаб.
Трябва да признаем, че музика ще има въпреки всичко.
Отново седим на носа на малък кораб,
закотвен късно през нощта в малко пристанище,
гледащо към спящия остров: по брега има само
три кафенета със спуснати кепенци и една гола лампа.
Да можем да чуем в тишината нежния звук на греблата на лодка,
която бавно приближава и после пак изчезва, тогава наистина
си струват всички години на скръб, които предстоят.

Джак Гилбърт

МОЯТА ЛЮБИМА

В дребния шрифт на лицето ѝ,
нейните очи са две вратички в закона.
Не, нека започна отново.
Нейните очи са мухи в мляко,
нейните очи са бебета Дракули.

По дяволите нейните очи.
Нека ви разкажа за устата ѝ.
Нейната уста е червената колиба,
където вълкът изяде бабата.

Ах, забравете устата ѝ,
искам да поговоря за гърдите ѝ.
Поглеждам ги от време на време
и дори това е повече от достатъчно
да ми се завие свят,
затова по-добре да разкажа за краката ѝ.

Когато ги кръстосва на дивана,
все едно затворник разтваря колет,
и в този колет има коледна торта,
а в тази торта има една малка сладка пила,
която шепне името ѝ, докато пили оковите ми.

Чарлз Симич

ЗАЩО СТИХОТВОРЕНИЯТА ТИ СА ТОЛКОВА МРАЧНИ?

Не е ли и луната мрачна
през повечето време?

И не изглежда ли белият лист
недовършен

без тъмните петна
на азбуките?

Когато Бог настоя за светлина,
той не прогони тъмнината.

Вместо това създаде
абаноса и гарваните,

и тази малка бенка
на лявата ти скула.

Или искаше да попиташ:
„Защо толкова често си тъжна?”

Питай луната.
Питай я на какво е станала свидетел.

Линда Пастан

ДОМ

Никой не си напуска дома,
освен ако домът не е устата на акула,
бягаш към границата само тогава,
когато видиш, че и целият град прави същото.

Съседите ти тичат по-бързо от теб,
дъхът в гърлата им е кървав,
момчето, с което ходеше на училище,
което те целуваше замечтано зад старата фабрика,
сега държи оръжие по-голямо от тялото му.
Напускаш дома си само когато
той вече не ти позволява да останеш.

Никой не си напуска дома, освен ако той не те прогони,
с огън под краката ти,
с вряла кръв в корема ти,
това не е нещо, което си мислил, че някога ще се случи,
докато остриетата не прогорят заплахите си
по шията ти,
и дори тогава продължаваш да носиш химна
в дъха си,
единствено накъсваш паспорта в тоалетната на летището,
плачеш, докато всяко парченце хартия
ти дава да разбереш, че никога няма да се завърнеш.

Ти трябва да разбереш,
че никой не си хвърля децата в лодка,
освен ако водата не е по-безопасна от сушата,
никой не си изподрасква дланите
по влакове,
във вагони,
никой не прекарва дни и нощи в утробата на камион,
хранещ се с хартии, докато километрите отминават,
освен ако пътуването не е нещо повече от пътешествие.
Никой не пълзи под огради,
никой не иска да бъде пребит,
съжаляван.

Никой не избира бежанските лагери
или претърсванията на голо, след които тялото сърби,
или то бива запратено в затвора,
защото затворът е по-безопасен
от един горящ град,
и един пазач в затвора
през нощта
е по-добре, отколкото камион
с мъже, които приличат на баща ти и…
Никой не може да го понесе,
ничия кожа не е достатъчно корава.

Всички тези
„Връщайте се, чернилки”,
„Бежанци”,
„Мръсни имигранти”,
„Търсачи на подслон”,
„Тези ще ни опустошат родината”,
„Негри с протегнати ръце”,
„Те миришат гадно”,
„Диваци”,
„Съсипаха си държавата и сега искат
да съсипят и нашата”,
всички тези думи,
мръсните погледи,
присмехът зад гърба ни,
всички тях
ги отхвърляш,
може би защото те болят по-малко,
отколкото откъснат крайник.

Или защото думите са по-нежни,
отколкото четиринадесет мъже между
краката ти
или обидите са по-лесни
за преглъщане
от руините,
от костите,
от тялото на детето ти
на парчета.
Аз искам да се прибера у дома,
но домът ми е устата на акула,
домът ми е дулото на оръжие,
и никой не си напуска дома,
освен ако той не те прогони на брега,
освен ако домът не ти каже да тичаш,
да си оставиш дрехите,
да пълзиш през пустинята,
да плаваш през океаните,
да се давиш,
да бъдеш спасен,
да си гладен,
да се молиш,
да забравиш гордостта си –
оцеляването ти е много по-важно.

Никой не си напуска дома, освен ако
той не е потен глас в ухото ти,
който казва –
Махни се,
бягай от мен сега,
не знам какво се случи с мен,
обаче знам, че навсякъде
е по-безопасно от тук.

Уарсан Шире

НЕ КАРАЙТЕ ДЕЦАТА СИ ДА ЖЕЛАЯТ…

Не карайте децата си
да желаят необикновен живот.
Подобно желание може да изглежда похвално,
но то е единствено глуповато.
Вместо това им помогнете да открият чудесата
и красотата на обикновения живот.
Покажете им радостта от вкусването на
домати, ябълки и круши.
Покажете им как да плачат,
когато домашни любимци и хора умират.
Покажете им безкрайното удоволствие
при докосването на нечия ръка.
И накарайте обикновеното да оживее за тях.
Необикновеното само ще се погрижи за себе си.

Уилям Мартин

Превод: Пейчо Кънев

Дамян Пейзон (Damien Paisant) е френски поет, актьор и хуморист, автор на три издадени стихосбирки и на множество публикации във френски литературни списания.
Роден през 80-те години, работи и живее в Париж. Завършва бакалавър по психология и по-късно школа по актьорско майсторство. Играе в ситкоми и късометражни филми, свири на пиано и композира музика, която акомпанира експерименталната му поезия.

Интернет страница: https://www.damienpaisant.com

Автор: Дамян Пейзон
Превод: Ирен Михайлова

Лабуд Н. Лончар е роден в Иванград, днешно Беране. Поет, прозаик и колумнист. Пише поезия и проза. Организатор на много културни събития и промоции. Основател и президент на международната асоциация на литературните творци и художници „Неказано” от Бар.Член е на Сдружение на писателите в Сърбия и на Международното сдружение на литературните творци и художници „Неказано” в Бар, както и на много други сдружения на писатели в социалните мрежи. Представен е в около петдесет родни и чуждестранни антологии. Носител е на много значими международни и черногорски награди и признания. Издал е пет стихосбирки: „Раждането на сълза“, „Изоставена“, „Обратната страна на една мечта“, „Ако заглуша песен“, „Котва на нощта“ и книга с разкази „Всички оставят следа”. Основател и редактор е на списанието за култура и изкуство „Неказано”, както и на едноименното списание за хайку „Неказано”. Той е и основател и главен редактор на портала за култура и изкуство „Неказано”. Основател и създател е на фестивала на любовната поезия „Поет – Фар”. Живее и работи в Бар.

Ела при мен

Ела,
ела при мен.
Ела веднъж в леглото ми
и донеси Луната между гърдите си,
крила на пъстри птици,
шум на чист поток,
шепа ягоди,
откос на пшеница,
отдавна разказана лъжа,
срамна усмивка и
молив за рисуване на пеперуда
на корема.
Шепа с камъчета и
лебедови пера за под възглавницата.
Поляна под мишницата,
меки стъпала
и сърце, което бие бурно…
Само в леглото
недей да носиш
песента на птица
и аромата на утрото
защото често носи със себе си
мириса на смъртта.

Под звездите

Разхождам се под звездите
стъпвам по болезнените спомени,
с наметало от тишината на снега
и аромата на миналото
докато мъртва птица
в гърдите ми плаче.

Баят звездни тишини
приспивни песни
докато на рамото
умореното минало сънува утрото.

Под звездите
в гърдите мъртва птица
говори в мълчание.

Превод на български език: Димана Иванова

Катержина Рудченкова е съвременна чешка авторка на поезия, проза и драматургични текстове. Издала е четири поетични книги: „Лудвиг” (1999), „Не е нужно да ме посещавате” (2001), „Пепел и сласт” (2004) и „Вървене по дюните” (2013), за която спечелва и наградата „Магнезия литера” за 2014 г. Автор е и на сборника с разкази „Нощи, нощи” (2004) и драмата „Ниекур” (2007), за която получава наградата „Алфред Радок” за 2006 г. и която поставя на сцена през 2008 г. пражкият театър „Унгелт”. През 2003 г. получава немската награда за поезия „Хуберт Бурда”, през 2007 г. посещава едномесечен престой за международни драматурзи в театъра „Роял корт” в Лондон. Пиесата ѝ „Времето на черешовия дим” е поставена на сцена в Ню Йорк, Берлин, Париж и Фор дьо Франс. Участва в преводачески уъркшопове в Унгария и Испания и множество международни литературни фестивали, стихотворенията й са преведени на двадесет езика, нейни поетични книги с избрани стихотворения излизат в Австрия, Сърбия и Гърция. Най-новата й пиеса „Случки от погребението” (2019) се играе на сцена от театрален кръжок „Антонин Пухмайер”.

Из стихосбирката „Вървене по дюните” (изд. “Фра”, 2013)

тъмночервен период, оранжев период

1

детето е бледо бяло, детството е пълзящо зелено и синьо,
прозрачни лимки с фигурки, стъклени лимки, глинени лимки, ямички
после е пубертетът: черен бунт, сребърни нокти и устни,
кафяв, пресипнал от крясъци керкенез

2

през следващите десет години наситено червено,
рубиново изкушение на пола, пътешествия с параход,
чувствени лодкари
с магнетично-сексуален мирис,
закотвени в брезите, бягство от кръвта и товара
женскост, натоварена на ръчна количка с едно колело,
докато успешно започнеш да тропаш по земята,
да засипеш всички скелети на отскубнатите предци
и ще настъпи спокойствие
ексхумация едва след прозрачната ти смърт

3

следващи десет години: нужни са оранжеви,
променливи морски синеви и далечини,
тюркоаз, аметист, сапфир, авквамарин
и люлеене по вълните, пълни с надежда,
слънчеви бани на брега
под услужливия покрив на отдалечените на уважително разстояние раци
а какво следва по-късно?
жълто през рамото,
на което пет години доверено стои насекомо:
докато му стигнат силите,
отблъсква времето от теб с косматите си крачета

4

и към старостта като класика: розово, уф!
върху тази някога прекрасна глава изведнъж
нечии огромни уши, нос като броколи и синьо преливане,
малко по-ниско е израстнала брада
и мохерен гръден кош
и неугасваща старческа доброта,
защото какво друго ти остава,
освен да си добър, когато вече не си хубав и ароматен

5

черни облаци, вулканична пепел над Европа,
риза и множество юргани,
покривки от креп,
хавлиени чаршави и завивки
за всякакви случаи

фина, едва доловима ярост на змейове,
така че вятърът им и тържеството на небето ги няма

червен пейзаж

ще преминеш през червения пейзаж
през богати на желязо равнини
с право подсъзнателно запазено
до грудките на отровните есенни минзухари
ще отидеш до далечината
чак до охреното море
върху което се клатушкат
доволни
към морето, пълно с алени ягоди
големи прозорци
до далечината до горящата безкрайност

син пейзаж

този пейзаж е топлещ
със склонове покрити с меко кожухче
тръгваш по него боса обратно през гъстата гора:
зрялост
тръгваш обратно през гъделичкащата гора:
детство
отблясъци на море на море
и вродената надежда на белеещите се платна
зависимост от независимостта
която с течение на времето ти е връзвала гърлото ръцете тялото
до обездвижване
разхождаш се обратно през аортата на вагината
някой там среща игла в горещата вана
за прогонване на плодовете
някой копнеещо чака някого
в който не е успял да се превърне никога
тръгваш обратно по тесен лазурен път:
през тъмнозелени смърчове в тъмнозелена тъма
обратно в живота, в който си била ела
била си бряст
вървиш в противоположна посока на пътя си
търсиш точката, от която всичко се е обърнало наопаки
търсиш себе си
пълна с искряща благотворна кръв
ще минеш обратно през равнина, покрита с мъх и тъмносини вирове
накрая винаги стигаш до морето
и спираш погледа си:
вероятно всичко е отвъд тази морска шир

черен пейзаж

развеселен мъртвец
хванал в мъртвата си ръка костур
естествено ти маха

бял пейзаж

вървиш нататък през белия пейзаж
от смачкани крайници

преливащи дюни като твоята мисъл
се преструват, че имат постоянна форма

Превод от чешки език: Димана Иванова