Съществувало ли е времето, ако не помним нищо? Има ли ни в миг, който сме пропуснали, въпреки че сме били в него? Ако някой друг е бил там с нас, значи ли, че е било? И този някой може ли да ни подари спомен?

Да, ние имаме още незапомнени спомени, свързващи ни безмълвно и може би по-важни от всички мигове, оставили следи в съзнанието ни. Забравени, изтрити, неспомнени…

Помни ли той ли онзи бар до голямата река? А изгубването в нощта и в ритъма на танца? Хората, думите, музиката, лудостта, вихъра на ветровете на вселената…

И една ръка от вода, която върна нея в реалността, когато я беше загубила, там и тогава. Ръка, която не иска да помни, че обича. И се страхува до лудост от докосването и от потока на живота в себе си. Тя се върна с нея, за да живее в една мечта. Винаги на ръка разстояние, за да се превърне в копнеж по живота.

После той се загуби, за да потърси себе си, своята близка душа и отговорите, които иска. Пропадаше все по-далеч и все по-надолу, за да забрави лицето ѝ и ръката си.

Помни ли той непознатия човек на бара? Знае ли какво го попита? Как молеше някой да му каже това, което иска…Попита, с цялата си прекрасна неувереност, някого, когото виждаше за първи и последен път: “Човече, кажи ми…тя ли е? Какво да правя, да рискувам ли? Кажи ми…Тя ли е?”

Човекът, съвсем млад, бе мъдър. Обърна се към нея, посочи я. Каза му: “Защо питаш мен? Та ти вече знаеш…само ти можеш да знаеш. Виж я. Погледни я, просто я погледни!” И той го направи. Погледна я и разбра коя е.

Мигът отмина. Но го имаше. И те съществуваха в него. Преместиха прашинка от вселената с любов, за да пренапишат съдбата си. И да се срещат във всеки забравен спомен, пътувайки към себе си в бъдещето. Тя ли е? Той още ли знае отговора?

Бъдещето крие тайните на забравените спомени.

Думите МИ

Прочетете още: Белетристика  Сезон България

СВЯТ

свят в света
светът ни в другия
спасение
от смъртоносната
реалност
единствено когато
се споделяме

….
Опитвам се да пренаредя света си, размествам постоянно, за да намеря себе си. Да променя това, което не харесвам в живота си, но всъщност променям само формата, а съдържанието остава същото. Домът е различен, човекът е същият.

Хаосът ми ме боли, рана съм, нямам място, нищо не е на мястото си…Не променям себе си. Сам не бих могъл. Само се разбърквам още повече, като пъзел, чакан да бъде нареден. Не се променя и друго – любовта ми към нея. Пъзелът ми чака ръката ѝ.

Размествам, за да направя място в света си за нея, място за пълнотата на нашия свят. Тя го носи в очите си. Искам я тук и сега. Нищо друго не съществува, освен копнежа да изчезна в тези очи. Там съм себе си, виждам се, това е моето място. Тя е моето място. Пъзел съм в ръцете ѝ и
знам, че ще бъда подреден правилно. Формата ми има формата на сърцето ѝ. Позволявам ѝ да ме подрежда, аз съм нея. Може би заради това единствено тя успя да направи невъзможното, да промени света ми, да промени живота, който живея. Направи ме по-добра версия на себе
си, показа ми какъв е цвета на миговете щастие. Щастието има цвета на очите ѝ.

Разчиствам. Чакам я. Има място за нея. Светът ни има дом. Но тя все още не може да е тук винаги. Идва и си отива. Влиза у дома, слага някоя вещ на правилното място, влиза в мен, носи някое чувство в сърцето ми, намества псрченце от пъзела и си отива. До следващия миг. В който
знам, че отново ще дойде. И когато и последното парченце от мен намери мястото си в нея, тя ще остане завинаги тук.

….
Пристигам и заминавам. Идвам и се връщам. Посоката е една. Тази, в която вървим заедно. Мястото е едно. Този свят, който е само наш. Той е любов. Моето единствено спасение е неговият хаос. Само там съм себе си, освободена от подредеността на ежедневието. Той ме учи да
мечтая, аз сбъдвам мечтите му. Имаме нужда един от друг, за да оцелеем. Дишайки. Аз от хаоса му, той от подредеността ми. Въздух сме. Животът е възможен единствено така. Вдъхновението за живот е любовта.

Обичам да подреждам мислите му, той е любимото ми място. Наблюдавам го как реконструира себе си постоянно. Хаотичен и несигурен, но на прав път, когато слуша сърцето си. Гледам го, отразява всяка своя частица в очите ми. Подрежда, строи свят. И когато някой детайл не е на
правилното място, го докосвам, с ръце, устни или думи, за да му го покажа. Той е пъзел, който има нужда да бъде пренареждан непрекъснато. И всеки път все по-съвършено, докато не открие истинското себе си.

Идвам. Знам, че той има място за мене. Не давам нищо повече от любов, не искам нищо по-малко от любов. Нося му само себе си. Давам му всичко, без остатък. Половинчатите неща са за другите, не обичам полусветове. Страх го е, мен също. От силата, която сме. Свят сме. И във
всеки наш миг чувствам, че именно там е моето място, нашето…
В някой следващ просто ще остана завинаги. И всичко ще си дойде на мястото.

Ива Спиридонова

Прочетете още: Белетристика  Сезон България