Дамян Пейзон (Damien Paisant) е френски поет, актьор и хуморист, автор на три издадени стихосбирки и на множество публикации във френски литературни списания.
Роден през 80-те години, работи и живее в Париж. Завършва бакалавър по психология и по-късно школа по актьорско майсторство. Играе в ситкоми и късометражни филми, свири на пиано и композира музика, която акомпанира експерименталната му поезия.

Интернет страница: https://www.damienpaisant.com

Автор: Дамян Пейзон
Превод: Ирен Михайлова

Лабуд Н. Лончар е роден в Иванград, днешно Беране. Поет, прозаик и колумнист. Пише поезия и проза. Организатор на много културни събития и промоции. Основател и президент на международната асоциация на литературните творци и художници „Неказано” от Бар.Член е на Сдружение на писателите в Сърбия и на Международното сдружение на литературните творци и художници „Неказано” в Бар, както и на много други сдружения на писатели в социалните мрежи. Представен е в около петдесет родни и чуждестранни антологии. Носител е на много значими международни и черногорски награди и признания. Издал е пет стихосбирки: „Раждането на сълза“, „Изоставена“, „Обратната страна на една мечта“, „Ако заглуша песен“, „Котва на нощта“ и книга с разкази „Всички оставят следа”. Основател и редактор е на списанието за култура и изкуство „Неказано”, както и на едноименното списание за хайку „Неказано”. Той е и основател и главен редактор на портала за култура и изкуство „Неказано”. Основател и създател е на фестивала на любовната поезия „Поет – Фар”. Живее и работи в Бар.

Ела при мен

Ела,
ела при мен.
Ела веднъж в леглото ми
и донеси Луната между гърдите си,
крила на пъстри птици,
шум на чист поток,
шепа ягоди,
откос на пшеница,
отдавна разказана лъжа,
срамна усмивка и
молив за рисуване на пеперуда
на корема.
Шепа с камъчета и
лебедови пера за под възглавницата.
Поляна под мишницата,
меки стъпала
и сърце, което бие бурно…
Само в леглото
недей да носиш
песента на птица
и аромата на утрото
защото често носи със себе си
мириса на смъртта.

Под звездите

Разхождам се под звездите
стъпвам по болезнените спомени,
с наметало от тишината на снега
и аромата на миналото
докато мъртва птица
в гърдите ми плаче.

Баят звездни тишини
приспивни песни
докато на рамото
умореното минало сънува утрото.

Под звездите
в гърдите мъртва птица
говори в мълчание.

Превод на български език: Димана Иванова

Катержина Рудченкова е съвременна чешка авторка на поезия, проза и драматургични текстове. Издала е четири поетични книги: „Лудвиг” (1999), „Не е нужно да ме посещавате” (2001), „Пепел и сласт” (2004) и „Вървене по дюните” (2013), за която спечелва и наградата „Магнезия литера” за 2014 г. Автор е и на сборника с разкази „Нощи, нощи” (2004) и драмата „Ниекур” (2007), за която получава наградата „Алфред Радок” за 2006 г. и която поставя на сцена през 2008 г. пражкият театър „Унгелт”. През 2003 г. получава немската награда за поезия „Хуберт Бурда”, през 2007 г. посещава едномесечен престой за международни драматурзи в театъра „Роял корт” в Лондон. Пиесата ѝ „Времето на черешовия дим” е поставена на сцена в Ню Йорк, Берлин, Париж и Фор дьо Франс. Участва в преводачески уъркшопове в Унгария и Испания и множество международни литературни фестивали, стихотворенията й са преведени на двадесет езика, нейни поетични книги с избрани стихотворения излизат в Австрия, Сърбия и Гърция. Най-новата й пиеса „Случки от погребението” (2019) се играе на сцена от театрален кръжок „Антонин Пухмайер”.

Из стихосбирката „Вървене по дюните” (изд. “Фра”, 2013)

тъмночервен период, оранжев период

1

детето е бледо бяло, детството е пълзящо зелено и синьо,
прозрачни лимки с фигурки, стъклени лимки, глинени лимки, ямички
после е пубертетът: черен бунт, сребърни нокти и устни,
кафяв, пресипнал от крясъци керкенез

2

през следващите десет години наситено червено,
рубиново изкушение на пола, пътешествия с параход,
чувствени лодкари
с магнетично-сексуален мирис,
закотвени в брезите, бягство от кръвта и товара
женскост, натоварена на ръчна количка с едно колело,
докато успешно започнеш да тропаш по земята,
да засипеш всички скелети на отскубнатите предци
и ще настъпи спокойствие
ексхумация едва след прозрачната ти смърт

3

следващи десет години: нужни са оранжеви,
променливи морски синеви и далечини,
тюркоаз, аметист, сапфир, авквамарин
и люлеене по вълните, пълни с надежда,
слънчеви бани на брега
под услужливия покрив на отдалечените на уважително разстояние раци
а какво следва по-късно?
жълто през рамото,
на което пет години доверено стои насекомо:
докато му стигнат силите,
отблъсква времето от теб с косматите си крачета

4

и към старостта като класика: розово, уф!
върху тази някога прекрасна глава изведнъж
нечии огромни уши, нос като броколи и синьо преливане,
малко по-ниско е израстнала брада
и мохерен гръден кош
и неугасваща старческа доброта,
защото какво друго ти остава,
освен да си добър, когато вече не си хубав и ароматен

5

черни облаци, вулканична пепел над Европа,
риза и множество юргани,
покривки от креп,
хавлиени чаршави и завивки
за всякакви случаи

фина, едва доловима ярост на змейове,
така че вятърът им и тържеството на небето ги няма

червен пейзаж

ще преминеш през червения пейзаж
през богати на желязо равнини
с право подсъзнателно запазено
до грудките на отровните есенни минзухари
ще отидеш до далечината
чак до охреното море
върху което се клатушкат
доволни
към морето, пълно с алени ягоди
големи прозорци
до далечината до горящата безкрайност

син пейзаж

този пейзаж е топлещ
със склонове покрити с меко кожухче
тръгваш по него боса обратно през гъстата гора:
зрялост
тръгваш обратно през гъделичкащата гора:
детство
отблясъци на море на море
и вродената надежда на белеещите се платна
зависимост от независимостта
която с течение на времето ти е връзвала гърлото ръцете тялото
до обездвижване
разхождаш се обратно през аортата на вагината
някой там среща игла в горещата вана
за прогонване на плодовете
някой копнеещо чака някого
в който не е успял да се превърне никога
тръгваш обратно по тесен лазурен път:
през тъмнозелени смърчове в тъмнозелена тъма
обратно в живота, в който си била ела
била си бряст
вървиш в противоположна посока на пътя си
търсиш точката, от която всичко се е обърнало наопаки
търсиш себе си
пълна с искряща благотворна кръв
ще минеш обратно през равнина, покрита с мъх и тъмносини вирове
накрая винаги стигаш до морето
и спираш погледа си:
вероятно всичко е отвъд тази морска шир

черен пейзаж

развеселен мъртвец
хванал в мъртвата си ръка костур
естествено ти маха

бял пейзаж

вървиш нататък през белия пейзаж
от смачкани крайници

преливащи дюни като твоята мисъл
се преструват, че имат постоянна форма

Превод от чешки език: Димана Иванова

Адам Борзич (1978) е поет, есеист, терапевт, главен редактор на литературния двуседмичник „Твар”. Съосновател на поетичната група „Фантазия”, с която издава обща книга „Фантазия” (изд. „Дауфин”, 2008). Издал е също стихосбирките „Разтваряне” (изд. „Дауфин”, 2011), „Времето в Европа” (изд. „Малверн”, 2013), за която през 2014 г. е номиниран за наградата „Магнезия Литера”, „Орфически линии” (изд. „Малверн”, 2015), „Западно-източни огледала” (изд. „Малверн”, 2018) и „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020). Заедно с Ондржей Слачалек и Олга Павлова издава монографията „Пророците на пост-утопичния радикализъм: Александър Дугин и Хаким Бей (изд. Вишехрад, 2018). Стиховете му са преведени на редица чужди езици. През 2019 г. излиза книга с избрани негови стихове на сръбски език в превод на Бисерка Райчич „Времето в Европа и други стихове”. В австрийското издателство „Кетос” през 2020 г. излиза чешко-немски превод на поетичния цикъл „История на конеца”. Следва да излезе стихосбирката му „Легенди” в изд. „Виридитас”.

Из стихосбирката „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020)

Ухото на поета

на Милослав Топинек

Времето прилепи ухо към порцелана
ухото на поета
което се е носило из Индия
и това е било именно в Индия
Ядяла е от светещата вселена
чиста чиста
докато светите ѝ крави
махнаха с опашки
и всички мухи
хиляда и една
кацнаха на мивката ми
Изпопадаха дълбоко в ослепително бялото
и техните светещи тъмни тела
се превърнаха в мустаците ми

На един от звездата

Пред очите ми израстна огромен леген, в него плуваше тютюнево жълта вода, в която само тук-там се виждаше разрошена дантела от бяла пяна.
Когато стъпих на пръстите на краката си и се наклоних над нея, в пяната проблясна шлифована стъклена стена. След това и друга докато накрая със слюнката на зрението си извадих на светло розата на слънчевия град.
Ще се срещна там с теб, хрумна ми.
Там ще проклинам змиите на месеца, за да ми предадат скъпоценния ключ, който ще ми даде силата да се докосна до миглите на сърцето ти, да духна в тях и да разнеса по този начин плахия ти смях.
Ше те заведа до тихите кътчета на този светъл град, в чийто крепости мога да ходя без страх гол, облечен само в стихове. И тогава за пръв път ще ми проговориш с истинския си глас.
И това ще е ревът на снежния лъв на нежността.
След това от нара ще забъркам коктейл и ще се опоим със светлина, която търсим винаги и навсякъде като че застигнати от явлението на проказата, неуверено привързани, в страха, който заповядва да се говори много за мълчанието на тайнството.
Страхуваш ли се?

Шишарки по време на разсъмване

1.

Поетът има ръце, пожълтели от тютюн, събира в тях прокъсани сълзи
на своите две госпожи: първата е черна змия, а втората – бял бик.
Когато първата излиза от морето, втората ще разрови градината.

2.

Графинята демонстрира човечността си,
оставила да нарисуват слугинята:
двама чернокожи носят червен лакиран шкаф
когато излязат навън по дългия коридор
двете палми ще наведат глави в знак,
че Господ има собствено мнение за благородството на благородниците…

3.

Шишарките се смеят прелъстително по време на разсъмване.

Ах, вие двамата

на Кольо и Магда

Слагате ми масата
под синевата, която се спуска от небето
А аз, лeворъкият, се опитвам да вкусвам ястията на лятото
в цветовете на къпини и мляко,
да пия от чашите, шлифовани от голотата ви.

Превод от чешки език: Димана Иванова