Адам Борзич (1978) е поет, есеист, терапевт, главен редактор на литературния двуседмичник „Твар”. Съосновател на поетичната група „Фантазия”, с която издава обща книга „Фантазия” (изд. „Дауфин”, 2008). Издал е също стихосбирките „Разтваряне” (изд. „Дауфин”, 2011), „Времето в Европа” (изд. „Малверн”, 2013), за която през 2014 г. е номиниран за наградата „Магнезия Литера”, „Орфически линии” (изд. „Малверн”, 2015), „Западно-източни огледала” (изд. „Малверн”, 2018) и „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020). Заедно с Ондржей Слачалек и Олга Павлова издава монографията „Пророците на пост-утопичния радикализъм: Александър Дугин и Хаким Бей (изд. Вишехрад, 2018). Стиховете му са преведени на редица чужди езици. През 2019 г. излиза книга с избрани негови стихове на сръбски език в превод на Бисерка Райчич „Времето в Европа и други стихове”. В австрийското издателство „Кетос” през 2020 г. излиза чешко-немски превод на поетичния цикъл „История на конеца”. Следва да излезе стихосбирката му „Легенди” в изд. „Виридитас”.

Из стихосбирката „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020)

Ухото на поета

на Милослав Топинек

Времето прилепи ухо към порцелана
ухото на поета
което се е носило из Индия
и това е било именно в Индия
Ядяла е от светещата вселена
чиста чиста
докато светите ѝ крави
махнаха с опашки
и всички мухи
хиляда и една
кацнаха на мивката ми
Изпопадаха дълбоко в ослепително бялото
и техните светещи тъмни тела
се превърнаха в мустаците ми

На един от звездата

Пред очите ми израстна огромен леген, в него плуваше тютюнево жълта вода, в която само тук-там се виждаше разрошена дантела от бяла пяна.
Когато стъпих на пръстите на краката си и се наклоних над нея, в пяната проблясна шлифована стъклена стена. След това и друга докато накрая със слюнката на зрението си извадих на светло розата на слънчевия град.
Ще се срещна там с теб, хрумна ми.
Там ще проклинам змиите на месеца, за да ми предадат скъпоценния ключ, който ще ми даде силата да се докосна до миглите на сърцето ти, да духна в тях и да разнеса по този начин плахия ти смях.
Ше те заведа до тихите кътчета на този светъл град, в чийто крепости мога да ходя без страх гол, облечен само в стихове. И тогава за пръв път ще ми проговориш с истинския си глас.
И това ще е ревът на снежния лъв на нежността.
След това от нара ще забъркам коктейл и ще се опоим със светлина, която търсим винаги и навсякъде като че застигнати от явлението на проказата, неуверено привързани, в страха, който заповядва да се говори много за мълчанието на тайнството.
Страхуваш ли се?

Шишарки по време на разсъмване

1.

Поетът има ръце, пожълтели от тютюн, събира в тях прокъсани сълзи
на своите две госпожи: първата е черна змия, а втората – бял бик.
Когато първата излиза от морето, втората ще разрови градината.

2.

Графинята демонстрира човечността си,
оставила да нарисуват слугинята:
двама чернокожи носят червен лакиран шкаф
когато излязат навън по дългия коридор
двете палми ще наведат глави в знак,
че Господ има собствено мнение за благородството на благородниците…

3.

Шишарките се смеят прелъстително по време на разсъмване.

Ах, вие двамата

на Кольо и Магда

Слагате ми масата
под синевата, която се спуска от небето
А аз, лeворъкият, се опитвам да вкусвам ястията на лятото
в цветовете на къпини и мляко,
да пия от чашите, шлифовани от голотата ви.

Превод от чешки език: Димана Иванова

Ондржей Ханус (роден през 1987) е поет, преводач и литературен публицист. След завършването на гимназия в Писек, завършва и специалност: „Бохемистика и превод” във Философския факултет на Карловия университет. Бил е редактор и главен редактор на списание „Psí víno”, работил е в Института по чешка литература на Чешка академия на науките, а в момента работи като редактор за издателство. Издава две стихосбирки – „Крепост на сенките” (Бърно: Велес, 2008), „Картини” (Бърно: Хост, 2013), за която получава наградата „Иржи Ортен” за 2014 г. и „Свободни стихове” (Бърно: Хост, 2017), за която получава номинация за „Магнезия литера” за 2018 г. Стиховете му са преведени на английски, немски и румънски езици. Произхожда от южночешкото градче Немнеиц, в момента живее в Прага.

Из стихосбирката „Картини” (Бърно: Хост, 2013)

Двадесета картина
(гробна)

остреше косата си на надгробния камък
ядеше ни студени и пиеше жизнените ни сокове
нас превърнатите на каменни стълбове в храма ѝ

изпитите сърца разрушаваше толкова деликатно
че не обезпокояваше дори красивите рояци от насекоми
носещи писмо на търпеливата Смирна

излезлите от тялото души дишаха уста в Уста
опря косата си на надгробния камък
и започна стогодишен пост

Двадесет и първа картина
(светска)

измервам един Бог
всемогъщ летец
заемодавец на небето и земята

има човка и е висок милиметър
пернат е, не сътворен
от една същност с човечеството

всичко е сътворено
посредством нежността

Двадесет и втора картина
(ангелска)

координата – месец, речно пространство –
опъната между кавичките
ден, говорещ грубо за функциите
като устните на ловкини

ще ми се докажеш с кратка връзка
върху платната пропити с пароксизъм
и на сутринта точно това ще ме впечатли най-много
като се превърна на билет за пътуване

безгрижно изпъвай от вените ми,
Ондраш, струната около хранопровода
а аз ще се застрелям

виждаш ли тълпите от ангели там около брега?
всеки от тях има твоя образ в дланите си
и мисли да прави скок: решени ли сме?

Двадесет и трета картина
(архангелска)

понякога има прекалено много шум
заради нощта, но мен спокойно ме изгаси
затвори ме в гроба, вече съм отвикнал
от звуковете и светлините и вярвам на сънищата

понякога има много нощи, които не изчезват
архангелите играят на крила
игра, която не допуска повторение
и е със строго определени правила

без да обръщаме внимание на случаите на устни договорки
трябва да признаем любовта си към архангелите
със зачеркването на нощта и изтъгването на кометите

нощите започват да ми харесват все повече, слаби сме
не беше отдвна ,когато се опитах да се самоубия
и затова написах сонет за архангелите

Превод от чешки език: Димана Иванова

Ладислав Зедник (Ladislav Zedník, 3 май, 1977, Прага) е чешки поет и педагог. Роден е в Прага. Още от дете се интересува от палеонтология. Той е един от създателите и единият от двамата наблюдатели на интерактивния музей „Трилопарк”. Започва да публикува поезия първо в печатни издания от 2003 г. В неговата първа стихосбирка „Градина с ябълкови дръвчета и две кресла” (изд. „Арго”, 2006) е видимо влиянието на поетиката на съвременните словенски автори, както и на Владимир Холан и поетиката на природната лирика от 90-те години на 20-ти век. Втората му стихосбирка „Neosvitly”¹(изд. „Арго”, 2012) отразява атмосферата на магичните хронотопи на пражките Подскали и Вишехрад – „гарата, на която вече не спират влакове” и др. Стиховете създават заедно мит. Последната му стихосбирка засега „Градът-един камък” (изд. „Дауфин”, 2015) черпи вдъхновение от авторовата страст по изчезналите древни светове. Стиховете му са преведи на италиански и португалски. Пише и рецензии, работи 5 години като външен редктор за списание „Хост”. През 2016 г. получава наградата „Магнезия литера” за поезия.

Из стихосбирката „Градът-един камък”

Време, но кое време,
това, отслабналото с повредена опция за протичане. Вишехрад,
разходки…
Играехме на зарчета от калдаръм, на кубовидни горещи камъни.
Друг път опитвахме други игри. С хора. Аз ще съм войник,
а ти ще си неприятел. На разстояние докато се чуваме, докато ни стига куршумът. Играем на смърт.
Но тя накрая не идва. В онези времена
пощенските кутии бяха глухонеми. Ще се опитам да отида до килера
навътре, надълбоко. Чак до силурските черупки, с въртене
като спирала.
Еволюция в електрическа кана. Водата се загряваше докато оживееше
в клетките.
В изчезналата, дописана тъкан. Виждам как събираме на едно място
каменни слушалки
с тайнствено мълчание на отсрещния край. Беше силно
и извинително
подплатяване на смисъл и израз.

Подобия

Бягства. Скривалища. Разпити. Точкови удари
на светлините. Не знам дали скритото
не би следвало да остане видимо за очите. Поглеждаш – знам, че
ни доближава до познанието по някакъв начин. Слънчевата кожа
изключва на повърхността случката с черупката.
Търсиш ги, съзираш
отблясъците на себеотраженията си. Казваш ми: „Намерих се в тях.”
И е истина.
Виждам те да излизаш от черупката на съзнанието
в моделите на кораба, който в древните времена
е успявал да накара морето да потъне.

Колибри в движение

В най-добрите описания на видовете
ще откриеш списъци и множество на знаците. При четенето им
ще видиш пластично – черупка, най-напред неясна,
излизаща от мъглата. Буквално: ще се обръща в мисълта
и постепенно ще се изяснява.
Противно на това най-лошите описания
са като разложени бактерии.

Опитах се да опиша лицето ти
и не успях да намеря достатъчно витиевати фрази. Опитвах с подходящи стихове –
от мъглата се издигна хълмът, на чието било имаше маса и два стола,
но нищо друго,
никаква тревна зависимост
не водеше около твоите черти.
Изключих възможността да анализирам тялото ти като машина,
въпреки че ме привличаха бобините и репродукторите на ушите.

След това опитвах като абстракция в пространството –
нищото откри воала; а видяното лице беше определено твоето
така както всяко друго. Неопределеността предизвикваше към полудяване.
Изгубените детайли, натъпкани в чекмеджетата
затънали – оставени на произвола на съдбата
и на инстинктите на изпотените животни. Така че – обратно…
Най-добрите описания на видовете
догонват тези на неживите същества.

Любовно стихотворение

Най-добре поле или градина…
Ако няма, да се измислят:
растения, животни, страхове и крясък;
всичко се свързва в едно цяло
с помощта на преграда или изречения; след което прибягваш

към съвсем друга тема.

И там се смееш през сълзи.
Колко груб може да е смехът!
Сочен, с качество на зряло зърно;

като женски срамни органи – сраства се с корените на дървото…

И после се занимаваме с всичко останало, но не и с полето или градината.

Страхът да се премести в месото.
Само нека растенията, с увити плесени около тях, да буят и кипят.

Как се чувстваме след това –
оставяме страха да се сношава
с някакъв друг или съвсем същия
намръщен страх.
Ние се забавляваме! Чуваш ли?
Няма нищо друго, освен тук и сега,
напречното сечение придобива за миг във формата на слънце…

Превод от чешки език: Димана Иванова

Анхел Гонсалес Мунис (на испански: Ángel González Muñiz, роден на 6 септември 1925 г. в Овиедо, Испания – починал на 12 януари 2008 г. в Мадрид, Испания) е испански поет от поколението на 50-те години на XX век. Носител е на „Наградата за литература на принца на Астурия“, през 1985 г. и наградата за Ибероамериканска поезия, „Кралица София“, през 1996 г.. и е първият носител на международната награда за поезия, „Федерико Гарсия Лорка“ (2004 г.). Първата му поетична книга, „Груб свят“ („Áspero mundo“), е публикувана през 1956 г.

Губи баща си, докато е едва на осемнадесет месеца. През 1936 г., в Испанската гражданска война, е убит и брат му, Маноло. По-късно, другият му брат, Педро, за принадлежност към републиканската съпротива, е принуден да напусне Испания и да живее в изгнание. По същата причина, сестра му, Маруха, не може да практикува учителската си професия.

През 1943 г. се разболява от туберкулоза. Изолира се в Парамо дел Сил, възстановявайки се бавно. Именно там се увлича по поезията и започва да пише.

През 1950 г., възстановен от болестта, се мести в Мадрид, за да учи журналистика.

Пет години по-късно, през 1955 г., заминава за Барселона и работи като редактор в няколко издателства. В каталунската столица се запознава с поетите Карлос Барал, Хайме Гил де Биедма и Хосе Агустин Гойтисоло.

През 1956 г. се завръща в Мадрид. Приобщава се към групата (позната като „Генерация на 50-те“) на мадридските писатели от неговото поколение – Хуан Гарсия Хортелано, Габриел Селая, Кабалеро Боналд и др..

През 1970 г. се установява в САЩ, приемайки поканата на Университета в Ню Мексико, Албакърки, където и се пенсионира през 1992 г.. В различни години чете лекции в университетите на Юта, Мериленд и Тексас. След пенсионирането си, живее в Ню Мексико, но все по-често пътува до Испания.

***
Казвам се Анхел Гонсалес,
защото съществуването ми трябваше да тежи на земята,
беше необходимо огромно пространство
и дълго време:
мъже от планини и морета,
плодовитите утроби на всички жени и тела,
много тела, трансформиращи едно
ново тяло, много нови тела.
Променящата се светлина на слънцестоенето
осветяваше всяко ново небе
на хилядолетния път на кръвта ми
през вековете и костите.
Бавното и болезнено прелитане към залеза
оцеля в корабокрушенията, надвесено
над сетната въздишка на мъртвите.
Аз не съм нищо повече от плодовете,
гниещи сред останките;
това е, което виждате,
само това:
една упорита развалина,
устояваща на ветровете,
напредвайки по пътя си, който
не отвежда доникъде. Успехът
на всички неуспехи.
Мрачната сила на угнетените…

***
Ще дойде друго време.
И някой ще каже:
„Говорихте глупости. Трябваше да разкажете
други истории:
протяжно плачещи цигулки
в сгъстена от парфюмите нощ,
пурпурни думи, изразяващи
безкрайната любов,
любовта към всички
неща“.

Но днес,
когато лъчите на зората
са като мръсната пяна
на предварително безсмисления ден,
аз съм тук,
будуващ, уморен, оплакващ
победените си оръжия
и пея
за всичко, което изгубих
и за което умирам.

***
Не беше сън
Видях го:

Снегът гореше.

Превод от испански език: Росен Борисов